Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Изберете Пенчо Славейков или Иван Вазов

  • 986
  • 5
Здравейте, пише Ви последният жив опълченец. За мен са писали оди двама велики поети - Пенчо Славейков и Иван Вазов. Много е изписано кой от тях е по добрият. Затова реших да поместя анкета и откъс от техните стихове "На Шипка" Петко Славейков и "Опълченците на Шипка" от Иван Вазов.

"На Шипка" Пенчо Славейков

Наметнал снежен плащ, учудено глава
Балкана дигна. Пак? Отде се озова
таз паплач? За какво е тоя гръм и врява?
Дали на минало пак призрака въстава,
злий призрак, за да му покоя тих смути?
Или над снежните гранитени плещи
пронесена ехти, към ведрата зорница
нататък, тежката, но бърза колесница
на нови дни, на дни начални? И подйел
глава учудено, той впери поглед смел,
и виде — на войски че се не вижда края...
И се зарадва той. Зарадва се и смая:
все те и все пак там, пет месеца наред.
И неведнъж от тях отби намръщен глед.
Отде са те дошли? Защо се тамо бавят?
И слава кървава кому ли вечно славят
и свои, знайници, и чужди тъмна гмеж?...
Небето оглуша от рев и от гърмеж,
и в кръв потънала, земята потрепера —
и все то същото, каквото днес и вчера:
примъква се за кръв на смяна нощ на ден,
и ден на нощ. И бой на бой се разярен
верижат до безкрай. Отдавна върховете
покриха снегове; по хълми лесовете
се обезлистени чернеят. Вихри зли
се сбиха; по бърда и преслопи мъгли
извият, спущат се, раздигнат — и изстъпва
обсеян с врагове цял хоризонт. Изтръпва
неволно спрения на стража там войник
и дълго погледи не снема той, на щик
подпрян, в злокобните движения унесен
нататък, дето се, току отблъснат, бесен
отново почва щурм по билото подзет.
 
Дни в шемет и борби минаваха безчет.
В юнашките души, измъчени, остана
блед спомен лятото, когато на Балкана
се те загнездиха, и почна се борба
на смърт и на живот. Несретница съдба
край на неволите тук на мнозина тури,
и не на едного изпяха диви бури
молитва сетня. Тук на земния живот
премина не един юнак последний брод.
Когато залпове над дебрите в Балкана
затряскаха, и вик и врява неразбрана
в простори екваха, далеч се дивен вид
пред погледа открий: подпушат рид до рид
и дим се свий и вий и в небеса издига —
като че кратери безчислена верига
там бълват, пламъчни раззиналн недра,
и почваше се в бяс невиждана игра,
игра на адските стихии изтървани —
и дивия им рев през счумрени балкани
залетял тръскаше земята в далнини.
По била околни врага от две страни
се бе извил над тях — на плячка прилетели
орли и гарвани — и на борците смели
оттамо дебняха кога да връхлетят.
И се опитваха не само един път,
и пак прокуждани, разпръсваха се в бяга.
не виждайки къде. И неведнъж досяга
чак до окопите врагът затирен в бяс —
но с трясък екваха фугас подир фугас
и в димни висини размятани летяха
разкъсани тела — и от сганта им плаха
малцина живи се отърваха назад,
далеч со залпове куршумни като град,
пропращани. И смях и викове, па сбрани
там по редутите дружини, през балкани
далеч се пронесе — като че ли се смей
и той, Балкана сам, и вика и люлей
на тъмни лесове вършините в почуда
на пръснатата сган тъй бягаща в полуда.
 
Но често виждаше той и самия враг,
от свойте залпове и рой гранати, как
на храбрите борци косеше редовете,
и как окопите навалят труповете
юнашки; живите останали едвам
жестокия им щурм отбиваха оттам
куршуми свършили, изчерпали последни
и сили. А все пак настръхнали и бледни
те срещаха смъртта. И виде ужасен
побащима Балкан до него кървав ден
невидена, нито бленувана картина:
останалия рой от храбрата дружина,
пред повилнялата напираща отвред
сган, над окопите сплъти юнашки ред —
и там отгоре в миг полетяха дървета,
изкъртени скали, съсъди и парчета
от изпочупени оръжия, — цял рой
и мъртви трупове, на падналите в бой
и чужди, та дори и свои скъпи жъртви.
Бе ред — на живите сега самите мъртви
помогнаха. И пак бе лютий враг отбит —
и хукна пак на бяг, по урвестия рид,
далеко с щикове и байонети гонен.
 
Пет грозни месеца, и върл и непреклонен
ни на една страна, жестокий бой вилня,
и от барутний дим по преспи почерня
снегът. И лишеи по пукнатини хвана
засъхналата кръв. Пет месеца Балкана
друг звук не чу освен топовния ехтеж
и смъртоносний рев на залповен гърмеж,
от вик и стонове на жъртвите прекъсван...
Безчетно пъти бе врагът назад отблъсван,
и ризници от кръв съсирена гръдта
на Чалът, на Свети Никола, на Листа
обвиха, и гръдта и пазвите гранитни.
А все по-нова стръв, на кърви ненаситни,
налитат врагове по-върли ден от ден
връз отборния рой юнаци, загнезден
таме по върхове. Като изпод земята
орда подир орда изникваха — ръката
на провиденето по предуречен път
отвождаше и тях, обречени на смърт,
нататък преди тях, където и другари
оставиха меса и кърви по чукари и
дебри, вълците, соколи и орли
да хранят. Сган една изчезне, навали
на смяна друга ней: гъмжило в равнината
стануваха на стан, и там и в далнината,
додето погледа достига, като рой
мравунеци. А те, борците, в всякой бой
все намаляваха, гнезда високо свили
по преспи и скали, и тям на смяна сили
не си пробиха път... До тях бе само бог;
но неговия глас в душите им бе строг:
и те го чуваха во черний стон на роба,
на скъпи жъртви тъй безвременно во гроба
заровени, в плачът на сиротни чеда,
горчивата си чест кълнещи по света;
и той им казваше: да мре е тук юнака
дошел, не помощи от другите да чака:
юнакът е самси на себе помощник.
Посред гърмежи, дим и стонове и вик
те не усетиха денят как ден сменява,
и хали зимата кога изви, тогава
ходът на времето видяха те едвам,
тогава чак врагът съгледа го и сам —
когато гребена високи на Балкана
настръхна, вихрите когато с неразбрана
злокоба снегове разсипаха навред
и отбелязаха за пръв път ясно ред
по ред окопите на тъмен низ извити
под върли чалове, по тъмни, страховити
скалисти сипеи и голи стръмнини,
като по бял чембер копринени ресни.
И вред сега по тях колиби зачерняха,
и завъртя се дим, от стряха се към стряха
разпъпла, на възбог ту дигне се възпрян,
ту пак надолу се превие и разлян
се над усоите като мъгла повлече.
 
Настана зима зла и щурмовете вече
по-слаби ставаха, по-редки ден от ден,
макар топовний рев все тъй ожесточен
пак, както и преди, ехтеше, и в земята
заврени, като звяр, граната по граната
размятаха снегът из мразния въздух.
Но на ехтежа им обръгналия слух
се рядко вслушваше коя къде се ввира,
коя къде лети. Отдъхнаха на мира
оставени борци, след месеци борба.
Но не олекна пак все тяхната съдба
и в мир — че друга се борба сега подхвана:
борбата с лютий мраз и вихрите в Балкана.
"Опълченците на Шипка" от Иван Вазов

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Редно е да отбележим, че Пенчо Славейков е бил остър критик на Ботев и Вазов. И за него баща му е написал стихотворенията Малък Пенчо и Голям Пенчо.
 
Виж целия пост
# 1
На колко години е последният жив опълченец,ако не е тайна?
Виж целия пост
# 2
"Опълченците на Шипка" от Вазов. Признавам, че другото стихотворение не ми беше познато, но и не ми въздейства така както "Опълченците".
Виж целия пост
# 3
Не правете съпоставки!

Ценете творчеството и на двамата велики български творци!

Всяка дума, откъсната от сърцето и претворена в стих, е безценна.

Делото, което е описано от двамата също е безценно.

Не търсете кой е по-велик!
И двамата са велики и уникални всеки по свой начин!
Виж целия пост
# 4
Последният (по продължителност на живот) опълченец от гр. Панагюрище е Тодор Илиев Калоянов е роден на 01.01.1853 г. Почива през 1948 г.
Другите дълго преживели опълченци са Васил Джабарски и Кръстьо Попов. Мисля, че го надживяват с малко.
Кръстьо Попов почива последен от тримата.

За останалото съм съгласна с Утро.
Виж целия пост
# 5
И двете стихотворения са хубави,но по-познато ми е ''Опълченците на Шипка'',дори го знам наизуст,от училище.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия