Моето момче на 11

И моят е разсеян и математиката му куца именно защото претупва нещата, а не влага старание. На този етап обаче не намирам да се е притеснил.

Не знам дали изобщо ще Ви е полезен моя отговор, но все пак ще споделя. Бях същата като сина Ви на тази възраст. И моята майка все се притесняваше. Все ми обясняваше. Опитваше се да ми повиши самочувствието, изтъквайки ми дискретно различни мои качества. Беше неуспешно. Промяна започна да настъпва едва след години ( първи курс в университета) когато започнах сама да правя по-обективна съпоставка между себе си и моите връстници. Започнах да си давам сметка за силните си страни и да променям слабите. Все още бях неуверена и с не особено високо самочувствие, но имаше съществена разлика.
 Аз учех в едно и също училище от 1 до 11 клас. В университета просто попаднах в различна среда. Някак си бях свикнала да мисля за себе си като за неудачник, спрямо съучениците ми, с които учех 11 години. В университета срещнах нови хора. Започнах да се сравнявам с тях. Това ми помогна да разруша изградения модел.
Още няколко години по-късно поради  фобия, с която исках да се справя попаднах в кабинета на психотерапевт. Там получих истинска помощ и по отношение на своето самочувствие и самооценка.

Може би трябва просто да израсте този период. Надявам се при него да отмине много по-скоро. А вие не се отказвайте дискретно да му изтъквате положителните качества (или още по-добре - да го насочвате сам да ги прозре).

Разбирам притеснението Ви като майка. Затова Ви разказах това, макар да осъзнавам, че едва ли е някакво успокоение. Моето дете е доста по-малко, но сърцето ми се свива при мисълта, че може да стане същото срамежливо и смачкано същество, каквото се чувствах аз.

Пожелавам на детето Ви много успехи и скоро да развие по-реална самооценка!

За едно момче е важно да вижда одобрението на майка си. На баща си също, но на майката е водещо, тъй като тя олецетворява ЖЕНТА в живота му.

Честно казано да му говорите как трябва да се старае повече пред частния учител е грешно. Той може да се старае, но толкова му се получава.  А и учителят хич го няма като педагог... Учителка бе казала нещо подобно на дъщеря ни /на сходна възраст/ и моята и бе отвърнала, че вероятно е такава, но и е много неприятно да и го повтаря и я моли да спре. Учителката бе потресена

Ако искате той да чуе нещо, което му казвате му задавайте въпроси докато получите като отговор това, което искате да му кажете

Аз пък ще кажа точно обратното. 
За едно момче най-важно е одобрението на баща му. Не че и това на мама не е важно, но бащата е този, който е пример за подражание. Особено в пубертета пък има един много интересен момент, в който двамата  "мъжкари" си мерят... там, каквото си мерят. Старият петел не иска да се дава на малкото петле, то пък налита настървено и се опитва да извоюва свое място под слънцето.   
Всъщност, не е много смешно, ако играеш ролята на умиротворителя, т.е. на майката.   
И това минава. И след края на пубертета момчето е по-близко с баща си, отколкото с майка си. И така трябва. При дъщерите – обратното.
Относно самочувствието... Трудна задача. Като се огледам, около мен май са повече представителите на двете крайности – смачкани, свити хора без самочувствие, но с качества, и намахани, арогантни, агресивни и надути балони с нереална самооценка. Представителите на средното положение – знам кой съм, познавам слабостите си и работя да ги преодолея, знам и силните си страни и разчитам на тях – са по-малко за жалост.
Много е трудно за един родител да възпита така детето си, че да не изпадне в някоя от двете крайности. Също така е трудна и дилемата коя от двете е по-добра за него. Като гледам как преуспяват намаханите балони и тъпчат хората с качества... Аз поне още не съм намерила правилния отговор (е, да, докато детето ми беше бебе и в детската градина знаех отговорите на всички въпроси, но после ги забравих). На теория е лесно, ама като допре до собственото ти дете, теориите започват да издишат.

Напълно съм съгласна с всичко написано. Обикновено интелигентния човек подлага себе си на съмнение и критика, търси,  вниква в детайлите. И понеже изисква от себе си все повече и повече, критериите му са големи и оттам понякога идва ниското самочувствие. Но това по-скоро си го мисля за вече зрелия човек. Определено с детето ми е трудно, трудно ми е да накарам да повярва в себе си. И постоянно виждам примери на намахани деца, които не могат да му стъпят и на малкия пръст, но мачкат деца като моето.

Негрита, за жалост дори в света на възрастните на качествените хора с недостатъчно високо самочувствие им е трудно да се конкурират с "намаханите" некачествени такива,  имащи прекалено висока самооценка за себе си. Със сигурност всеки от нас има около себе си доста примери за успяващи "намахани", прегазили по пътя си истински качествени хора. В тази връзка не мисля, че бихме успели да възпитаме детето си така, че да се справя с намаханите, ако самите ние не сме усвоили това умение. Можем да (се опитаме да ) му помогнем да види своите качества, да ги оцени достойно, да ги демонстрира където е необходимо, но преборването на намаханите трябва да усвои само, ако ние не можем да му дадем личния си пример в това отношение. Ако Вие самата сте от хората, които успяват да преборят намаханите, супер - сигурна съм, че ще успеете да намерите точния път да възпитате детето си в тази посока. Но ако не сте, ще се наложи да се учи постепенно от живота, по трудния начин. А защо да не се учите заедно? (Признавам си, че аз се уча заедно с дъщеря ми как да боря гадовете в живота.)

И моят син е на 11 години. Определено е разсеян понякога. Класната му, която е учител със сериозен опит каза, че децата на тази възраст навлизат в период, в който пред тях изникват много нови и доста интересни за тях неща, и съответно тези неща започват да ги вълнуват повече от уроците и домашните. Затова и стават разсеяни. При всяко дете този период бил с различна продължителност, но около 16-тата година преминавал. Аз нямам опит и съм склонна да й вярвам. Прави ми впечатление, че допуска елементарни грешки от бързане - все иска да е пръв и не разбира, че на контролните не е важна бързината, а качеството.
Относно самочувствието не мога да кажа нищо - не е от децата без самочувствие, но и не е със свръх. Прави ми впечатление, че когато е добре подготвен по даден предмет отива уверен на училище, със самочувствие и без никакво притеснение. Научила съм го, че когато не е разбрал нещо по време на час трябва да отиде в междучасието при учителката и да помоли да му обясни урока, за да го разбере.

negrita - а как са му оценките до момента? Особено математиката?

Оценките му са много добри-отлични. По математика положението се промени от тази година, четворка-тройка. След като започна да ходи на уроци стигна до 5. Но аз изрично казах и на синът ми, и на частната учителка, че целта е да разбере материала. Аз винаги съм му казвала, че на първо място е знанието. И едва след това е  оценката- много често тя отразява моментното състояние и на двете страни.

Принципно е така. Но реално оценката отразява знанията. Т.е. при добри знания има добри оценки.
Попитах за оценките, защото щом има високи оценки можеш да наблегнеш на това при опит да му помогнеш да си повдигне самочувствието. Тъй като всяко дете си има силни и слаби предмети, може да му обясниш, че трябва да се гордее с оценките си по Х предмет и да се постарае малко по У предмет, като така ще повиши оценките си и по него. Забелязала съм, че при децата похвалите и мотивацията действа доста стимулиращо /както при възрастните/. Може да пробваш различни методи за мотивиране на базата на това какво харесва той и да видиш кое ще подейства и кое не. Това по отношение на разсеяността. Като цяло честите похвали при успех и припомнянето на стари успехи /забелязала съм как се радва сина ми, че помня успехите му от предишни години/ мисля, че ще му помогнат да стане по-самоуверен и сигурен в себе си

И при моето момче е така-обича да го хваля, да му обеснявам защо мисля така.Понякога се връща на неща, случила се преди, но иска отново да чуе мнението ми.
Харесват му похвалите от учители, като след това ме пита защо те мислят по един какъв си начин за него. Явно иска аз да потвърждавам всичко.

За съжаление понякога отговора е прост- има и кофти учители.Може пък преподавателят да не проявява професионализъм и да обижда децата и да ги демотивира- споделяш, че е правил подмятания. На моите деца ужасно им влияят такива неща, Особено дъщеря ми много се влияе от преподавателя и когато не го харесва, спада и успех, и мотивация, и знания,всичко. И обратно-харесва ли го, ходи и на олимпиади, и на състезания, и учи много, мотивира се...
Иначе ако говорим само по принцип, съм съгласна с Как` Сийка

и аз бих искала да знам как се гради самочувствие у децата. някои се раждат с него, други са вечно неуверени, дори и когато качествата им са налице и очевидни.

моето момче на 11 е същото - все неуверено, все самоподценяващо се, все свиващо се. независимо колко го хваля, поощрявам или колко постига. нямам рецепта, търся я...

Вчера му откриха проблем с очите, ще слага очила и ми споделя как нямало да обръща внимание, когато го наричат "зубър", защото това било деца, които завиждали. Усещам го притеснен, което може би е нормално.
Тези дни, мислейки по темата, се зачудих как може да има правилна преценка за хората, за различни ситуации, доказвал го е стотици пъти...а себе си да подценява?
 

при нас аналогичен случай. лятото му откриха късогледство, направихме очила, но не иска да ги носи в клас по същата причина. питам - имате ли други деца с очила в класа? имаме. някой казва ли им зубър? не. ами тогава защо се страхуваш от това? страхът е принципен....