Влюбването и егото (в частност страхът от отхвърляне)

Благодаря ви. Най-вече на Бояна, че отделя толкова време и размисъл над чужд казус, в случая моя. Въпросът обаче с приятели и семейство е малко сложен при мен. Май наистина имам ниска емоционална интелигентност и бих била щастлива ако първо ми помогнете с идеи как да я повиша (освен чрез психоложката ми и информация от интернет), второ именно със загрижеността и привързаността към другите. Рядко изпитвам истински интерес и загриженост към ЕЖЕДНЕВИЕТО на хората около мен, но за тяхното благополучие и добруване - определено да. Привързаност съм нямала особено голяма възможност да почувствам в живота си, поради липсата на всякакви родителски фигури в живота ми. Примерно имам към един член от семейството, най-добрата ми приятелка и бившата любов.. дотук. Но по-скоро го отдавам именно на липсата на подобни фигури. Най-добрата ми приятелка е една. Човекът, към когото съм изпитвала обич (в интимен план), също е един. Та.. не знам? Примерно много не ме интересува какво правят по цял ден, всеки ден - стига ми да са добре и да знам важните неща (за леля ми и най-добрата ми приятелка).. виж, вече за бившето човече - ако може всичко да знам и постоянно.

Попаднах на нещо интересно впрочем:
"Психолозите посочват, че хората, които са били емоционално пренебрегвани като деца, са склонни към болезнено преживяване на несподелената любов. Те таят в себе си болка и страх от отхвърляне. Това от една страна е причина подсъзнателно да се чувстват привлечени от хора, които по някакъв начин са недостижими за тях."

На първо място, имаш терапевт, стига чете психология, това няма да ти помогне с нищо. Има хора, които по най-различни причини имат страх от отхвърляне и тези без родители изобщо не са от тях. Но причините са, за да имаш обяснение, не да се фиксираш в тях. Живей си и се учи от живота, не от интернет. И не е казано, че трябва да имаш 100 най-добри приятели и близки хора, важно е качеството на отношенията. Ако искаш да изградиш навици да те е грижа за някого си вземи куче. Ще се калиш за няколко месеца и ще схванеш за какво става въпрос. То не е липса на емоционална интелигентност, а неразвити умения за загриженост и обич. Не може уж да ти пука за другите, а подробностите от живота им да те отегчават. Просто искаш да ги има и толкова, останалото ти липсва. Но не си само ти, има и други такива хора, та просто трябва да се събираш с такива. То важи за всеки, да е със себеподобни. Трудно е да промениш фундаментални неща в зряла възраст, по-скоро се научи да живееш със себе си и да не драматизираш толкова. Вероятно го правиш, за да запълниш празнота, която може да бъде запълнена по друг начин.

С по-малко четене по темата, повече живеене и терапията ще влезеш в релси.

В зряла възраст е трудно да се научиш на емпатия. И, да, вярно е, че когато като дете не си минал по пътя на усещането за грижа, обич, внимание, състрадание, това се отразява на личността ти като възрастен.

Аз бих ти препоръчала да четеш, но и да пробваш. Силно препоръчвам "Да имаш или да бъдеш" на Фром (https://chitanka.info/text/8926-da-imash-ili-da-bydesh - книжката не е някаква тухла, а ще ти даде много отговори на човешки език, каквито психолога ще ти предложи в 10-15 сесии при него, да ме прости приятелката ми психотерапевт;))

Спокойно, не си единствената с такъв нрав. С мен така постъпиха и двата пъти в които съм давал всичко от себе си. Повече нищо не давам в аванс.
Ще си намериш подходящата връзка, онази в която ще си в постоянен съспенс. Ще се появи и твоят bad boy. Ти ще си патиш, но пък вероятно ще си и щастлива......за колко време? Един Господ знае, но няма да е завинаги.
Една молба, не залъгвай добрите момчета, не си струва да ги нараняваш.