Тайната, че умираш

  • 11 520
  • 50
# 30
Изскочи ми това заглавие на темата и влязох да видя. Не знам какво да напиша.....
 Минаха почти 10 години откакто чух гадната си диагноза (не е рак, но се умира от нея) и си спомням първото, което ми мина през ума: това ли беше животът ми, само това ли?
Не е възможно да се скрие, приличах на привидение. Лекарствата, които трябваше да търсим в чужбина, инжекциите, които се бият всеки ден и в неделя трябва да има кой да ги сложи, търсенето на други мнения...... Това не се прави просто за някакви здравословни проблеми, прави се за тежки проблеми. Домашните научават винаги.
Другите близки? Може и да им се спести, но дали трябва? Ще останат с чувството, че са толкова маловажни, че даже не е било нужно да им се съобщи нещо толкова важно. Кофти чувство.
Най-трудното е да свикнеш с мисълта, че дните ти са преброени. Не се търпи такава мисъл.......
 Но пък разбрах, че докато дишаш, нищо не е загубено и нищо не се знае. Животът и под ноктите се крие. Това трябва да помнят близките на болните. Винаги, винаги има надежда. До последния дъх.
Виж целия пост
# 31
Не знам как се крие такова нещо...
Аз лично бих скрила всичко от децата си, за да ги предпазя от страдания...Но сега като ви чета, си давам сметка, че не е правилно!
И все пак хората са различни и всеки различно приема новината, че губи близък...
Дай Боже да сме здрави!
Виж целия пост
# 32

Не е точно по темата, но защо жената е починала от рак на яйчниците? Предполагам, че там е започнал рака, но в последствие е преминал на жизненоважен орган и е настъпил края. Вашата близка е преминала през сериозна операция и е чудо как близките не са разбрали.

Антигона, малко съм изненадана че Вие пускате тази тема. В предната тема, в която изказвахе мнения имахте точно противоположното мнение - да не се казва на близките, защото може да се натоварят от  евентуална отрицателна развръзка.

Не мога да отговоря. Почина непосредствено след операцията за отстраняване на тумора. Някои казват, че е отказала препоръчаната след операцията химиотерапия. Какво е било в действителност никога не бих имала смелостта да разпитвам, особено сега, след толкова години. Но знам със сигурност, че дълго време след като си отиде децата й не знаеха, че е боледувала от рак. Сега може и да е различно.

Нямам предвид единствено да криеш  болест до самата си смърт, но и да криеш, че изобщо си наясно с факта, че ти остава малко време и въпреки усилията, които могат да се положат дните ти са преброени, а шансовете за излекуване - нищожни.
Да речем, както е било с бившата партньорка на мъжа ми - когато се разбира, че майка й в болна от рак цялото й семейство, включително и той не й казват, че лекарите са й дали месеци живот.  Опитали са, разбира се, всякакви възможни варианти - терапии, скъпи лекарства, операции, но нито веднъж не са споменали пред нея, че след всеки опит лекуващите са казвали, че подобрение няма, дори напротив. Сега, дали са й давали напразни надежди лъжейки я, че шанс има, не зная. По думите на мъжът ми това е било желание на майка й.

Аз искам да знам, ако майка ми е болна. Искам и да знам дали има надежда или никаква такава. Бих се почувствала страшно измамена и ограбена в противен случай. До края на живота ми в главата ми ще се въртят сценарии как само ако съм знаела е можело да постъпя по друг начин, да й кажа още нещо, да опитам да помогна допълнително с еди какво си, да й кажа да Още 1000 пъти, че я обичам, да я попитам какво би искала да направим заедно за последно и какво ли още не. Не мога да си представя да бъда лишена от тези шансове.

А, ако съм аз... смятам, че също не бих крила. Както Месечинка по-напред каза, нуждата от морална подкрепа в такъв момент е всепоглъщаща. А, и как бих лишила семейството си да си кажем за последно всичко, да си откраднем някоя усмивка, не знаейки коя от тях ще е последна, въобще да ги имаме тези последни моменти и спомени.

Относно предната тема, по мое виждане нещата се различават, а и не смятам, че сте ме разбрала правилно. Макар и да не е изцяло по темата не бих имала против да продължа до някаква дискусията.
Виж целия пост
# 33
На мъжа си ще кажа веднага. От него такова нещо не искам и не мога да крия. Ще кажа и на най-близките си приятели, но от майка си бих крила колкото мога повече, защото не знам дали би го издържала.
За детето  - в момента е на 10 и не бих му казала, че умирам, но ако е по-голям ще го направя.
Като цяло много труден въпрос. Изгубих баща си внезапно, когато бях на 18. Още си мечтая за няколко часа с него. Баба ми пък почина от рак след сравнително дълго боледуване, аз се грижих за нея и това е големият ми страх.
Виж целия пост
# 34
Особена тема.
На синът ми и на майка ми - в никакъв случай. Само до последно ще изживявам безценни моменти.
На брат ми вероятно бих.
На ММ не знам, вероятно ще разбере.
Дано не съм изправена пред подобна дилема.
В Англия имат предплатени планове за погребение, прието е така. Освен това, кремацията фактически е около три седмици след смъртта. Моя колежка, чиято майка почина в болница, с дни си търсеше скъпа рокля в интернет.
За мене загубата на родител е изключително травмиращо събитие, изобщо не ми е било до дрехи.
И друг случай - умира жена, пак тук, в Англия, води се "end of life care", знае и тя, и всичките и близки. Тягостно е у тях, макар че сина свири на китара и се усмихва.
Не казвам, не желая да ги тормозя със себе си и състоянията си.
Предпочитам обаче да си отида преди най-близките ми, не знам изобщо дали ще преживея загуба от такъв ранг.
Виж целия пост
# 35
Преди време имах драматичен здравословен момент в живота си. Не мислех да го обявявам.
 Написах писма за съпругът ми и дъщеря ми. Едно за сестра ми. Приготвих едно и за мащехата ми. Тя ми е, като майка. Сложих всички в места и книги, надявайки се да бъдат намерени.

След, като тревогата отмина и слънцето обратно ярко изгря, трябваше да събирам мисли и да търся "прощалните" писма, за щастие намерих всички и нямаше излишни драми.

Ако някога се наложи, бих предприела същата тактика.
Виж целия пост
# 36
На запад такова криене няма как да се случи. Веднага се уведомяват близките за да имат време всички да уредят документите свързани с наследства и застраховки, както и попечители върху децата. Грозно е да се мисли за това в такъв момент, но ако не се случи навреме, после е ходене по мъките и по съдилища с години!..
Дано не се случва на никой!...🍀
Виж целия пост
# 37
Къде назпад? Аз си имах/м завещание, няма да чакам да тръгна да умирам, че да хукна да правя такова. А застраховката, тя след като си заминех щеше да бъде достъпна и изплатена.
Виж целия пост
# 38
Смъртта е травмираща, страшна и понякога самотна. Факт е, обаче, че ни заобикаля. Смъртни сме, всички ще умрем, но ако мислим за това, няма да можем да се насладим на живота си.

Има много книги и филми посветени на моментите, в които някой осъзнава, че си отива. Много са трогващи, много са тежки тези моменти и за човека и за близките, но истината е, че нищо не се променя. Преживях загубата на родителите си, много ми липсват, но я преживях. Баба ми преживя загубата на две от децата си. Знаеше диагнозите им, и някак беше до тях. Нямаше как да я лъжем, а и не мисля, че щеше да и е по-леко, ако ги беше загубила за един миг.

Аз съм най-обикновен човек и реагирам стериотипно. Когато има проблем се стягам, действам методично и после преживявам, но колкото и да ме е боляло, факт е, че още съм тук и още мога да се зарадвам на нещо.

Искам да знам, ако някой близък е болен, за да мога да съм до него,  ако той иска. За себе си, мисля, че бих избрала самотата, но не съм 100% сигурна. Не искам да мисля за това.
Виж целия пост
# 39
Смъртта е естествения край на живота, какъвто го познаваме. Тежко е, но няма как. При тежка диагноза бих искала да знам. Не си представям майка ми да е тежко болна и да не ми каже. Или пък ММ. Редно е да се уредят някои чисто документални неща ако щете. За децата е голям удар, да сме живи и здрави да си ги изгледаме поне до 30г възраст, да си стъпят на краката и да не ги мисля.
Баща ми почина внезапно и болката не е по-малка. Днес му казваш чао и утре вече го няма. Шокът е неописуем. Не че бих искала да е болен, но толкова много неща можеше да си кажем. Най ме боли че не може да види как растат внучетата му. Много им се радваше милия и искаше да ги води по разходки, да ядат сладолед и други планове имаше човека. За моя най-голямо съжаление не можа. Много ми е тежко и сега като се сетя. Цял живот се блъска за нас и когато дойде време да си почива и радва на внуци...хоп няма го. Надявам се да е на по-хубаво място и да може да ни вижда, че сме добре и се оправяме.
Виж целия пост
# 40
Наша комшийка си отиде без да каже на децата си, които са тийнейджърки. От много години се е бореше с онкологично заболяване и един ден просто си отиде, ей така бързо, без да се залежава. Те са виждали, че на моменти нещо не е наред с нея, но въпросите им винаги са били отклоняване и не са били адресирани с директен отговор. За мен това е престъпление и то не за друго, а защото на тези дечица им е била отнела възможността да се сбогуват с майка си. Те ще имат нужда от психолог, който да им помогне не с факта, че майка им си е отишла, а с факта, че не са могли да си кажат една на друга толкова много неща. Разбирам желанието на родителите да ги предпазят, но в случая не това е начинът. Достатъчно време са имали, за да потърсят специализирана помощ и да успеят да поднесат информацията по начин, който разбира се, ще е тъжен, но ще донесе и усещане за покой както на майката, така и на децата.
По темата - аз бих искала да знам и не, не бих скрила.
Виж целия пост
# 41
Друга гледна точка- пазенето на такава тайна понякога причинява по- трайни щети от изживяването на трагедията.
Нерядко близките се обвиняват, че не са разбрали, че не са помогнали, имат в главата си хиляда "ами ако". Ами ако знаеха, със сигурност щяха да намерят по- добри специалисти, да намерят по- скъпи процедури, да... всичко повече, по- добре. А не го направиха, защото бяха прекалено вгледани в себе си и не видяха, не забелязаха, че много близък за тях човек умира.
Така че не, аз пък не бих причинила това бавно и съсипващо чувство на вина, на неприключеност, на обсебване от идеята какво би могло да стане.
Бих казала. Бих св сбогувала.
Виж целия пост
# 42
Съгласна съм с последните две мнения по темата.
Виж целия пост
# 43
Аз искам да знам, и бих казала на близките си, което за съжаление не важи за моите роднини, и в частност- майка ми.
Скрит текст:
Преди години когато почина дядо ми бях тук на изпити. Редовно се чувахме по телефона с майка.
 Съобщи ми се че е починал едва когато се прибрах.
Другият ми дядо, преди три години. Разнасяли го по болници, зле е бил- пак нищо. Звънна ми се вечерта преди погребението да се прибирам. А нямам удобен транспорт и добре че колега се съгласи да ме закара и върне в един ден- 460 км. кара момчето.
И най- прясното, за което още съм бясна- баща ми, преди седмици. Получил инсулт, паднал и си ударил главата и за 24 часа починал. На втория ден ми се казва че татко е в кома / бил си е починал, нали/.Питам да си ходя ли- не. На следващия ден ми се звъни по обяд да хващам вечерта автобуса и да се прибирам, че нещата отивали на зле. Пътувам си в автобуса и получавам смс от приятел, в който изказва съболезнования. Бях в шах и мат.
И го прави всичкото това за да не ме притеснявала. Еее, не съм малка и приемам нещата, обаче...
Виж целия пост
# 44
Дари, съжалявам за баща ти. Ужасно гадна ситуация. Pensive

Дано всички да сме живи и здрави. Никога да не ни се налага да разберем дали ако се случи, ще постъпим по начина, по който пишем тук, че евентуално бихме постъпили. Дано и близките ни са живи и здрави и не им се налага да ни съобщават подобна вест.

И все пак ... Не смятам, че е редно да се крие подобна информация от най-близките хора.  (И не виждам как би била останала скрита, защото все пак е свързано с видимо влошено състояние, ходене по лекари и т.н. дано никога не разбирам, но все си мисля, че ако мой близък е толкова зле, ще се досетя, че не е обикновено заболяване). Струва ми се егоистично да не кажеш на близките си, защото например нямаш сили да гледаш как страдат за теб, защото предпочиташ да изживееш болката си сам/а и т.н. Аз самата бих искала да знам, ако мой близък е смъртно болен. Ако не мога да помогна, то поне ще се подготвя психически. Колкото и да е злободневно, бих помогнала и в уреждането на всякакви документални, финансови и т.н. въпроси, които биха излезнали на дневенред след смъртта - момент, в който близките не винаги са в кондиция да проумеят разни административни и други подобни въпроси.
Децата са крехки. При тях трябва да се действа внимателно. Вероятно бих се консултирала с детски психолог, но все пак, ако аз съм тежко болна ще съобщя на детето, ако е достатъчно голямо, че да разбере какво се случва. Ще продължавам да обсипвам детето с цялата си любов по същя начин, по който съм го правила винаги, но ще обяснявам, че смъртта ми е нещо нормално; че не искам да се депресира; че е нормално да скърби, но бих искала да продължи живота си по възможно най-добрия начин.
Гледах един филм, не си спомням заглавието, в който главната героиня беше майка и имаше смъртоносна болест. Беше разведена с бащата на децата си, а той си имаше нова съпруга. Майката на децата направи всичко по силите си, за да сближи децата си с новата жена на баща им, за да има до тях друга жена, която да ги обича и обгрижва след нейната смърт. Много трогателно беше.

Скрит текст:
Когато бях в пубертета майка ми влезе в болница за планова операция. Състоянието й беше тежко, но не чак толкова, че да умре. Тя обаче е имала своите притеснения и се опита да подготви някои неща преди това, обаче допусна една  грешка - не ми каза, че има притеснения, че може да умре. Аз обаче се досетих заради действията й и колкото и тя да отричаше, в главата ми се развиваха зловещи сценарии, които ме травмираха, бях в паника по време на престоя й в болбницата, стигнах почти до депресия. В периода преди операцията тя разши своя любима пола и от нея уши дреха за мен, за да имам спомен от нея, но тогава не ми каза това, а каза, че полата й е вече тясна  и иска да не хвърля хубавия плат. Нямахме пари да ми купи нещо ново, дори за нов плат нямахме средства и тя намери своя начин да ми остави скъп спомен. Години наред обичах тази дреха повече от всички други дрехи в гардероба си. Макар да не беше нито модерна, нито добре ушита, тя беше пропита с любовта и закрилата на моята майка, която, слава на Бога, оживя и още е до мен. Дрехата вече доста остаря и ми омаля, не мога да я нося, но все още ми е ценна.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия