Изчетох предишните теми, но вече мисля (или поне мъжът ми ме кара да мисля), че нещо не разбирам и не трябва да се меся в неговите семейни отношения.
В нашия случай става въпрос за двама братя на 30+ години, женени, братът на моя мъж е и с малко дете. Понеже се познавам и с двамата от много години, мога да кажа, че финансовите "заеми" не са изключение, не са от скоро и определено не са заради работа/семейство/дете. Принципно и двамата с мъжа ми сме на добри позиции с хубави заплати, а брат му и жена му са със средно образование (понеже висшето не било за тях...) и съответни заплати. Ако в началото не беше голям проблем да се дават 100-200лв тук-там от мъжа ми на брат му, понеже той все има "непредвидени" разходи, които не може да покрие, то вече нещата минават някои граници.
От преди да имат дете, деверът и жена му се опитват да демонстрират ниво на живот, което не им отговаря на приходите - вечери в скъпи ресторанти, таксита, маркови дрехи/телефони и пр. Откакто се роди детето им, да е живо и здраво, се почна и за него едно изхвърляне - най-скъпите пелени, козметика, количка и пр.
Междувременно се оказа, че етървата не се е осигурявала изобщо преди бременността и добре, че бяха родителите на мъжа ми да ѝ платят осигуровките, че да взима поне минималното майчинство. В същия момент тя реши, че няма да ражда в България, а при майка си в чужбина, понеже болниците в България "не са достатъчно надеждни", но за раждането там "се наложи" да платим ние с мъжа ми, както и за някои "спешни" разходи след това, понеже майка ѝ нямала възможност да им помогне. Както и да е, пари за здраве не се отказват и не съм очаквала да ни се връщат.
Но пък вече втора година тя не ходи на работа, за да си гледа детето, което е прието в държавна детска градина, но за да не се стресира ходи там само понякога за половин ден, а ако тя има "работа" го гледа жена срещу съответна сума.
Отделно, понеже получих служебен автомобил, моята малка лична кола ме "помолиха" да не я продавам, а да им я оставя за ползване (нали са и с малко дете), с условието те да я поддържат и плащат ремонти, застраховки и пр. Естествено на практика родителите на мъжа ми плащат всички данъци, застраховки, глоби и фишове на сина си, а брат му "се налага" да плаща всички по-капитални ремонти (всичко над 100лв).
Всеки път, в който съм се опитвала да говоря с мъжа ми да спре финансовите инжекции на брат си, той ми обяснява как аз не разбирам отношенията им, понеже съм единствено дете и как той давал от неговите си пари, на които да не му правя сметката. Аз принципно не съм привърженик на общите финанси и откакто и двамата работим с мъжа ми винаги сме имали отделни сметки, като големите разходи и режийните сме разделяли винаги по равно, а каквото остава всеки е свободен да си определя за какво ще харчи/спестява.
Както и да е, до скоро си мълчах, но сега и ние чакаме бебе, купихме си жилище с много спестяване и без помощ от никого, което ремонтираме пак така, изплащаме ипотека и някак очаквах, че вече брат му ще го хване срам да ни иска пари... Да, ама не - сега пък се мрънка, че им се счупила печката и нямат пари за нова, та ако може да им се помогне.
Само да направя уточнение, че девера спонсорираме не само ние, ами и родителите му, които, въпреки че са от малък град, се стараят както да помагат финансово на единия си вечно закъсал син, така да дават и на моя мъж, за да не се чувстваме ние пренебрегнати, че само на единия се помага. В тази връзка мъжът ми ми обяснява, че ето - парите, които сме дали на брат му, ни се връщат от техните родители и всичко било точно.
И накрая, не бих го правила на въпрос изобщо, ако братът на мъжа ми се опитваше да върне жеста ни ако не финансово, то поне с каквото може - услуга, помощ при ремонта и пр. Но се получава така, че когато имаме нужда ние от помощ, той е вечно "зает", има други ангажименти и въобще, други хора са му по-важни явно от нас.
Последната капка ми преля когато ги попитахме дали може да ни дадат да ползваме бебешката количка, която те уж щяха да продават точно тогава и която им беше подарък от родителите на мъжа ми и брат му. Ами, изведнъж етървата си смени мнението и отказа, понеже те решили да я ползват и през третата година за детето, което отдавна ходи и не иска да се вози в количка...
И всичко това се приема за съвсем нормално и в реда на нещата в тяхното семейство, а аз излизам стисната и проклета, че не искам да спонсорираме млади, здрави и работоспособни хора, които обаче ги е мързяло да се напънат да се реализират по-добре и разчитат, че всички са им длъжни цял живот.