Гледах! Хареса ми! Препоръчвам го! Искам да споделя... LII

Не го гледай! Щом отсега си се настроил така, недей!
Ясно е, че на всяка секунда ще си намираш причина за критики.
Идеята е да се отдадеш на атмосферата, която ти се поднася и да се изкефиш, а не да търсиш неточности в хронологията и историята

аз пък си мисля, че ако Саша беше останал в проекта филма щеше да е прекрасен...

Гледах Okja, беше много тъжен, доста си поплаках по едно време. И визуалните ефекти са може би най-добрите, които съм виждала. Препоръчвам определено!

Не съм сигурна, но май някога, някъде четох едно положително мнение на фен на Куин, по повод изпълнение на песен на Куин, от неизвестен по него време певец, в някакво си шоу. Толкова
Направило ми е впечатление (особено във форума), че върлитете фенове, винаги и навсякъде, по всякакъв повод недоволстват срещу всеки опит на някой си да изпее песен на Куин. Пък за филм да не говорим.
Идоли и аз имам, ама чак толкова да го приемам лично...

Не съм фен на Куин. От обща култура, както се казва, им знам някои песни и знам кои са. Покрай шума около филма изгледах всичко налично що е излязло като някакъв трейлър. Ще гледам филма с интерес и без големи очаквания. Разбираемо.

А аз винаги съм била фен на “Куийн“ (за мен най-големите, след Earth, Wind & Fire) и ме вълнуват материали за тяхната кариера, и не само.
За жалост, чисто физическата прилика Е фактор в един биографичен филм.
Положителен пример в този смисъл е сериалът за Синатра, също и вълшебното тълкуване на Рей Чарлз в един иначе ужасен филм. Едит Пиаф - незабравимо превъплъщение. Има и други.

А освен приликата, със сигурност има и нещо друго, нещо невидимо, което даден актьор успява или не успява да овладее и да предаде.
Аз също мисля, че Саша вероятно би бил по-удачен избор. Но допускам, че ролята, която го направи известен, е тъкмо това, което го е компрометирало в дадения случай?

Пиша всичко това най-добронамерено, не търся конфронтация.

И тъй като знам по себе си как апетитът идва с яденето, може би на някого би му било интересно да види още нещо по темата, ако все още не го е гледал. Доку-драма, с акцент върху личния живот на Фреди, включително последните години.

https://www.youtube.com/watch?v=_xipkQboBAE


Изпълнителят на главната роля:

 

Разбира се, приликата не е така впечатляваща в продължение на целия филм.


----------------

И докато сме на музикална тема, защо да не допълня с още един филм, този за Клод Франсуа - (съ-)авторът на една от най-известните песни в световен мащаб. Не е претендент за статуетка филмът, но е лесен за гледане. (Дано само не се повтарям! )

https://www.youtube.com/watch?v=Eu5TYhacmjg

И аз тъй. Отказах се още като видях, че са избрали синеок актьор.

След Епизод 1 на Стар Уорс ходих да ми леят куршум

Ми ето, тъй като вече имаме филм с "умиращ Фреди", през 2016г, защо да няма филм за Живота и Музиката. Още една причина просто да се насладим на рапсодията!

Обикновено, когато един филм поражда толкова много дискусии, филмът е добър
Темичката ни беше замряла, а сега, всеки път, като вляза във форума, по нея е писано. И всеки път - за рапсодията.

Относно Саша:

Точно!
И да си призная, този артист, колкото и да е хубав и добър, и на мен ми е странен именно заради ролите (двете). Ми някак си не мога да се отърся от тия му образи.

https://www.imdb.com/title/tt4964788/
Гледах новия филм на Асгар Фархади "Всички знаят" на Киномания. Пенелопе Крус и Хавиер Бардем са в пълния си блясък. Много пълнокръвни образи, силна и драматична история, великолепна режисьорска и операторска работа. Препоръчвам!

И аз снощи гледах "Всички знаят" и съм много впечатлена. Филмът беше много реалистичен. Започна  лежерно и забавно и ми се прииска да остана в това село завинаги, после имаше истинска драма и напрежение, но без да се прекалява. През целия филм си остава едно приятно усещане. Много ми хареса как бяха вмъкнали името на филма в действието и няколко пъти инстинктиво си казвах- Ама те всички знаят 😁 Пенелопе и Хавиер са страхотни актьори, винаги съм се чудела как може да са двойка в живота и да играят заедно, но е факт че им се получава страхотно. Прекрасен филм, без излишна помпозност.

Стар е филмът, но си мисля, че може би се вписва в зададената тема. 

A Perfect Murder (1998)

https://www.imdb.com/title/tt0120787/




--------------------

galaBG, съгласна съм с теб. И повече от веднъж съм се питала дали си струва риска, а понякога и стигмата, която даден актьор поема с една опредена роля. Разбира се, в момента, в който се взема дадено решение, едва ли може да се предвиди развитието не събитията, но все пак... 

Блю, добавих втория филм не като контрапункт, а като допълнение, ако някой би пожелал да погледне и него. Аз, колкото и да не мога да преглътна някои (немалко) неща в последната екранизация, все пак я изгледах на един дъх. Сега обаче ми се иска да бих могла да се отърся и да забравя това лице...


--------------------

Междувременно видях това странно нещо. 


Searching (2018)
 
https://www.imdb.com/title/tt7668870/?ref_=nv_sr_1



В началото на два пъти посягах към мишката, но и двата пъти не натиснах бутона, а изгледах всичко докрай. Различен от общата маса филми и, разбра се, много актуален.

И аз като Marisa_K гледах Leave No Trace. Впечатленията ми са подобни. В един момент бащата каза, че поне тук, точно тук, сме съвсем сами аз намерих в тези думи смисъл, поне за мен самата. Но дали това е била идеята на създадетите на филма, това е друг въпрос.

И аз гледах Leave No Trace и не съжалявам, че го гледах. Леко напомня на Captain Fantastic, но в по-мрачни краски, с повече психологизъм и без чак толкова захаросана идеалистично-романтична окраска, така че за мен лично Leave No Trace е по-гледаемият и по-смисленият филм от двата.

Докато въртяхме каналите с ММ в неделя вечер, попаднахме на филм с Хилъри Суонк, който много ни хареса, но то е нормално, с нея слаб филм няма
Изгледахме го и ни хареса. Препоръчвам го: Това не си ти

https://www.imdb.com/title/tt8254556/?ref_=fn_al_tt_1
Girl е дебютна пълнометражна творба за белгиеца Лукас Донт, реализирана на два езика- френски и фламандски. Представен в секцията Un Certain Regard на тазгодишния фестивал в Кан, филмът получава 4 отличия, между които Златна камера за най-добра режисура и актьорски приз за (също) дебютанта Виктор Полстер. Кандидат на Белгия за Оскар и Европейска филмова награда. Тук заглавието беше показано в рамките на годишния ЛГБТ филмов фестивал и ще получи ограничено киноразпространение. Не знам дали и доколко ще бъде възможно да бъде видян в България, но ако имате шанс, горещо ви препоръчвам да не го пропускате в масата заглавия, които ще ви затрупат в наградния сезон. Напълно възможно е това да е най-добрият филм, който ще гледате тази година.

Историята по синопсис- Лара е 15-годишно транс момиче, което се подготвя паралелно за операция за смяна на пола и следване в една от престижните балетни академии на Белгия. Драматично, нали? И злободневно, и подбрано като за награди в модерната ни кинодействителност, въобще- нещо, което редовият зрител, вече достатъчно подразнен от настойчивите опити на будната киносъвест да му внуши толерантно мислене, най-вероятно би пропуснал и би сбъркал. Понеже освен пореден хиляден прочит на дилемата на горкия транс-индивид този филм е и нежно, деликатно изследване на феномена "пубертет“ с всичките му малки странности и хормонални прелести; и директна, болезнена дисекция на класическия танц; и болезнено откровен портрет на женското светоусещане и осъзнаване; и пълна с кротко преклонение ода за Голготата на всеки родител, имал лошия късмет да види детето си да страда.

Събран в по-малко от два часа филмът започва с магически красива сцена, запознаваща ни с Лара- дългокрака, ефирна, почти прозрачна, с тиха замечтаност в погледа и водопад от житни коси. Млада до болка (за нас, които вече не сме), вгледана в огледалото, докато сама пробива ушите си с чифт деликатни детски обеци, тя ни кани да и бъдем спътници за деня- до лекарския кабинет, в който разбираме какво я кара да мечтае, и до новото училище, където виждаме на какво е готова, за да постигне мечтите си. В следващите около 100 минути рутината ще е все същата- вкъщи с всеразбиращия и мил баща и малкото братче, в училище сред гората от дълги момичешки крака и още по-момичешки кикот, в кабинета на хирурга и в кабинета на психолога (където ще бъдем свидетели на може би най-смислените като диалог и послание сцени), и обратно вкъщи, в тъмната спалня, в която Лара се оглежда с часове, търсейки първи резултати от хормоналната терапия, или в банята, където отново и отново сме свидетели на отвратително нелицеприятната практика на транс-жените да притискат гениталиите си със здраво облепяне. Лукас Донт не ни разказва история, той ни я показва с акцент върху деликатната камера, която следи героите без срамежлив монтаж, а директно, все едно надничаме зад рамото им във всяка една минута. Лара пък ни се разкрива не с думи, а с погледи и въздишки, с леко прехапване на плътна устна или усмивка, или пък с онова така характерно прегърбване, което всеки тийнейджър е използвал, когато се чувства зле и иска да стане невидим. Лично аз не се сещам за друг филм, от който наистина да съм уловила нещо от страховете, колебанията и копнежите на транс-хората по начин, който да ме накара що-годе да ги разбера. Може би е хубаво, правейки филми на подобна тематика, режисьорите по-честио да се опитват да показват, вместо да скандират. Лукас Донт го прави и от това печели много.

Другото показано в този филм беше за мен дори по-вълнуващо- светът на балетното училище, с неговия безкраен кръговрат от репетиции, пълни с кръв балетни обувки и ръце, извити в съвършено красива арка. Сниман в тясно сътрудничество с един от най-изявените белгийски хореографи, ситуиран в държавната консерватория и имащ за централен образ реален танцьор, филмът е истински подарък за всеки любител на танца. Особено приятен подарък е детайлното проследяване на самия Полстер в обучението му да танцува на палци- това е нещо, което не е лесно за намиране дори и в днешния дигитален свят.

Към централния образ сега- Виктор Полстер е откровение. Признавам си, че по време на целия филм търсех отново и отново доказателство, че актьорът е мъж, а не момиче, и до последно не бях убедена, че не е ползван умен монтаж в голите сцени (които си бяха съвсем директни и не оставяха място за съмнение нито при гениталии, нито при останалите полови белези). Знам, че упорито се твърди колко много транс-жени изглеждат съвсем като жени, но ви уверявам, че до момента не съм видяла нито една, за която да не съм била сигурна от секунда едно, че не се е родила жена. Винаги, винаги има нещичко в лицето, което издава. Е, тук нямаше- при все че камерата беше буквално всяка секунда фокусирана върху Полстер, моментите, в които той не изглеждаше като всяко друго красиво 15-годишно момиче, да са били два най-много. И това до степен да ме накара да проверя актьора, за да се уверя, че действително е от мъжки пол. Това всичко го пиша и по повод онзи безумен рев как само транс-актьори трябва да играят транс-персонажи, иначе не ставало- ами явно става. И ви гарантирам, че ако бяха по чудо успели да намерят транс-актьор на точната възраст, който при това и да може да танцува (Полстер е балетист, не актьор), то аз щях да съм далеч по-малко убедена в неговата автентичност, отколкото с това момче. Момче, което освен всичко друго показва и актьорска игра, каквато се вижда веднъж на десетилетие. Естествено, няма да има награди, нито суперлативи като за Рами Малек, или Гослинг, или Купър, но това дете в единствената си кинороля прави нещо, което 99% от професионалните актьори няма да успеят в цялата си кариера. В добавка най-вероятно лишава филма от разпространение в САЩ (където според Росен се определя успеха на всичко, създадено някога) заради непълнолетната си голота на екран.

И спирайки дотук със суперлативите, ще споделя какво ме накара да изляза от салона недоволна, а после може да подискутираме със Симеон и останалите радетели на ЛГБТ-идеята така ли трябва да е или не. Първо, ще уточня, че филмът беше директен и по моему реалистичен с показването си на транс-метаморфозата. Не бяха маскирани трудностите и въпросителните пред човек, решен да смени пола си, особено на крехка възраст. Средата и близките, макар и показани като генерално толерантни и подкрепящи, не бяха прекалено идеализирани и не беше спестено нито колебанието и страха на бащата, нито моментната жестокост и болно любопитство на децата в училище. Лара не беше идеализирана, нито показана като жертва, нито размахана като знаме на новото време. Въобще всичко беше много премерено докъм самия финал, където нещата бяха така осрани, че всичко позитивно до момента просто изчезна. Кажете ми, скъпи хора, смятащи, че трябва да бъдем образовани на тази тема- образователно ли е (СПОЙЛЕР) да се завърши един иначе достоен филм с генералното послание „Ако нещо ви пречи да се чувствате истинска жена, вземете ножица и го одрежете. Малко ще ви боли, ще се покажете като малоумен идиот, който не слуша лекари и специалисти, но нали не сте умрял, знаи всичко си струва. Тати ще прости, понеже ви обича, и вие ще загалопирате на десетсантиметрови токове към светлото бъдеще, развявайки чисто нова руса прическа. Всичко е топ, да живее ЛГБТ!“

И ето как този може би най-добър откъм чисто художествена стойност филм за 2018-та всъщност е нещо, директно опасно за здравето на подрастващите, несигурни в своята идентичност. Препоръчвам ви да го гледате, защото е хубав, но не си водете децата на него, за да не се налага да ги спасяват в спешното от самокастрация.