Минаха почти 10 години откакто чух гадната си диагноза (не е рак, но се умира от нея) и си спомням първото, което ми мина през ума: това ли беше животът ми, само това ли?
Не е възможно да се скрие, приличах на привидение. Лекарствата, които трябваше да търсим в чужбина, инжекциите, които се бият всеки ден и в неделя трябва да има кой да ги сложи, търсенето на други мнения...... Това не се прави просто за някакви здравословни проблеми, прави се за тежки проблеми. Домашните научават винаги.
Другите близки? Може и да им се спести, но дали трябва? Ще останат с чувството, че са толкова маловажни, че даже не е било нужно да им се съобщи нещо толкова важно. Кофти чувство.
Най-трудното е да свикнеш с мисълта, че дните ти са преброени. Не се търпи такава мисъл.......
Но пък разбрах, че докато дишаш, нищо не е загубено и нищо не се знае. Животът и под ноктите се крие. Това трябва да помнят близките на болните. Винаги, винаги има надежда. До последния дъх.