Как драконът крал принцеса - приказка за големи момичета

  • 1 988
  • 1
Как драконът крал принцеса
Юлия Журавльова
http://litclubbs.ru/writers/1533-kak-drakon-princessu-voroval.html

В приказката присъстват: принцеса - 1 бр., дракон - 1 бр., доблестни рицари - много. А също така хумор, любов и щастлив край.

- Скука, - огромното черно влечуго обгърнало с поглед осипаната със скъпоценности пещера и се отправило към голямото подово огледало.
- Е огледало, покажи какво се дипли в съседните кралства! Че нещо отдавна не съм внасял смут в поверените ми територии!
   В кралствата царели тишина и спокойствие. Нито войни, нито бедствия - изобщо нищо, в което би могъл да се намеси един огромен, силен, огнедишащ гущер. Но внезапно картината се променила. На подиум в центра на площад се показал красиво издокаран глашатай и прочел пред насъбралата се тълпа кралската заповед:
- Крал Ричард Красивия обявява рицарски турнир! Приканват се всички рицари, благородни и смели, да се сразят за ръката на прекрасната принцеса, а също и за баронската титла, старинният замък и плодородните земи, давани като нейна зестра! А засенчващата по красота слънцето девица ще дари победителя със сърцето си! И нека победи най-достойния!
- О! - зарадвал се драконът - най-накрая нещо интересно! Откога не съм похищавал принцеси! Време е да раздвижа старите си кокали, пък и колекцията с доспехи да попълня. Решено! Летя! Чакай ме, о засенчваща слънцето!
   И чудовището изхвръкнало от пещерата, поемайки по посока на владенията на Ричард Красивия, с когото не се били срещали от времето, когато същия бил несръчен, пъпчив тинейджър.
  Турнирът събрал рицарите от цялото кралство, че и от съседните надошли. Наоколо се носел аромат на конска тор, немити тела и вкиснато вино, а вулгарните ругатни, смесени с ехтящото цвилене, на рицарите и конете им, периодически огласявали широкото поле, където всяка минута щяло да започне действието. Не били малко и обикновените зяпачи. Турнирите, особено за зестрата и ръката на принцесата, били рядко, практически нечувано събитие. Обикновено, кралете просто изгодно женели дъщерите си, но както гласяла мълвата, кралят толкова обичал дъщеря си, че решил да я даде само на най-достойния, могъщ и смел рицар. "Е, това е решение!" - възхищавали се жителите на столицата и селяните от околните села - "Да живее краля!"
  И ето познатия глашатай излязъл на арената и затръбил, призовавайки рицарите да заемат място в строя. На трибуната излязъл крал Ричард Красивия, строен, в блестящи доспехи, с увенчани от масивна корона гъсти руси коси. Кралицата, жена на възраст, но запаазила своята привлекателност, вървяла до него, а заедно с тях три красиви принца, един от друг по-хубави, взели най-добрите черти на родителите си.
  "А как ли изглежда принцесата?" - преминала през тълпата мисъл - "И как ще се разделят с такава красота?"
   Под звуците на тържествените фанфари, кралското семейство заело троновете си. Ричард Красивия вдигнал ръка, призовавайки за тишина.
   - Доблестни рицари, дръзнали да рискуват живота си за ръката на прекрасната принцеса, поздрав! - нестройният хор на рицарите гракнал приветствено в отговор. - Прекрасната принцеса очаква победителя в шатрата си, за да не може никой друг да се наслади на красотата и преди бъдещия и съпруг! - рицарите отново изревали нещо в отговор, но кралят не ги слушал. - Обявявам турнира за открит!
   В същия този миг, над полето легнала огромна сянка, понесла се, а дивия вой на чудовището проехтял из цялата околия.
   - Дракон! Дракон! - народът се разбягал да се крие в паника, докато рицарите тъжно гледали подире, тъй като не им отивало да хукнат след него, колкото и да им се искало.
   Но дракона не се интересувал от някакви си там рицари, тъй като нямал работа да ги напада или предизвиква. Той сграбчил в огромните си лапи шатрата, в която принцесата очаквала своя победител и я понесъл към облаците, по обратния път към пещерата. Като предвкусвал развлеченията, идващи заедно с върволицата рицари през следващите няколко месеца.
   Пътят назад се видял тежък на дракона. Дали заради безмислено многото вещи в шатрата или поради загубената в безделие форма. Порядъчно задъхан, все пак долетял до пещерата, където спуснал доколкото можел нежно плячката си на площадката пред входа. Плячката приглушено изохкала.
  - Излизай, - казал драконът - не бой се, няма да те докосна.
   Девицата в шатрата, която и без друго се опитвала да излезе, почнала още по-енергично да се размотава, докато накрая се измъкнала от купчината парцали и се спуснала към ръба на площадката, където дълго изпразвала съдържанието на стомаха си.
  - Прилоша ми от полета - оплакала се девойката, бършейки лицето си с кърпичка.
  - Ти...коя си? - отстъпил стреснато дракона.
  - Принцесата, че коя друга! - обидено промълвила девицата.
  - Да бе, - огънал шия драконът, оглеждайки я от всички страни - В теб пет принцеси могат да се поберат!
  - Чак пък пет! - нацупила се принцесата.
  - Възможно е и шест да влязат - оглеждайки я от другата страна заключил похитителят. - Как ли ще те изхраня? - разтревожил се драконът - Току-виж, повече и от мен плюскаш!
И чудовището погледнало в далечината, пресмятайки, дали да не върне "съкровището", докато не е станало късно. С пълни извинения и другите му там салтанати.
  - Да бе! - обидила се принцесата - аз съм човек все пак, как мога да ям повече от дракон? И изобщо, като ще крадеш принцеси - носи си отговорността!
Драконът само въздъхнал. На ти тебе едни развлечения!
  - И как ти викат, принцесо?
  - Роза, отговорила девойката, гордо вирвайки глава.
"Сто и педесетина кила. Поне. - пресметнал драконът, изпадайки във все по-голяма печал - Как бих понесъл толкова щастие?"
  - Добре, Роза, влизай в пещерата, настанявай се. Надявам се, че и рицарите няма да закъснеят...
  - Помеждудругото, - обърнала се принцесата, крачейки, - кога ще обядваме?
  - Започва се! - изстенал драконът, криейки лице в лапите си.
   От тлъстото чеверме, щедро посипано със сол и подправки, капела в огъня мас и съскала върху въглените. Принцесата стояла отстрани и преглъщала мъчително.
  - Скоро ли ще стане?
  - Скоро - за стотен път отговарял драконът, поразен от собственото си търпение. По всяка вероятност, наистина е много отговорен, иначе как би могло да бъде обяснено подобно безобразие?
   Гледайки с какъв апетит принцесата ръфа овнешкия бут, драконът предпазливо придърпал остатъка от чевермето по-близо до себе си. С такъв сътрапезник, току виж започнал и да гладува.
  - Разкажи нещо, - помолила Роза, - ти си дракон, трябва да знаеш много истории.
  - Когато ям, съм глух и ням. - недоволно отвърнал драконът. Храни,забавлявай... Ама че капризни принцеси се навъдили напоследък!
  - Искаш ли аз нещо да ти разкажа? - облизала пръсти принцесата, след като приключила с бута.
  - Давай! - разрешил драконът.
  - Само да знаеш, колко любовни романа съм прочела! - зарадвала се девойката - Между другото, сюжетът, където драконът отвлича принцесата, а после се превръща в прекрасен момък, влюбва се в нея и я лишава от невинност е популярен и досега! Толкова е романтично! Ти случайно да можеш да се превръщаш в момък? - с надежда попитала Роза.
  - Не,бе, не! - побързал да я увери драконът - Съвсем обикновен съм. Не се превръщам.
  - Жалко, - провлачила принцесата. - А може би си омагьосан? И можеш да бъдеш излекуван със силата на истинската любов?
  - Не, казах ти, най-обикновен дракон съм! На нас, драконите, магия не ни действа, така че не си въобразявай.
  - Жалко, - въздъхнала Роза, - иначе можеше да те размагьосам.
Драконът завъртял очи.
  - Слушай, - поинтересувал се похитителят, - а може би ти да си прокълнатата? Злата вещица да те е наградила при раждането с излишни килограми?
  - Не, проверяваха вече, - поклатила глава принцесата - Над мен не тегнат проклятия. Говорят, че е от лошия метаболизъм. - блеснала девойката с интелигентна думичка.
  - Лошия кой? - изненадал се драконът.
  - Обмен на вещества в организма. Даже се опитваха да ми изчистят шлаките - оплакала се принцесата.
  - И получи ли се?
  - Никакъв резултат - унило съобщила девийката. Но мама смята, че трябва да обичам себе си такава, каквато съм. Тогава непременно ще се намери някой, който също ще ме приеме и обикне. И изобщо от хубавите хора трябва да има много!
  - Мама на лошо не учи - сънно се съгласил драконът, свивайки се по котешки на кравай.
Денят се оказал сложеен за него. Най-сложният за изминалите стотина години. Ако продължавало така, можело и морална травма да получи.
  - А вярно ли е, че драконите крадат само девственици? - примъкнала се към него Роза.
  - Както дойде късмета, има различни случаи. Падат се различни принцеси. - Драконът отворил едното си око, погледнал принцесата и бързо го затворил - Най-различни.
  - А защо ...
  - Лягай да спиш вече! - изръмжал драконът - Ей! Ще ми премажеш опашката!
- Ама и ти си един изнежен – пляснала принцесата с ръце – а аз какво, да легна на голия камък ли?
- Утре ще си направиш сламеник, а до тогава – спи върху шатрата. И не ми пипай опашката, ясно?
- Не мога да правя сламеници – замрънкала Роза.
- Ще се научиш. При мен на всичко ще се научиш – заплашил я драконът и и обърнал гръб.
Дните се заредили един след друг. Драконът ловувал. Сега се налагало да ловува два пъти повече и го доядявало от мисълта, че крал Ричард навярно се радвал. От такова разходно перо, като издръжката на принцесата, да се отърве! Ясно било, защо давал за зестра цял замък. За пет години загубата на някакъв нещастен замък щяла да се изплати докрай. А принцесата отгоре на всичкото настоявала и за пълноценно хранене. Заставяла го да носи и плод-зеленчуци, за да ни си развали окончателно проклетия метаболизъм.
Разбира се, драконът не възнамерявал да я храни даром. Наложило се бедничката да се учи да готви, да чисти пещерата и да лъска доспехите. Драконската библиотека била ужасно скучна и унила. Нито един любовен роман, това живот ли е? Но докато чакала спасението си от лапите на чудовището, което упорито не искало да я забавлява, нямала друг избор. Ще, не ще, четяла принцеса Роза разните му там поезии, философии, даже и езотерика се намирала. А драконът, на всичкото отгоре, я заставял да дава отчет за прочетеното. Какво е разбрала, какви изводи си е направила. Твърдял, че след като и се е наложило да му „погостува“, по-добре да използва времето си. Случвало се даже да спорят, обсъждайки това или онова философско течение или балада.
- Нищо не е имал предвид бардът – сърдела се принцесата – Измислил е някаква гадост, докато се е друсал с мухоморки, изпял я е с отнесен вид, а всякаквите там идиоти търсят смисъл в бълнуването му! Обикновени баналности! Ето, слушай:
„ Като изсъхнал дънер, протягам ръце,
   стоейки накрая на своята бездна.
   Живееки сам, с разбито сърце,
   захвърлен сред хората чезна.“
- Каква алегория! Певецът предава горчилката на загубата и самотата! – спорел драконът.
Този спор щял да завърши безрезултатно, както обикновено, но от входа на пещерата се разнесло гръмогласното:
- Излизай, чудовище, на смъртен бой! Ще ти покажа, добиче, как се крадат прекрасни деви!
- А! – зарадвал се драконът – чуваш ли, за теб са дошли – и се затърчал, трополейки шумно, да посрещне рицаря.
- За принцесата ли си? Защо се забави толкова? Вече бях спрял да се надявам!
- Да, чудовище, връщай ни съкровището, отнето с нечестна измама! – продължил патетично да нарежда рицарят.
- Кой, кого мами ... – обидил се драконът, но решил да не спори – Ей, съкровище, тук един рицар е дошъл за тебе, най-накрая. Приготвяй се и излизай по-бързичко, докато съм още в добро настроение!
- Няма пък! – прозвучало от пещерата.
Драконът и рицарят се спогледали.
- Дай ми минутка, пич, сега ще оправя всичко – вдигнал успокояващо лапа драконът и се скрил в пещерата.
- Какви ги вършиш? – нахвърлил се той върху Роза – човекът толкова път е бил, а ти се превземаш!
- Да, ама не заради мене – възразила принцесата – всичко е заради наградата, замъка, земята и титлата.
- Още повече! Не съсипвай надеждите на доблестния рицар.
- Няма да тръгна! – инатливо се тръшнала на пода принцесата, а драконът се приготвил насила да я завлече към щастливото бъдеще.
- Това ли, значи, е принцесата? – се раздал отзад гласа на рицаря.
- Тази е, тази – потвърдил драконът – Не се притеснявай, сега ще тръгне, като агънце!
- Знаеш ли, може би не си струва – забил отстъпление рицарят.
- Как така не си струва? – възмутил се драконът – А титлата? И замъците не се намират под път и над път!
- Ще се размина и без тях – извикал рицарят, вече от входа на пещерата – Не си струва.
- Какво значи, не си струва?! – настръхнал драконът – Стой на място! Бързо да вземаш принцесата! – от ноздрите на влечугото се показала пара.
- Коня ми няма да я издържи! – извикал рицарят, побягвайки и се покрил.
- Ама че негодник! Само почакай! Запомнил съм те по мирис. Намеря ли те – заедно с коня ще те излапам!
- Какви само рицари се навъдиха – промърморил драконът, връщайки се към принцесата – Само по име такива. Ей, ти защо ревеш?
- Той не ме искашеее! – размазвайки сълзи по бузите си завила Роза.
- Ами нали и ти не искаше да тръгнеш с него? – удивило се влечугото.
- Това си беше мое решение! Мислех аз да му откажа, а се оказа, че той не ме искаааа! Даже със замък и титла...
- Това казвам и аз, прекалено капризни рицари се пръкнаха – казал драконът, сядайки наблизо и завивайки с опашка лапите си – Прекалено много се развъдиха всякаквите му там принцеси.
А принцесата заплакала още по-горчиво.
- Добре де, не тъгувай – съжалил я драконът – Тези рицари са цял турнир. Един си тръгна, друг ще дойде скоро. – Роза не искала да се успокоява – Хайде, не плачи! – не знаел как да я утеши драконът – Искаш ли да ти дам нещо вкусничко?
- Искаааам – проридала принцесата.
- Поне веднъж да беше отказала – промърморил драконът, пролазвайки в избата си.
Следващия път историята се повторила.
- Може би ще мина друг път – виждайки измъкнатата насила от пещерата дева, отстъпил рицарят.
И в следващия.
- Съвсем забравих, че имам и друга работа! – измъкнал се третият.
И в следващия.
- Аз просто минавах оттук! – започнал да се дърпа четвъртият – Исках да питам, как се стига до  библиотеката?
- Ама ти, по всяка вероятност, не знаеш да четеш – възмутил се драконът.
- Тъкмо е време да се науча! – и се изпарил яко дим.
Скоро след това, когато слухът за истинската външност на принцесата се разнесъл по цялата околност и без друго рехавия поток от рицари пресъхнал съвсем. Последният, който дракона успял да изнамери и с много увещаване доведе, погледнал принцесата, а после влечугото.
- Извинявай, ама не. - съчуствено произнесъл рицарят.
- А искаш ли да ти подаря нещо, в допълнение на принцесата? Избирай! - с надежда попитал драконът, справедливо опасявайки се, че в противен случай, шансовете да се избави от тежкото бреме върху провизиите му, клонят към нула.
Рицарят огледал съкровищата, погледнал пак към принцесата и поклатил глава.
След като си тръгнал и последният рицар, драконът дълго летял над планините, а после взел решение. Като се върнал, сграбчил в лапите си търкалящата се на сламеника принцеса и я понесъл. Принцесата се извивала и викала, но като погледнала надолу, притихнала и се кротнала. Полетът не бил дълъг.
Плясъкът се чул в цялата околност, а навярно и последвалата го ругатня на изплувалата от езерото принцеса.
- Какви ги вършиш? - извикала принцесата докато плюела вода и се борела да остане на повърхността.
- Помислих, и реших, че ако искам някога да се отърва от тебе, трябва първо да поработим над външния ти вид. Заранта отсега ще започва със загрявка, след това те отнасям да плуваш в езерото, а после следва крос до пещерата по скалата. Иначе ще останеш да висиш на шията ми, докато смъртта ни раздели. Най-вероятно, моята.
- Ти си полудял! - изплашила се принцесата от тази переспектива - Аз ще пукна преди да дотичам!
- Този вариант, също ме устройва - замислено рекъл драконът, а Роза бързо заплувала към брега, разбирайки, че се налага да приеме подготвената и жестока участ.
- Крилат изверг. - с горчивина изрекла тя, като видяла колко високо се налага да се катери.
- Чакам те в пещерата. - отзовал се крилатия изверг и полетял обратно. Да краде отново принцеса ли? Нивгаш! После не можеш да се отървеш от грижи и проблеми.
Вече се смрачавало, когато мократа, уморена и ядосана принцеса се довлякла до пещерата. Отказала се от вечерята, рухвайки на сламеника. Драконът не се трогнал - началото било поставено.
Следващото утро започнало кошмарно за Роза. Драконът я измъкнал от леглото, заявявайки, че никаква закуска няма да има, преди да приключи с утринната си гимнастика. Това след гимнастиката било трудно да се нарече закуска - просто залъгване на глада. По-нататък отново следвало плуване в езерото и изнурително изкачване на стръмнината. Принцесата започнала да усеща, че още съвсем малко и окончателно ще намрази влечугото, което игнорирало всички призиви към съвестта, молби за милост, хленченето и заплахите. Този дневен режим се повтарял ден след ден. Нищо сладко или мазно, минимум тестяно. Докато принцесата глозгала присядащия и морков, драконът повтарял "Един ден ще ми благодариш!" Къмто момента обаче, благодарността била последното, което изпитвала изтощената и прегладняла девойка. Но пък изпитвала такова злостно раздразнение, че драконът гледал да не предизвиква излишно гнева на една нервирана от диета жена.
След едномесечни мъчения, дрехите на Роза висяли като торби от нея. Изкачването към пещерата все още и тежало, но заемало три часа, вместо половин ден. С орязването на калориите девойката малко по малко свиквала, организмът се приспособява към всичко. Разбира се продължавала да гледа с неодобрение на драконовските методи на дракона и почти не говорела с него.
Едно прекрасно утро, когато Роза правела гимнастика на площадката пред входа на пещерата, в далечината се показала бързо приближаваща и уголемяваща се точка.
- Ей - извикала принцесата - май ще ни долетят гости!
На площадката се приземил син дракон с жълти очи и почнал да я разглежда.
- Привет, старче! - поздравил госта - чух, че си откраднал принцеса и не искаш да я връщаш. Прочее, къде я криеш?
- Здрасти, здрасти - отговорил драконът, излизайки от пещерата - ей я на - пред теб стои.
- Тази тлъстюга? - поразил се синия - Майтапиш ли се?
- Първо, не обиждай дамата. И второ - сериозно ти говоря.
- Ти не си наред - размял се чужденецът - Не ставай за срам, изхвърли я веднага!
- Не ми казвай, какво да правя. - почнал да се сърди драконът - някак си и сам ще се оправя!
- Не позори рода ни, брате - не се успокоявал гостът - Ние не ядем разумни, но това не е повод да я държиш при себе си. Изгони я, поглези местните хищници.
- Приятелю, докато си още приятел, излитай от тука по живо, по здраво - заплашително пристъпил черния дракон срещу синия.
- Ти си глупак! Поплювко! Да съжалиш някаква човечка! Та тя е по-ужасна от чумата и холерата, взети заедно!
- Веднага се махай от дома ми - изревал драконът - Осмеляваш се да обиждаш гостенката ми. Не си ли тръгнеш, не чакай милост!
- Жалко нищожество като тебе не може да ме уплаши - огънал шия, съскайки синият.
Двата дракона се извисили в небето, оголвайки страховитите си зъби, завъртели се в боен танц и се хванали за гушите. Огромни каменни късове се откъртвали и падали в бездната, когато сплетените тела се удряли в скалата. Роза се дръпнала назад, за да се предпази. Драконите се биели с крилата и опашките си, зъбите им се впивали в противниковите люспи. Не било ясно, кой има предимство в схватката. Девойката примряла, боейки се даже да помисли, какво ще се случи, ако нейният дракон загуби.
След половин час, надавайки победен вик, черният дракон се приземил на площадката, наблюдавайки как синият се оттегля, залитайки в бръснещ полет. Веднага след като победения противник се скрил на хоризонта, драконът се повлякъл с тежка стъпка към пещерата, влачейки опашка и оставяйки следи от тъмна, почти черна кръв по пода.
- Как си? - внимателно попитала Роза, присядайки до притворилия очи дракон.
- Нормално. - тихо отвърнал драконът.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Не. Просто ме остави да си почина. Ще ми мине, като на дракон. - опитал се да се пошегува гущерът, но внезапно се закашлял, пръскайки кръв от устата си.
- Може би да помогна все пак? - принцесата загрижено гледала многочислените кървящи рани, но драконът я отместил с опашка и повече не отговарял на въпроси.
Дишал, но не помръдвал. Освен това, бидейки обикновено горещ като печка, той все повече изстивал и никакви опити да го сгрее не помагали. Роза го завила с всичко, каквото намерила, надонесла дърва и запалила огньове наоколо. Драконът лежал безжизнено.
Най-близката вода била в злополучното езеро, където се къпела по принуда ежедневно. Девойката взела две ведра, спуснала се надолу, напълнила ги и поела нагоре. На почивки, полумъртва, занесла ведрата до пещерата. И двете отишли за промиване на раните. Намерените алкохолни концентрати - за дезинфекция. Драконът и с опашката не помръднал.
Роза въздъхнала, взела отново ведрата и се отправила надолу. Второто изкачване било съвсем изтощително и завършило по залез слънце. Като си починала малко, девойката взела ведрото и се заела да пои дракона. Да пъхаш ръка в пастта, за да насочваш водата било страшно, но всичко се разминало благополучно. След като наляла всичката вода от ведрото, Роза се отпуснала без сили на сламеника и потънала в сън.
Драконът не се събудил и на следващата сутрин. Нито пък след седмица. Девойката съвсем загубила сили, грижейки се за огромното влечуго, но само равномерното дишане показвало, че то още е живо. Ставало все по-студено, зимата наближавала. Сутрин, планинското езеро се покривало с тънка ледена кора. Роза се спускала до него два пъти на ден. Две ведра за да напои дракона и две ведра за лични нужди. Ех, да беше казал някой на принцесата, че ще мъкне ведра и ще се грижи за прехраната си.
Наложило се да мине на растителна храна - ядливи горски плодове и гъби, които благодарение на дракона била започнала да познава. Също така и киселици. Всичките запаси от сушено и пушено месо, събирани от дракона за черни дни се режели тънко-тънко и се пъхали в гърлото му. Страхът, че ще се лиши от ръка отминал.
На всичкото отгоре се налагало да чисти отходните продукти от драконовата жизнена дейност, изгребвайки ги и изхвърляйки ги в пропастта. Налагало се и да мие дракона (тогава само с две ведра не се минавало), както и да го разтрива, тъй като Роза не можела да уверено да заяви, че драконите не страдат от декубитални рани. След един месец такъв живот, девойката почнала да се замисля, дали не е по-добре да се хвърли в пропастта? Така или иначе, да оцелее сама зимата било немислимо, а накъде да тръгне и има ли наблизо човешки селища, принцесата не знаела. Обаче не можела да изостави дракона.
Принцесата се загъвала в одеало и седяла на края на площадката, продължително гледайки в далечината и сгрявайки се с горещ билков чай в метално канче. Именно по време на една такава почивка я заварил познатия, пресипнал от дълго мълчание глас:
- Роза, това ти ли си?
Принцесата се огледала невярващо. Драконът стоял олюлявайки се на лапите си и се вглеждал в нея.
- Колко ли трябва да съм спал, за да успееш да се смалиш наполовина? От лицето ти са останали само очите!
Вероятно той казал и още нещо, но Роза се надигнала, приближила се и го прегърнала за шията, позволявайки си да се разплаче за първи път.
- За какъв дявол тръгна да се биеш, глупаво животно?
- За твое сведение, аз съм висшата степен на еволюцията - пошегувал се беззлобно драконът, правейки се на обиден. - И не бих могъл да допусна да оскърбяват гостенката ми.
- Мислиш, че щях да се разстроя или да се обидя? - през сълзи попитала девойката - Само ако знаеше, какво ми се налага да търпя от красавците-братя, които не могат да се сдържат да не поиздевателстват, гледайки тлъстата си и грозна сестра. Или какво си шепнеха зад гърба ми обитателите на двореца, които ме считаха за позора на семейството. Даже баща ми, и той беше готов да се раздели със замък в далечни земи, само и само най-накрая да ме заточи далеч от очите си. А ти без малко да умреш затова.
- Какво говориш? Полежах малко и съм почти като нов. - потъркал муцуна в нея дракона. - Но благодаря, че се грижеше за мене през цялото това време. Представям си колко ти е било трудно.
- Нищо не можеш да си представиш - отговорила тихо принцесата - всяка сутрин тичах при теб, боейки се да не видя, че си престанал да дишаш и сърцето ти вече не бие. Боях се, че ще остана тука сама, никому ненужна...
- Стига. Ще се опитам да не те плаша така повече - казал драконът примирително - А сега трябва да се приведа в ред, а и хвана някой за вечеря пътьом. Оздравяването ми следва да се отпразнува.
Животът на принцесата се подобрявал, заедно с дракона. Скоро станало съвсем студено, паднал сняг. Зимата имала едно несъмнено преимущество - плуването било отменено. Но не и изкачването до пещерата. След носенето на ведрата, обаче, това било детска игра и без допълнителната тежест Роза изкатервала стръмнината на бегом за около час. Драконът бил доволен от резултата.
Принцесата не можела да се познае. Освен че отслабнала двойно, че даже и тройно, заради упражненията на чист въздух и въздържането от сладки неща, обмена на веществата и или така наречения метаболизъм се нормализирал. Кожата и се загладила, изчезнали и петната по лицето и. Косата и живнала и станала блестяща и силна. От грозно патенце, се превърнала, ако не в прекрасен лебед, то в съвсем симпатична гургуличка.
Оказало се, че с дракона могат да се обсъждат интересно и весело най-различни теми. Знаел милион неща, различни истории, и весели, и не съвсем. Учил девойката да се ориентира по звездите, да разбира същината на нещата, да различава лъжеца от хитреца и идиота от храбреца. На идиоти драконът се бил нагледал и можел много да разкаже за тях по складираните в пещерата доспехи.
- А ти, как ги ... без да повредиш доспехите? - предпазливо се поинтересувала принцесата.
- Ами, нищо особено - засмял се в отговор драконът - посплашвах ги малко и ги заставях да предадат оръжието и бронята си, за да не се пъхат сами, глупаците, където не трябва. С меч и броня всеки е смел. А по бельо, веднага се вижда колко струва човек.

Така минала зимата. Минала в разговори около огнището, любуване на кристално чистото нощно небе в планината и в тишината на падащия сняг.
Минала и пролетта с топенето на ледовете и пълноводните ручеи. Пролетта в планината била завладяващо зрелище. Наводнените ливади зеленеели, разцъфтели дърветата в подножието на планината, зеленината и цветовете се добрали почти до пещерата. Даже мъховете и лишеите живнали след зимата и изглеждали интересни и весели. Върнали се и птиците, почнали да вият гнезда и огласили околността с преливащи трели. Настъпило лятото.
Драконът стоял величествено на площадката пред пещерата, а Роза била облегната на него. Тялото му винаги излъчвало топлина, но не изгаряща, а сгряваща. Уютна. Отпред се появили конници, развяващи флагове и вимпели в цветовете на крал Ричард.
- Баща ми? - удивила се принцесата.
- И аз мислех, че съвсем те е забравил - провлачил реч драконът, наблюдавайки как рицарите слизат от конете си и ги водят за юздите по тясната пътека нагоре.
- Е, здравейте - произнесъл кралят, след като се справил със задъхването и сърцебиенето.
- А аз мога и на бегом - самодоволно помислила принцесата.
- Привет - произнесъл драконът, принцесата мълчала - отдавна не сме се виждали. Трийсетина години.
- Толкова - намръщил се кралят.
Спомените за позорната среща, при която драконът го накарал да се съблече по долни гащи и да бяга преследван през няколко села, демонстрирайки кой е истинския господар на тези земи, била черна страница от историята на монарха.
- По какъв повод насам?
- По принцип, за дъщеря ми, но виждам, че си с друга. Така че, ще се наложи да отговаряш, къде си я дянал моята - личната гвардия на краля закимала в синхрон, за да покаже, че да - ще се наложи дракона да отговаря.
- По принцип, никъде не съм я дявал - усмихнал се иронично драконът - Вижда се, остарял си последните години, щом родната си дъщеря не можеш да познаеш.
- Клавдия, ти ли си? - поразил се кралят, а на принцесата и се искало да почне да си удря главата в стената.
- Каква Клавдия? - удивил се драконът - Ти старче, си се объркал навярно. Това е принцеса Роза.
- А! - засмял се кралят - Със сигурност, това е тя. Прости ми , Клава, че не те познах - принцесата изкривила физиономия - Тя от дете си играе на принцеса Роза. Начела се е на любовни романи. Аз не и забранявах. Да се забавлява детето.
- Особено, ако родителите са те нарекли с такова именце - промърморила под нос девойката.
Драконът само погледнал осъдително принцесата. Почти година го заблуждавала!
- Добре скъпа, радвам се че си наред. Аз лично не се и съмнявах, че старият ни приятел няма да те обиди. Между другото - прекрасно изглеждаш! Ваканцията сред природата ти е била от полза. А сега се стягай за в къщи. Драконът те пуска, нали? - предпазливо се поинтересувало величеството.
Принцесата преместила поглед върху дракона, който даже отстъпил настрани, самоотстранявайки се от вземането на решението.
- Пускам я - отговорил драконът без да се замисли - Прибирай си я.
- Не искам да си тръгвам - тихо казала принцесата, представяайки си как се прибира в замъка, където ще се усмихват пред нея, а зад гърба и ще я оплюват и клеветят.
- Трябва - казал драконът - нали разбираш, че мястото ти е в двореца, сред хората, а не в пещера с дракон?
- А къде остана правото на човек да избира, за което толкова си ми говорил?
- То е за обикновените хора. Принцесите не могат да избират. Има дълг, чест, път. Могат да се разпореждат със съдбите на хората, ако имат късмета да станат кралици. А своята съдба да избират и управляват - нямат право.
- И ти просто ей така ще ме пуснеш? - очите на девойката се напълнили със сълзи.
- Ще те пусна, разбира се! Докога да те храня? Даже да не почвам по темата, в какво си превърнала суровата ми пещерата със своите цветчета-венчета! Погостува, време е да си спомниш и какво е прилично.
- Ти, Ти! - принцесата загубила дума, а и какво и оставало да каже?
Тя се обърнала гордо и се приближила към баща си, подавайки му ръка. Зверски и се искало да се обърне да види, дали дракона ще погледне след нея? Но гордостта и не позволила. Принцеса ли е или каквo? Повече никакви насмешки, издевателства и злословия по неин адрес!
Драконът дълго наблюдавал отдалечаването на пъстрата процесия, летял над облаците, за да не го забележат, просто да се увери, че ще стигнат нормално обратно. А после отново седял на площадката. Сам.
До него, шумно пляскайки с крила се приземил синият.
- Пусна ли я?
- Да.
- Глупак.
- Да.
- И даже няма да тръгнеш да се биеш?
- Какъв е смисълът?
Черният дракон се обърнал и влязал в пещерата, украсена с цветя и венчета, такива мили, че му се искало да ги къса със зъби и нокти, с цялата си жекосткост да ги стъпче, унищожи, изхвърли. Именно така и постъпил. А синият само гледал, как хвърчат в пропастта намачканите разноцветни стръкове.
Цветята заминали, но останал ароматът. Не на цветята - човешкият. Този аромат се пропил, сякаш, във всяка вещ и ужасно му се искало първо да подуши всичко, а после да го изхвърли при цветята. Драконът излязъл от пещерата и положил глава върху лапите си. И завил. По вълчи дълго и протяжно.
- Върни я - предложил наблюдаващият го син дракон.
- Нали разбираш, че не трябва - отговорил черният, без да се обръща.
- Защо?
- Защото съм длъжен да и дам избор. Това е закон.
- Разбирам - въздъхнал синият - Дръж се тогава. Долитай, ако мога да помогна с нещо.
И се понесъл в небето, разтваряйки се във вечерната мъгла.

Половин година по-късно.
- Роклята Ви седи така великолепно, Ваше Височество! - каканижели придворните дами на пробата - Вие сте просто красавица, модел за портрет!
- Най-прекрасната от принцесите! - подемали ласкателството други.
Принцесата мълчаливо търпяла. Пробата приключила и дамите се разотишли, във възторг и възхита.
- Аз сама - спряла девойката влизащите прислужнички. Те излезли с поклон, оставяйки принцесата да се оправя сама със сложната прическа.
Всеки ден, повтарящ предишния. Глупава суета и скучни разговори.
Клавдия дръпнала щорите и открехнала прозореца в спалнята си, която по традиция се намирала на най-високата кула на двореца. Колко дълго не била виждала звездите. Истински. Ярки. Докато девойката се любувала на нощното небе, тъмна сянка внезапно заслонила пространството. Практически безшумно, огромният черен гущер се разположил на покрива, надявайки се, че същият е скован съвестно и ще издържи.
- Привет - тихо поздравил драконът и топъл полъх обгърнал девойката - Домъчня ли ти?
- Нито за момент! - отговорила девойката, излизайки от от първоначалния шок.
- А на мен ми беше - казал драконът - върни се при мен.
- Хич даже няма! - заявила Клавдия - Ти сам ме пусна. Бих казала даже - изгони! Никъде с тебе няма да полетя повече.
- Добре де, не се цупи! - примирително щракнал със зъби драконът - нали се върнах за тебе?
- Върна се и си мислиш, че ще литна с тебе в нещастната ти пещеричка?
- Може и не в пещеричката - не обърнал внимание на заяждането драконът - Можем навсякъде, където само пожелаеш! А къде искаш?
- Никъде не искам. Утре ми е сватбата.
- Да бе! - не повярвал драконът - ти ще се омъжваш?
- Представи си, ще се омъжвам! За наследника на трона в съседната държава, междувпрочем! Той е млад и красив.
- А какво стана с турнира, рицарите и замъка за зестра? -поинтересувало се влечугото.
- Ами нищо. Баща ми каза, че след като така или иначе съм добила търговски вид, е грехота да не се възползваме от факта. Така че зестрата ми сега е даже още по-богата, макар и не във земи, а в договори, съглашения и пактове.
- Размени ме за наследник на трона, значи? - свил очи драконът.
- Принцесите нямат избор, да не забрави? И изобщо, нали ти самия искаше да се избавиш от мене? Не знаеше на кого да ме харижеш, че и доплащане предлагаше. Радвай се! Отърва се!
- Нищо не съм искал! - опитал да се оправдая драконът, но никой не го слушал.
Принцесата затръшнала крилата на високия, стреловиден прозорец и дръпнала тежките завеси. След което, загасила осветлението и паднала на леглото, прегръщайки възглавницата. Чудовище крилато!
Колко го чакала, а все не долитало! И на всичкото отгоре да има наглостта да долети в навечерието на сватбата и, и да и предлага да избягат? При това, така съблазнително да предлага ...

В деня на сватбата, градът шумял, предвкусвайки развлеченията и пиршествата. Миналогодишният турнир дал толкова храна за сплетни, но те затихвали вече, затова всички чакали сватбата, предвкусвайки нови истории. А че такива ще се случат, никой не се съмнявал.

Откритата карета, запрегната с тройка бели коне, носела прекрасната, наистина прекрасната принцеса към храма. Нагласена отгоре до долу в бяло, девойката, чиста и нежна била като розова пъпка. Клавдия стискала букет хризантеми. Рози не можела да понася от известно време насам.

В храма се събрали всички висши благородници. На първия ред отдясно, нейните близки, отляво - близките на младоженеца, които били решили, че да направят сватбата в чужбина, за сметка на съседа е много по-изгодно от това да се охарчват вкъщи. Бащата не възразявал. "Ще дам единствената си дъщеря - казвал си той - а после, синовете ...", и се подсмивал злорадо, представяйки си как ще спести в бъдеще.

Краля чакал на входа.  Оглеждайки с одобрение дъщеря си, и подал ръка и тържественно я повел в храма и към олтара. Всички гости протягали шии, за да могат да разгледат принцесата по-добре - за външността и се носели твърде много противоречиви слухове. А принцесата пристъпвала, гледайки право пред себе си и всяка крачка все повече я отдалечавала от щастието.

Нейната ръка легнала в ръката на бъдещия и съпруг, засега усмихващ и се. Не е лош, като че ли - не по лош от другите със сигурност.

- Ако има някой или някакви причини, които могат да възпрепятстват брака, да бъдат назовани сега или да не бъдат произнасяни никога вече.

Свещенникът започнал с традиционната фраза, изобщо не мислейки, че ще чуе такива. На височайшите сватби, подобни конфузи не се случват обикновено. Но даденият случай явно не попадал в разреда на обичайните.

- Има. - раздало се от входа на храма и всички скочили от местата си да видят, кой се е осмелил.

Без да бърза, по пътеката към олтара вървял мъж. Уверената походка и осанката издавали в него необикновен човек. Черните коси, стигащи под кръста се развявали като плащ. Хищните черти на лицето и неестествено ярките сини очи, приковавали погледите. След него по залата се носел шумът на стотици гласове, опитващи се да разберат, кой е той.

- Заявявам правата си над тази жена - произнесъл непознатия, а храмът се взривил от виковете.
Семейството на принца наскачало готово да започне война за нанесеното оскърбление.

- Що за цирк? - попитал бащата на жениха - Кой е този?
Мъжът мълчал, гледйки нищо не разбиращата невеста със сините си очи.

- Чакайте - крал Ричард станал и се приближил към неканения гост - Какви ги вършиш? Малко ли ти е разваления турнир, та си решил и сватбата да провалиш? - зло прошепнал краля.

- Аз не я провалям - спокойно отговорил непознатия - вземам, което ми принадлежи по право.

- Попитай я - саркастично се усмихнал кралят - дали ще дойде с тебе. Редно е девойката да направи своя избор.

Непознатият се усмихнал и усмивката му се сторила някак позната на принцесата.

- Един път казах, че принцесите не могат да избират - мъжът направил крачка - Но виж една жена може да решава съдбата си. И не само своята.

Последна крачка и той е съвсем близко.

- Знам, че се държах недостойно, пускайки те толкова лесно. Но ти трябва сама да ме избереш. И само тогава ще можем да бъдем заедно.

- Ти си дракона? - Клавдия не вярвала на очите си - Но нали сам каза, че не се превръщаш!

- Казах - потвърдил мъжът - Но какво ли не правиш в името на любовта. Даже човек може да станеш. За известно време.

- И за колко време ще станеш човек?

- Ще живеем дълго и щастливо, докато смъртта ни раздели . Като хора.

- Но драконите живеят хилядолетия! - това е невъзможно да се проумее и е още по-сложно да се приеме.

- Затова пък човешкият живот е кратък. Веднага щом умреш, ще се превърна отново в дракон - тъжно отговорил мъжът.

- Ще остарявам и ще се сбръчквам...

- Отдавайки на теб сърцето си, ще те обичам до самата ти смърт.

- А после?

- А после ще забравя.

- Съвсем?

- Не, не съвсем. Но любовта ми ще си отиде от тоя свят заедно с теб. Иначе драконите щяха да полудяват от мъка.

- Аз не мога така. Не искам да зная, че няма да оставя нищо след себе си.

- Ще останат децата ни, нашето продължение и любовта ни ще остане с тях. - драконът се усмихнал, взел ръката и и я целунал. - Ако можеше да прекарам старините си, с тази, която обичам, бих дал всичко за това. Но старостта ми никога няма да настъпи. Ние сме самотници, но понякога и на драконите са нужни топлина, любов и щастие.

Залата замряла.

- А ако откажа?

- Ще си отида. Но любовта ми към теб ще трае, докато си жива. Дотогава, няма да обичам друга. Така ще продължа да живея в самотата на несподелената любов.

- Според мен, това е изнудване. - казала принцесата.

- Не. Просто любовта на дракона е сложно нещо. И е по-добре да го разбереш сега, веднага, преди да си направила своя избор.

- Никоя любов не е проста, драконе - девойката пристъпила едно стъпало надолу, слизайки наравно с мъжа - И изборът ми е направен отдавна. Тогава, когато чистех под теб и миех огромното, полуживо туловище.

- А моят - още по-рано. - мъжът подхванал Клавдия на ръце и я понесъл нататък - когато погледнах във вълшебното огледало и реших да открадна принцесата от турнира, съдбата ми беше вече предрешена.

Изнесъл я от храма и я сложил на черния си кон. Народът им правил път, гледайки как пак похищават принцесата, този път от сватбата и. А на кралете оставало само да се хапят по лактите. Какво могат да сторят против драконите, с техните древни като света закони?

Но сърцето на всеки от присъстващите, пробола завист, защото шанса да направят свободен избор, се дава само на истински свободните хора. А да изберат любовта е участта на най-щастливите от тях.

Независимо от всичко, пирът се състоял, а всички подписани договорености останали в сила. Така и се разделили с мир двамата монарси.

- Дядо, - размърдали се на коленете малките внуче и внучка, след края на приказката - А ти нищо от това ли не си си измислил?

- Не. - отговорил старецът. - може да съм поукрасил нещо, но историята е съвсем истинска.

Оставайки сам, той погледнал в прозореца, от който се виждали планините. Всъщност, каква е разликата, човек ли е бил или дракон? Прекрасна принцеса или дъщеря на обикновен селянин? Той обичал жена си до самата и смърт и я помнил винаги, обичайки децата и внуците си. И сега продължава да я обича, защото веднъж дадено, сърцето не може да бъде върнато.

Превод на Български © Ezhko, 2018
Виж целия пост
# 1
Разкошна приказка. Благодаря за превода! HeartHeartHeartAnimal BugFlowers HibiscusAnimal BugAnimal Bug
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия