Срамът ни наказва със самота и гняв

  • 5 943
  • 11
Непрестанните критики от детството пораждат комплекси
Срамът ни наказва със самота и гняв
Трудно е да откриеш любовта, ако се смяташ за жалък неудачник

Анна-Мария Пеева
Тялото ни не познава срама и вината. Това са понятия, които служат на обществото да ни контролира. Срамът е чувството, че си неадекватен, недостатъчно добър и сбъркал в действията си. Той е вътрешният ни инквизитор, вампирът на собственото ни сърце, чиято единствена цел е да се чувстваме страхливи, глупави, необичани, нищо неструващи и лоши. Когато се срамуваме, ние навеждаме глава, провесваме нос и притваряме очи. Ако имаше начин, бихме нахлупили и шапка невидимка.
Чувството за срам е плод на сериозни възпитателни усилия. Няма човек, който в детството си да не е чувал "Не те е срам!" и "Караш ме да се срамувам!". 
В пубертета също не сме били щадени - другите с реакциите и отношението си са ни карали да се срамуваме от някои неща, присъщи само на нас, от плача ни, гледат ни с пренебрежение, ако не сме успешни и популярни сред връстниците си, ако не сме физически привлекателни, ако не сме обект на желание на противоположния пол. "Учим" се да се срамуваме, ако сме бедни и се обличаме вехтичко или скромно, ако сме дебели или прекалено слаби, ако не можем да се изразяваме добре или имаме ниски оценки, малко приятели и т. н.
Всеки от нас е принуждаван да се срамува от своите нужди за близост и сигурност. Това се е случвало винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне, насилие, пренебрегване, развод, задушаващо покровителство или контрол. Понякога срамът е свързан с телата ни - определени части от тялото си наричаме "срамни", а друг път не понасяме цели парцели от него, защото не отговарят на побеждаващите модели за красота, налагани от медиите. В други случаи срамът е свързан с нашата липса на компетентност, с целите ни в живота. Или с чувствата ни. Засипваме децата с инструкции като "Не плачи!", "Не се чувствай така!", "Престани да подсмърчаш или ще те напердаша!". Ето защо не е чудно, че те започват да се срамуват от плача, гнева, страха, самоизтъкването и дори понякога от радостта си. И така като възрастни те се срамуват от всичко, което представляват, от себе си като цяло, защото посланието, с което са отраснали, е "Аз съм едно нищо!". Срамът е мощна и разрушителна сила.
Две са защитите, които използваме срещу самоатакуващия срам - непрестанно нападаме другите или застиваме в позата на високомерния. Хапем другите, като ставаме критични, язвителни, саркастични, оскърбителни. Това са все начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Срамът е вид страх пред дадено събитие или хора, които предизвикват неприятни вътрешни физиологически и психически изживявания и промени. Срамът се корени в детството ни. Когато родителите, по-специално майките, поради различни причини не успяват да се грижат за децата - да показват с думи и дела, че безусловно ги обичат, да задоволяват навреме техните нужди, да ги обучат, да ги поощрят, а не да ги наказват, да им създадат усещането за сигурност и спокойствие, всичко това създава благоприятна среда за покълването на срама. Липсата на гореизброените неща води детето до изводите, че не е обичано, че не е добро, че не разбира, че не върши нищо полезно, че пречи на родителите си. Това по-нататък в живота кара вътрешното ни дете да се обажда в съзнанието и отново да ни поставя пред същите условия и събития, когато не сме се чувствали обичани и добри. Все пак утехата е, че става въпрос за психическа травма, а тя с помощта на разбиране и признаване на проблема, лична работа и веща намеса на специалист може да бъде преборена. Съдбата ни е в нашите ръце!
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
http://www.standartnews.com/bg/article.php?d=2006-05-26&article=147599
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Много ми хареса статията, затова искам да я споделя с вас.  bouquet

Не съм от критикуващите майки все още, и се надявам да не стана такава / надеждата умира последна, нали  Wink Grinning/
От какво се срамувахте в детството newsm78
Чисто любопитство
Виж целия пост
# 1
хубава статия,аз уж все избягвам някои неща,ама на моменти като не ми издържат нервите....
иначе моя мъж като малък е заеквал,а брат му е имал някакъв тик,това от възпитателните методи на майка им ooooh!,която ги е пошляпвала за най малкото нещо,а това*не ви ли е срам *е било най малкото...все не са били достатъчнмо кротки и възпитани...това не го одобрявам,наистина е много лесно да смачкаш самочувствието на едно дете,ама нали трябва да възпитаме пълноценни личности...от друга страна,децата ни ще живеят в общество с определени норми и ценности и не можем да ги оставим да се развиват както си искат... аз съм гледана от баби,които всичко ми даваха и за нищо не ми се караха,но си бях все сама вкъщи и  много ме беше срам да съм сред чужди хора,все се притеснявах,не съм контактана и до днес,срамежлива съм и съм си домошар
Виж целия пост
# 2
Все си мисля, че баланса е в основата на всичко..... Peace
Виж целия пост
# 3
И аз много съм страдала като малка заради думите
" Недей да правиш това, че еди кой си ще ти се смее"....до такава степен си бях вменила, че да ти се смеят е ужасно лошо, че ако някой се смееше в рейса винаги си мислех, че се смее на мен.........
Чак в пубертета го преживях и то защото много се рових в себе си, самоанализирах се и се бунтувах срещу всичко, което ме ограничава, а страховете ми бяха единственото такова нещо
Виж целия пост
# 4
Все си мисля, че баланса е в основата на всичко..... Peace
Peace
Виж целия пост
# 5
Аз също се срамувах от хората и когато си шушукаха нещо си мислех непременно че осмиват мен....много мъчително изжияване.Казвали са ми като малка :Не те ли е срам!
Лошото е че сега когато вече не съм малка и се опитвам да се поровя в миналото си съм забравила доста травмиращи неща от детството си и си мисля дали пъкк мозъкът няма някаква защитна реакция в това да забравя ...отплеснах се. Embarassed
Дано да съм добра майка.Дано не си изпускам често нервите както прави моята.Не я съдя , но сега си патя аз. Много неща от детството- едно от който е срамът остават завинаги no
А статията ми хареса.Благодаря че я сподели с нас. newsm51
Виж целия пост
# 6
Няма и една думичка в статията, която да ми се иска да оборя. Абсолютно вярно и точно е написано всичко в нея.   bouquet
Виж целия пост
# 7
Мен от много работи ме беше срам...имаше момент ,когато не смеех да погледна хората в автобуса,или да почукам на някоя врата...
  Доста усилия ми трябваха да ги преодолея...слава богу ..вече са минало..
  Така,че напълно подкрепям написаното в статията.Нека не комплексираме излищно децата си.Живота е борба и те трябва да са подготвени да отстояват позицията и интересите си!За да не са губещи..   Peace
Виж целия пост
# 8
Хубава статия!
Много неща преодолях сама чрез упорито и непретанно ровене в себе си и четене на подходящи книги  - чист късмет! Confused
Много ме е страх сега да не вменя подобни чувства на дъщеря си, май е време сериозно да се замисля, защото вече започна периода на " не", " виж как кротко си седи детето, а ти? - май съм ужасна Embarassed Cry Sad
Виж целия пост
# 9
Много вярно.... Беше ме срам, а и още ме е срам понякога, от мен самата- от външният ми вид, от това, което другите могат да си помислят за мен. И аз съм високомерна за много хора, но съм осъзнала, че това е моят начин да се защитя. Вдигам глава и гледам от високо... Ужасявам се, когато дъщеря ми кажа "Не искам да съм облечена така ще ми се смеят децата в училище!" , а тя е само на 5 години...
Виж целия пост
# 10
Много хубава статия,но много хора включително и аз,не сме се замисляли върху това!Дано повече хора я прочетат-ще им е от голяма полза! Hug  bouquet
Виж целия пост
# 11
Не само срамът прави от нас емоционални роби. Страхът, болната амбиция, илюзиите, с които всеки живее, материализмът, който откакто свят светува е определящ фактор за състояние на щастие ( а вси4ки уж знаем, 4е щастието  е душевно, а не материално), грандоманското, болно съзнание на много хора, страх от това да покажеш слабост ( това идва от срам, 4е всеки 4овек е простосмъртен и не владее ситуацията както би искал ), страх от критика, страх от провал, страх от самота, страх от смъртта...Страхът ни съпровожда всеки ден, до края на живота ни. Дори безсрамните се страхуват да умрат.

В тази връзка се сещам да дам пример с един филм, който гледах наскоро - L.A. Crash ( спе4ели най-добър филм на последните Оскари ). Удивително как дори и най-милият 4овек се превръща в убиец, когато изпадне в страх. Как вси4ко в нас се парализира и как изневеряваме на вси4ко , което сме били. А реално сме нищо в о4ите на вселената. Този , който е преодолял страха, е напълно успял. Но такива хора няма. Според теорията на кармата, ще ни трябват много животи още, за да разберем кои неща имат смисъл. 4увството на страх е явно 4аст от плана....

Току що се замислих от какво ме е страх то4но в момента. Страх ме е от много неща. А поне сега не се срамувам от нищо. Но на това се нау4их, дълги години се борих със себе си, докато разбрах колко смешно изглежда вси4ко, погледнато от ве4ната перспектива на живота.

Пътят пред нас е дълъг и това, 4е поне си даваме сметка за някои неща, не озна4ава, 4е напредваме. Осъзнаването е много дълъг процес, бих дори казала, 4е главната цел на един живот. Спирам, едва ли някой ще про4ете дори, бяха няколко нахвърлени мисли по темата.

Поздрави.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия