Емоционална като песен на Queen, хапливо откровена като Кари Брадшоу, многолика като всяка жена, хаотична като времето, в което израства, и неподправено истинска като самата себе си, Лара е от онези жени, които неизменно привличат вниманието на околните и за които се чудиш – те ли предизвикват съдбата, или вселената постоянно поставя на пътя им изпитания и възможности.
Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя.
Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.
„Лара“  Издателство "СофтПрес" е първият роман на Ния Йотова.

Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични.

Този роман е като чифт скъпи дизайнерски обувки с убийствено високи токчета, които един ден виждате на някоя витрина и сърцето ви прескача един удар. И макар че не са нито по джоба ви, нито подхождат на стила ви, ги купувате. Защото искате да сте онази жена с убийствено високи токчета, след която всички се обръщат. Защото го заслужавате.
Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие. Без предварителна програма и с неочаквани приключения. Готови ли сте да отпътувате?


Глава 16
 
Никой мъж не успя да направи от Лара истинска жена, но първото ѝ дете успя да я направи истинска майка. Лара от малка искаше да има деца. На две-три годинки ходеше навсякъде с един плюшен Мики Маус, а когато я питаха как се казва, тя отговаряше „Казвам се Майката на Мики“. На девет изписа няколко страници с имена на бъдещите си бебета. Бяха разделени както по пол, така и по азбучен ред, един от редките случаи, в които беше подходила структурирано към каквото и да е. Беше се постарала да измисли по едно име за момче и едно за момиче за всяка една буква. Измисли хубави имена за всички букви, освен за У, Ш, Щ , Ъ и Ь. С. Беше готова. Растеше с твърдата убеденост, че ще бъде съвършената майка. И тази убеденост остана с нея. Докато стана истинска майка.
Истинска майка стана една година, след като роди. Тогава първото ѝ дете започна да я отблъсква и Лара разбра по най-болезнения начин, че за да си майка, не стига само да обичаш безкрайно детето си. За него това не е достатъчно. Трябва да му доказваш обичта си.
 
***
 
Преди да роди първото си дете, Лара дори не подозираше, че по отношение на майчинството жените се делят на много тихо воюващи клики. В допълнение към обвиненията на татковците и на всички баби по градинките, майките са обвинявани най-вече от своите – от жените от другите клики.
Първата битка на кликите, разбира се, беше Майки срещу Не-Майки. Помежду си обаче Майките се деляха на няколко субгрупи, които вътрешно се конкурираха и водеха битки, много по-ожесточени, отколкото тези между Майките и Не-Майките. Майките и Не-Майките са различни светове. Те се съжаляват взаимно, отнасят се помежду си с безмълвно презрение, но са толкова далечни, че дори не се конкурират.
Съвсем различни са вътрешните отношенията в групата на майките. Защото майчинството е най-важната единица за сравнение на жените, много по-дълбока и първостепенна от всички останали. Когато го осъзна, Лара оформи окончателно втората точка от списъка си с убеждения. Ние, жените, сме преди всичко майки и след това всичко останало, вярваше тя. И това, какви майки сме, ни е мерна единица за сравнение с другите жени, наред с това как изглеждаме, какво работим и какви са ни взаимоотношенията с мъжете.
След като роди, Лара разбра, че майките се делят на: мъжки срещу женски майки; родили със секцио срещу родили нормално (раждалите нормално се деляха на раждали със и без упойка); кърмили срещу некърмили. (тези двете групи не се толерираха); суперамбициозни за бъдещето на децата си срещу нормални и най-настървените една към друга конкурентки: работещи майки срещу неработещи мами.
Когато на седми юли две хиляди и седма година Лара влезе в предродилно отделение в Майчин дом, тя вече знаеше, че скоро ще стане мъжка майка. Освен мъжка майка, щеше да е член и на редиците на майките, родили естествено без упойка (не съвсем по нейно желание), на кърмещите и на работещите майки. По отношение на амбициите не бързаше да заеме твърда позиция. От една страна, искаше децата ѝ да получат добро образование, от друга, не желаеше да ги прави изпълнителни отличници, които вземат всичките си тестове с шестици, но се страхуват да излязат от зоната на личния си комфорт.
Лара влезе в предродилното с кървене и контракции. Не познаха, когато ѝ казаха, че до сутринта ще роди. На прага Лара се вкопчи в ръката на Мъжа. Не искаше да продължава сама в паралелната вселена, пълна с неизвестни, която се простираше отвъд вратата на отделението. Там, като във всяка паралелна реалност, времето течеше с различна скорост и целият персонал живееше в осемдесет и осма.
Лара чакаше нейната лекарка.
- Омъжена ли си поне? – поинтересува се завеждащата отделение, докато ѝ правеше клизма. Завеждащата отделение беше пълно копие на заслужилата народна актриса Надя Тодорова. Положителният отговор посмекчи малко жената и тя даде на Лара една изпокъсана нощница, която миришеше на белина.
Когато нейната лекарка дойде, настаниха Лара в предродилно и ѝ сложиха колани за мерене на контракции, които за два-три часа не отчетоха нито една. Коремът на Лара беше заспал. Завеждащата отделение ѝ каза и тя да поспи. Двойничката на Надя Тодорова очевидно никога не се бе опитвала да спи в предродилната зала. Иначе нямаше да си хаби секундите за подобни съвети.
Четири жени се гърчеха в болки на четири легла, разположени две по две едно срещу друго около леглото на Лара. Всички викаха и плачеха за упойка, която по някаква незнайна причина не получаваха. Сигурно ги наказваха, защото не са си държали краката затворени, затресе от смях коланите Лара, когато си спомни твърдите морални устои в родилното отделение, датиращи от времето на нейното раждане. Тогава майка ѝ е викала от родилни болки, докато акушерката я тупала по ръката, успокоително: „Като не си си държала краката затворени, така ти се пада“. Беше ясно, че и Лара я чака същото. Ако не тази вечер – на следващата…
Лара очевидно нямаше да роди в близките часове, но пък имаше редкия шанс да проследи динамиката на родилния процес и реши да се възползва. Тази нощ поне петнайсет жени родиха пред очите ѝ. Събитията се развиваха по точно определен ред. Около час-два жените плачеха в предродилното – там, където от Лара се очакваше да спи. Съдейки по поведението на родилките, очевидно тук болките бяха най-големи. След като бяха страдали достатъчно, за да го заслужат, ги хващаха от двете страни и ги превеждаха (да, трябваше да ходят сами дотам) през Специалната врата.
Лара завиждаше на всяка нещастница, която с патешка походка преминаваше през нея. Защото Специалната врата водеше към родилно отделение, което в очите на Лара бе Обетованата земя. Представяше си го светло и бяло, с проблясващите цветове на сияйна дъга, по която бебетата се спускат в ръцете на лекарите. Там свършваха мъките на родилките, мислеше си тя. Защото добре чуваше, че двайсетина минути, след като мине през Специалната врата, майката спира да плаче и започва да плаче бебето.
Цяла нощ пред очите на Лара в родилно влизаха Не-майки и излизаха Майки. А тя си стоеше с корема и три и половина сантиметра разкритие. Лара нямаше да стане майка тази нощ, въпреки че искаше. Искаше всичко да се свърши. Вече бе видяла достатъчно, за да е наясно, че и тя няма да получи упойка – че и на нея ѝ е писано да изпита майчинството в най-суровия му и първичен вид. Докато чакаше, това даже ѝ се струваше някак романтично-героично. Просто искаше да минава възможно най-бързо. Не мина. Лара трябваше да чака още четири дни, преди да роди.
След четири дни отново я вкараха в предродилното – този път по спешност с изтекли води. Настаниха я пак на нейното легло и пак се изправи пред нейната си завеждаща отделение и нейната лекарка. Лекарката ѝ пусна една банка окситоцин. Лара нямаше представа какво е окситоцин. Звучеше ѝ като упойка и тя побърза да уведоми лекарката, че все още няма нужда, защото нищо не я боли.
- Точно защото нищо не те боли, имаш нужда от окситоцин – обяви лекарката и махна на сестрата.
Лара не искаше да спори за неща, които не разбира (всъщност за първи път в живота си не искаше да спори за нищо, искаше просто да роди) и протегна ръка за системата.
След две банки окситоцин по Лариния въпрос все още нямаше развитие. Точно когато се канеше скромно да предложи на лекарката да провери датата на годност на третата банка, преди да пусне по вените ѝ това вълшебно вещество, Лара усети акумулираното действие на първите две банки наведнъж. Зъбите ѝ перфорираха езика, а очите ѝ изскочиха като топчета за пинг-понг, завъртяха се веднъж и рикошираха в стените, преди да се завърнат по гнездата си.
- А, браво, най-после получи една малка контракцийка – зарадва се нейната лекарка.
- Малка ли?! – изграчи Лара, когато успя да изтръгне езика си от хватката на зъбите. Беше останала с впечатление, че получава бъбречна криза.
След петнайсетина минути на мястото на малките контракции дойдоха големите. Лара раждаше сама тази вечер и беше обект на обучение на група студенти по медицина. Момчетата – до едно с неестествено побелели лица, се бяха скупчили да гледат какво се случва между краката ѝ. За щастие, това бе един от редките моменти, в които Лара нямаше никакъв интерес към мислите на другите.
- Как се казвате? – попита една от студентките, очевидно в опит да я поразсее.
Лара само си обърна главата на другата страна – нелюбезност, която никога не би си позволила при други обстоятелства. Но така или иначе, мислеше си после, един ден момичето само ще разбере за какво става въпрос и ще я извини. Имаше късмет, че Лара само обърна глава, вместо да ѝ захапе ръката.
Може би ако я беше захапала, щеше да се разсее малко от усещането, че някой разтваря тазобедрените ѝ кости с менгеме. Всъщност едва ли. Защото, докато онзи някой разтваряше костите ѝ, друг – ама не човек, а целият свят, с тежестта на всичките си черни дупки, бе увиснал на кръста ѝ и оказваше толкова силен натиск, че най-голямата ѝ мечта бе да умре.
Ако Лара можеше да рисува, би нарисувала раждането като жена, вързана за леглото с колани, а върху корема ѝ - наредени, за да ѝ тежат,една върху друга планетите от Слънчевата система, заедно със Слънцето и няколко черни дупки. Най-отгоре е седнал самият Господ с бялата брада и се тресе от смях. С всяко поклащане от смях на Бог, коремът на майката прави контракция и раждането приближава.
Лара не можеше да рисува, но си отбеляза, ако оживее, да разкаже на останалите жени и да ги накара да обещаят, тържествено да обещаят, че обезателно ще искат упойка. Сети се, че на нея самата са ѝ разказвали за някакви жени, които припадат от болка по време на раждането и в крайна сметка се налага да ги срежат.
Това беше жесток ход! Искаше и тя!
Лара се насили да припадне. Оказа се, че освен рисуването, припадането също не ѝ се отдава особено.
Не можеше да умре, не успяваше да припадне. Нямаше ли как поне временно да се отдели от тялото си и да излети като прозрачен малък ангел към тавана на стаята, да се сгуши в някоя лампа и оттам да гледа как бебето ѝ излиза от нея.
Някои мечти очевидно се сбъдваха. Защото, докато детайлно си представяше новото си най-голямо желание, мечтата ѝ отпреди четири дни се сбъдна. Хванаха я от двете страни и ѝ помогнаха да допълзи през Специалната врата.
Когато бебето излезе от нея и се забрави да изплаче, Лара вече беше в агония. Бързо го отнесоха нанякъде и тя успя да види единствено профила му. В другата стая бебето явно си спомни какво се очаква от него, изплака и Лара се отпусна. Мъките ѝ бяха свършили.
Беше гледала прекалено много холивудски филми. Затова мислеше така. Холивудските филми, оказа се, не отразяваха българската действителност. Докато Лара лежеше и мислеше кога ще ѝ позволят да гушне бебето, се оказа, че плацентата ѝ се е разкъсала и е нужна спешна ревизия на матката. След контракциите, ревизията беше направо търпима. Като че ли леко разочарован от липсата на болезненост в тази интервенция, лекарският екип извади нов коз за мъчения. Трябваше да ѝ направят единайсет шева – както вътрешни, така и външни. Лара не се притесни, защото и през ум не ѝ мина, че и шевовете ще са без упойка. Законно ли беше въобще?
- Тази тук и без това много се измъчи, няма какво да хабим упойка - подхвърли в движение младичък анестезиолог към една допотопна мумия, опряна със затворени очи на стената, която се оказа старши доктор в отделението.
Мумията оживя и се размърда от ъгъла си – Лара досега не я бе забелязала, но щеше да запомни името ѝ до края на живота си – доктор Георгиев. Лара не виждаше как доктор Георгиев се подготвя за полагането на шевовете, но нямаше да се учуди, ако навлажнява конеца с уста и след това, мижейки с дебелите си лупи срещу светлината, се опитва да го вдене в ухото на иглата.
Да седиш и да чакаш да ти зашият детеродните органи. Да ги молиш да ти поставят упойка поне за това, но те да не ти обръщат никакво внимание. В личната класация на Лара (а сигурно и не само в нейната) това бе едно от най-безпомощните и унизителни състояния в живота ѝ.
За сметка на спестената упойка, доктор Георгиев реши, че няма нужда да пести от време. По средата на всеки шеф, мумифицираното му лице застиваше в някакви негови си мисли, или пък човекът се унасяше в дрямка? Лара не знаеше кое от двете, но всеки път, когато вкараше цялата игла, Георгиев спираше. Добре че бяха писъците на Лара да го постреснат и да го накарат да си довърши шева.
Лара вече виждаше бели и сиви петна, които събудиха надеждата ѝ, че все пак може да ѝ се получи номера с припадането. Уви, пак не успя. Как го правеха истинските жени?