Ще започна с няколко изречения до преди да стигна до същественото, което ме притесни много.
Имам прекрасна дъщеря в първи клас. Общително и мило дете е. Бързо се адаптира към училищната среда. Дори казва, че няма търпение да стане утре, за да е пак на училище. Харесва и. Има приятели и в училище, и в улицата на която живеем. Има си и своя характер. Често пъти се сърди /на баби, дядовци, приятели, понякога и на мен/, но бързо и минава. С говорене стигаме до това кой е прав и кой не и всичко се оправя. До тук добре, но сега ще разкажа и за един обрат в живота ни и на двете. През 2013 г почина нейния татко и мой обичан съпруг, любовта на живота ми. Тя беше на 3 годинки тогава. Сега реално почти вече нищо не си спомня за него. Многократно ме е виждала да плача, всеки път ме е гушкала и ми е повтаряла, че ще е с мен завинаги/въпреки крехките си години/. Ние двете много си говорим, по-точно аз много и говоря за живота. Имаме силна връзка една с друга. Тя е дете, което рано разбра за смъртта, за тъгата, за самотата, за това че няма на кого да каже татко. Много пъти ми е повтаряла, че иска да си има тате, да я гушка и да и купува сок. До колкото мога не позволявам да е тъжна, опитвам се да бъда и майка и баща за нея. Живеем с моите родители, които ми помагат. Те също показват любовта си към нея. Преди няколко дни, след като и се скарах за една неправилна постъпка каза нещо, което ме вцепени: "Щом не ми вярваш, ще скоча от прозореца"...Повярвайте ми, в този момент сякаш заби нож в сърцето ми. Още тези думи ехтят в ушите ми и сърцето ми се е свило.
Случката е следната: тя и нейната приятелка караха ролери. Стана време вече да си ходим, но деца.../не искаше да се прибираме, все казваше още малко, още малко/ Но имаше и домашна да пише. Вече не издържах и малко повиших тон да тръгва и тя демонстративно ритна една отворена до нея врата. При което аз и се скарах и казах да я видя веднага пред мен и да тръгва. Казах и че ще си помисля дали следващия ден, ще и разреша да кара ролерите. И се започна: мамо моля те, извинявай, аз без да искам я ритнах вратата/което не беше така/, не беше нарочно, повярвай ми. Казах и че я видях с очите си, че беше нарочно. И тя в рев и сълзи тогава ми каза: Добре щом не ми вярваш, че без да искам я ритнах вратата, тогава сега ще скоча от прозореца. Притесних се много в този момент, не бях подготвена за такива думи. Незнаех какво да и кажа. Паралезирах се от страх. Бях готова да се разплача. Докато вървяхме до вкъщи мълчахме. После започнах да и говоря. Защо си го е помислила това, казах и че много ме е заболяло от тези нейни думи, че много я обичам и не искам да я губя по никакъв начин. Обясних и колко е сериозно това. Човек умира ако скочи от високо. Никога в семейството ни не е имало насилие или големи скандали. Расте в съвсем нормална семейна среда/без баща, но това не зависи от нас/. Тя разбра колко ме е наранила с думите си и през останалата част от вечерта беше като скачен съд за мен. Обгрижваше ме всячески : гушкаше ме, питаше ме дали искам вода, легнахме си двете и дори ме завиваше
Искам вашето професионално мнение, как да постъпя. Имам ли нужда да я водя на детски психолог? Не мога да неглежирам това и искам мнение и съвет.
Благодаря Ви!
Извинявам се че стана толкова дълго.