Как да бъда нормална партньорка?

Мен психолозите ме агресират повече.Ходила съм,за друго нещо и не бих отишла никога вече.А психоложката беше много добра и призната,при нея идваха известни бг звезди
Просто,не са за мен тези дрънканици.Олекнах с няколко хиляди и 1 година загубено време от живота ми...

Да ви кажа какво се случва.
Справям се със себе си. Някак си за момента се контролирам.
След като поставих ясни желания от коя страна, макар и малко звучащи като ултиматум за сега имам успех и с ММ. Но не се радвам предварително, защото да бе е всяко чудо за два дни.
Разговаряхме много, часове... Казахме си много истини и то спокойно без драма и викове. Сега остава да видим...

Най-хубавото в случая, че виждате наличието на проблем и искате да го оправите. Това е първата стъпка, без която няма как да се оправят нещата. И аз смятам, че трябва да поговорите с партньора и да потърсите професионална помощ. Не е нужно да се изпада в детайли за лъжите и т.н. ако не ви се иска, но споделете, че не се чувствате добре и смятате това за причина за скандалите и неразбирателството между вас. Всичко може да постигнете, когато сте заедно. Успех!  

Като гледам темата е поприключила, но тъй като намирам много сходства с моята ситуация ще драсна и тук.
Авторке, ако не те мързи скокни в темата за развод след 50 да ппочетеш разказана от мен случка как моят, тогава все още гаджета ме остави на улицата с разранени крака от новите обувки, за да ме възпитава да не си забравям "боклуците" /бях си забравила старите обувки/ и да не разчитам, че друг ще ми решава проблемите. А аз реших, че по същество е прав и е супер принципен и това което иска да направи е за мое добро - строг, но справедлив. Тогава аз бях на 19, той на 21.
Сега по същество:
1. Защо той е такъв - ясно като бял ден. Бащата умира рано и той, невръстно момче, заема ролята на мъжът в семейството. Която предпоага свръхотговорнст, контрол и пр. Мъжът трябва със здрава ръка да въвежда ред и да следи за правилата за да защити близките си. Ето ти я причината защо той е такъв...защото се е нагърбил с роля, за която не му е било нито времето, нито силите, прескачайки естествената роля на "дете"..
2. Пътят към ада винаги е покрит с добри намерения. Защо ли? Защото е много трудно сред всички тези добри намерения...да разпознаеш, че тоя път води към ада. Той е такъв добър и принципен човек, така загрижен за наше добро....занчиии....аз съм лошата....аз имам нужда от промяна, аз съм лудата....
3. Партньорството не се съвместява с налагане на контрол. Точка. Това са две несъвместими понятия. Вашата връзка ...не е партньорство, тя е оттипа гърне-похлупак. Тоест взаимна компенсация....т.е. имаме едно дете без време поело ролята на мъжа в семейството със свръхконтролиращо поведение и свръх перфекционизъм, един СВРЪХБАЩА както той си го представя като идеал и имаме едно друго дете, не получило в живота си адекватно отношение от баща, т.е. едно СВРЪХДЕТЕ търсещо бащата...дете, не изградило личността си, не знаещо кое е то, объркващо се и затова търсещо бащата да го подреди.
4. Някой спомена Аспергер. синът ми е с тази диагноза и когато тръгнахме по психолози ...мъжът ми..един ден каза "ми то...май...повече аз ги имам тези симптоми...." Прави си изводите сама.
5. Колкото и години да се опитваш да извиняваш и оправдаваш неговите добри и честни и принципни намерения и да обвиняваш себе си....накрая...инстинктите ще победят. Слешай инситнкитите си. Те са прави. Те те карат да се съпротивлялаш защото знаят, че това не е начинът да съзрееш...като очакваш от съпругът  да ти бъде баща. В един момент това почва да прилича на....как се казва, когато баща спи с детето си. попитаха те как сте със секса? Не отговори. но мисля че знам. Обожаваш СЛЕД това което минава за секс да те гушне и да заспиш в прегръдките му на сигурно място. така ли е?
6. накрая за психотерапията - да, има нужда...защото и сама може би ще успееш, аналитична си, но ще ти отиде целия живот. на мен ми отидоха 33 години, цялата ми младост и две деца пострадаха.
Само, че при семеен терапевт. Заедно, защото не ТИ само имаш нужда от помощ и корекции.

Успех ти желая!

И още нещо....някой написа "не питай детето, не го набърквай, не е негова работа да определя...". Това не е така. Детето е барометърът, когато то казва или показва, че не е щастливо това означава, че вашето семейство, вашето "партньорство" е провал. Точка. Моят син го изрази така "Мамо, в нашето семейство никой не е щастлив".

Това е съвсем различно от това да се вменява на детето вината, а и отговорността за това дали семейството ще остане в този си вид или не. Иначе децата си казват мнението и без да ги питаш,  но не бива да бъдат забърквани в отношенията на двойката и да бъдат принуждавани, съзнателно или не, да вземат страна. Това ще им тежи цял живот ако стане.

Мен също са ме питали- майка ми ме пита, когато реши да се разведе. И двете със сестра ми бяхме "за", но вече на възраст, в която има достатъчно натрупан семеен опит и реален поглед- на 12- 14 години.
За съжаление, повечето жени карат на принципа " само ако мама е щастлива и детето е щастливо".

Аз лично съм против да се намесват децата, особено когато ненавистта между двамата е в пика си. Тогава сме склонни да излеем яда си, настройвайки децата срещу другия родител, което смятам за грешно.
Децата не са нас- нито мислят, нито чувстват болката ни като нас. Не биха ни разбрали, а само биха страдали от факта, че мама и татко се мразят. Разбира се, не е лесна ненамесата на децата, но аз съм се опитвала да я огранича до минимум. Това, което се е случило между нас не е по вина на децата, затова единственото което те трябва да знаят и чувстват е сигурност, обич и подкрепа и от двамата родители! 💗

Само не ми е ясно как ще стане ако мама и тате се мразят децата да не разберат и да чувстват обич, спокойствие и сигурност. Също така не ми е ясно как ако мама е нещастна детето ще е щастливо. Ако мама е нещастна тя как ще създаде спокойна, сигурна, позитивна среда за това дете?
И имах предвид детето да се пита не дали да се разведат, а дали е щастливо, как се чувства, какво мисли...по принцип...за живота у дома...щото ние често залисани в нашите драми не се сещаме да се обърнем към него. Когато аз съм упреквала майка ми, че не се е развела достатъчно рано за да ни спести екшъните у дома и нездравата среда тя ми е казвала "нали мен ме е удрял, не вас", което показва какво? Сами си правете изводите. Друго обяснение  и било, че я е било страх че ще остане сама с две деца и болна майка...ние може да се възползваме и да и се качим на главата...е такива работи. Щото ние я молехме "мамо, моля те разведи се".  Разведе се когато бяхме в гимназията. До този момент вече бяхме доста моделирани по един определен начин...и "бодро" скочихме в живота с фикс идея за прекрасно семейство....и без понятие, че с подобни модели прекрасното и хармонично семейство е кауза пердута.

Кое дете ще каже, че е щастливо, което присъства на ежедневни скандали и не може да спи от тревога? Всяка майка ще види промяната у детето си. В същото време децата не желаят родителите им да се развеждат, надявайки се нещата да се оправят. Именно затова смятам, а така и направихме, че ние решаваме и уведомяваме децата за решението си! Не виждам смисъл аз да не понасям живота с половинката си и ако децата кажат "не", аз да остана с него! Не ми звучи логично.

Не всяка майка ще забележи и осъзнае че детето и не е щастливо„ Пример - нашата майка. Смятала, че щом не удря и не тормози нас значи с нас всичко е ок.Това ,че сме непрестанно в стрес кога ще се прибере пиян и дали ще спим тази нощ, а на другия ден имаме класно, това че съседите и съучениците ни, чуват разправиите и виковете "помощ" от прозореца, а ние умираме от срам на другия ден щото мислим че всички знаят, това че имаме ужас от евентуален фатален завърпшек и оставане без майка, т.е. сами с него...всичко това не и е стигнало до главата защото е била заета да мисле само за себе си в драмата....милата ми майчица, да е жива и здрава, вече не и се сърдя, но само аз си знам какво ми костваше това.

pandorina, жалко че така се е случило при вас. Дано сега да нямате трайни белези от преживяното.
Когато се случи на мен, аз се консултирах с психолог, освен това много четях в интернет информация за как се отразява всичко това на децата. В интерес на истината последно мислех за себе си.

Нима е възможно да няма последици?! Брат ми разведен, на 53 прекара тежък инсулт. Аз - на 53 се разделих, като целия ми живот до този момен мина в опити да оправям някакви неща...което беше все едно да се опитваш да се издърпаш сам за косата от блатото...и продължих кармата нататък.
За психотерапията - много съм "за". Но има един голям проблем. Много е трудно човек да осъзнае, че това наистина ще му помогне. Правила съм няколко опита да тръгна на психотерапия и всеки път ми се струваше...тъпо. Аз исках бърза рецепта какво да правя СЕГА, не ми се занимаваше с разговори за минало, детство, бащи и майки, защото си въобразявах, че съм приключила и преодоляла това...груба грешка обаче. Не съм осъзнавала, че на  СЕГА-то коренът е ТАМ, макар и в момента онова там да не ми е на дневен ред. помня пък един ме караше да разиграваме нещо като театър и да си представя, че аз съм съпругът ми. Щото разбира се аз ходех със заявка отношението със съпруга. Аз му заявих, че ако си представя, че съм съпруга ми просто не бих била там. Той настояваше да опитам, но аз тъпо но упорито повтарях - ако съм той, нямаше да съм тук. И дотам. Аз не можех да повярвам и осъзная процеса на психотерапията, въобразявах си че никой по-добре от мен не е наясно с моите чувства и мисли .....и че трябва сама да се боря, да търся, да чета, да анализирам.....изчетох тонове психологическа, психиатрическа, езотерична ....и каква ли не литература. Прекарах години в анализиране на живота си на личността на родителите, на съпруга, на мен.....
В крайна сметка не схващах едно просто, елементарно нещо - че когато си зациклил и затънал в блатото, неща, които ти изглеждат сложни и неразрешими на един страничен наблюдател, дори и без да е терапевт могат да са ясни като бял ден. Просто трябва да се довериши да опиташ, но не да бягаш още при първото раздразнение и съмнение, че терапевтът иска само да си заработи тлъстия хонорар. Не знам...от друга страна пък, ако не бях стигнала сама до тези изводи, едва ли щях да повярвам, че наистина са така ако ще да слезе и Господ Бог да ми каже...

И аз много харесах психологичната помощ, въпреки че посетих само няколко сеанса, тъй като бяха покрити от работата ми и после спрях. Помня как все му казвах на психолога, че искам мъжа ми и децата да се оправят и всичко да е наред, а той ме питаше " А за себе си какво искаш?"...аз повдигах рамене. Другите ми бяха по-важни..Което в последствие осъзнах, че е грешка.
Именно за това в самолета преди полет, инструкциите са първо майката да си сложи кислородната маска на лицето при авария и след това на децата. Как можем да спасим тях, ако на нас не ни достигне въздух? Така е и в подобна житейска травма. Трябва първо да помогнем на себе си, за да сме здрави и пълноценни за децата си!💗

Абсолютно!