Привет, мамчета!
Незнам как да започна....откъде да започна.
Дъщеря ми- едно нормално дете, игриво, усмихнато,лъчезарно и доста емоционално и чувствително.
Израстнала е сред много любов и семеен уют и може би прекалена загриженост и обръщане на внимание от страна на всички- мама,тати,баби,дядовци. Въпреки цялото внимание тя не е разлигавена, не е нахална, напротив много добро дете е, душата и е добра. Тя се просълзява като види по улиците много възрастни хора, веднага казва мамо милата баба дали си има някой да и помага,ако няма да и помогнем ние, животинче улично да види пак иска да го прибираме,за да се грижи за него и така нататък. Държи се уважително с мен,баща си, баба дядо. Никога не се е тръшкала и блъскала и ритала,че иска нещо или да ме обижда по някакъв начин.
Мисля, че възпитах добре детето си-на уважение към хората, животните...но....май прекалих или и аз незнам. Пиша прекалих, защото си мисля, че проблема е зароден още отдавна и че имам вина за сегашното положение, заради прекалената любов,която и показвах, постоянно исках да си я гушкам, да си я целувам дори и сега,когато е на почти 9г.
Исках да добиете представа за характера на детето ми и да разкажа сега за проблема, който ме тревожи.
Значи от около година дъщеря ми не желае да се отделя от мен и започна да изпитва силна тревожност за всичко.
Преди това всеки уикенд с баща и пътувахме и я оставяхме на баба и и дядо и без проблем. Тя оставаше с удоволствие,махаше ни за довиждане и си прекарваха чудесно. Сега, обаче, плаче и тъгува, като я оставим, започва да звъни по телефоните буквално през 20мин и не заспива по цели нощи,а отново звъни. Плаче тъжно и казва,че се тревожи за нас,нещо да не ни се случи,постоянно пита добре ли сте,пристигнахте ли,моля те мамо вдигай си телефона, за да не се притеснявам. Когато навън вали и гърми, тя постоянно пита дали затворихме прозорците мамичко, страх ме е да не се наводним, когато пък баба и дядо и са някъде на път на тях звъни по 20пъти да пита всичко наред ли е и ако не вдигнат телефона, започва толкова да се тревожи, че се свива на дивана и гледа тревожно в една точка.
Дали да я водя на психолог или даже съм закъсняла..
Иначе аз постоянно и обяснявам,когато се тревожи за нещо, успокоявам я,разсейвам я,говоря позитивни неща,но не.
Вече ще полудеем всички, притесняваме се за нея,какво се случва. Всички разговаряме с нея,за да разберем какъв е проблема, тя казва,че по новините постоянно се случвали лоши неща-убийства,катастрофи,наводнения и тя се страхувала да не стане нещо и с нас. Стана също така свидетел на много тежка и тъжна ситуация,което мисля,че засили проблема още повече- седяхме на маса по весел повод, когато влезе близка роднина, която дъщеря ми обожава, говорейки по телефона се свлече на земята и започна да пищи и да ридае, че току що и се обадили и и казали,че мъжът и починал. Човек от семейството,който също обожаваше дъщеря ми.
Тя толкова се уплаши,че избяга в др стая и започна да си скубе косата и да пищи, че не може да е вярно.
От тогава насам, вече просто ситуацията е много тегава. Ще се побъркаме всички с постоянната и тревожност,лесна плачливост и непрекъснатото звънене по телефоните на всички(които в момента не са пред очите и), за да пита добре ли са. А да не говорим,когато се наложи да излезна от вкъщи как го преживява дори да ме няма за 30мин. Изпраща ме със сълзи, казва ми 10пъти знаеш,че те обичам мамо нали и така нататък.
Съжалявам за дългия пост, но даже пак не мога да разкажа всичко,което искам.
Виж целия пост
Незнам как да започна....откъде да започна.
Дъщеря ми- едно нормално дете, игриво, усмихнато,лъчезарно и доста емоционално и чувствително.
Израстнала е сред много любов и семеен уют и може би прекалена загриженост и обръщане на внимание от страна на всички- мама,тати,баби,дядовци. Въпреки цялото внимание тя не е разлигавена, не е нахална, напротив много добро дете е, душата и е добра. Тя се просълзява като види по улиците много възрастни хора, веднага казва мамо милата баба дали си има някой да и помага,ако няма да и помогнем ние, животинче улично да види пак иска да го прибираме,за да се грижи за него и така нататък. Държи се уважително с мен,баща си, баба дядо. Никога не се е тръшкала и блъскала и ритала,че иска нещо или да ме обижда по някакъв начин.
Мисля, че възпитах добре детето си-на уважение към хората, животните...но....май прекалих или и аз незнам. Пиша прекалих, защото си мисля, че проблема е зароден още отдавна и че имам вина за сегашното положение, заради прекалената любов,която и показвах, постоянно исках да си я гушкам, да си я целувам дори и сега,когато е на почти 9г.
Исках да добиете представа за характера на детето ми и да разкажа сега за проблема, който ме тревожи.
Значи от около година дъщеря ми не желае да се отделя от мен и започна да изпитва силна тревожност за всичко.
Преди това всеки уикенд с баща и пътувахме и я оставяхме на баба и и дядо и без проблем. Тя оставаше с удоволствие,махаше ни за довиждане и си прекарваха чудесно. Сега, обаче, плаче и тъгува, като я оставим, започва да звъни по телефоните буквално през 20мин и не заспива по цели нощи,а отново звъни. Плаче тъжно и казва,че се тревожи за нас,нещо да не ни се случи,постоянно пита добре ли сте,пристигнахте ли,моля те мамо вдигай си телефона, за да не се притеснявам. Когато навън вали и гърми, тя постоянно пита дали затворихме прозорците мамичко, страх ме е да не се наводним, когато пък баба и дядо и са някъде на път на тях звъни по 20пъти да пита всичко наред ли е и ако не вдигнат телефона, започва толкова да се тревожи, че се свива на дивана и гледа тревожно в една точка.
Дали да я водя на психолог или даже съм закъсняла..
Иначе аз постоянно и обяснявам,когато се тревожи за нещо, успокоявам я,разсейвам я,говоря позитивни неща,но не.
Вече ще полудеем всички, притесняваме се за нея,какво се случва. Всички разговаряме с нея,за да разберем какъв е проблема, тя казва,че по новините постоянно се случвали лоши неща-убийства,катастрофи,наводнения и тя се страхувала да не стане нещо и с нас. Стана също така свидетел на много тежка и тъжна ситуация,което мисля,че засили проблема още повече- седяхме на маса по весел повод, когато влезе близка роднина, която дъщеря ми обожава, говорейки по телефона се свлече на земята и започна да пищи и да ридае, че току що и се обадили и и казали,че мъжът и починал. Човек от семейството,който също обожаваше дъщеря ми.
Тя толкова се уплаши,че избяга в др стая и започна да си скубе косата и да пищи, че не може да е вярно.
От тогава насам, вече просто ситуацията е много тегава. Ще се побъркаме всички с постоянната и тревожност,лесна плачливост и непрекъснатото звънене по телефоните на всички(които в момента не са пред очите и), за да пита добре ли са. А да не говорим,когато се наложи да излезна от вкъщи как го преживява дори да ме няма за 30мин. Изпраща ме със сълзи, казва ми 10пъти знаеш,че те обичам мамо нали и така нататък.
Съжалявам за дългия пост, но даже пак не мога да разкажа всичко,което искам.
Ами новините вече не гледаме,когато тя е наблизо, но ще види нещо в някой филм,дори детски, дори за част от секундата и веднага и влия. За смъртта говорихме говорихме,много говорихме и аз и баща и и всички около нея. Обяснявам много внимателно всичко, на разбираем език за нейната възраст. В училище като иде от там като чуе госпожите, децата да коментират случка, ситуация от филм от новини и тя вече е тревожна и ми звъни от училище да пита всички добре ли са. 
