Никога не съм имал жена в живота си. Никога не съм изпитвал радостта от това, някой да те харесва, от това някой да те докосне. Година след година това си взима своето. Вече имам усещането, че изкупвам някакви грехове, за които и сам не знам и никога няма да бъда нито истински щастлив, нито обичан и ще си остана самичък. Да, това което споделям искрено най-вероятно е някак жалко и отблъскващо за повечето от вас. Поредният, който е закъсал. Той не е мъж, само се оплаква. И прочие и прочие. Но си го позволявам през предоставената ми анонимност и поради факта, че най-вероятно никой никога няма да разбере кой е написал това тук.
Винаги съм бил от малко по-различните. Докато през тинейджърските години моите набори нарушаваха правилата и се забавляваха, пиейки по дискотеките, аз нито можех да си го позволя, нито наистина го исках. Обичах да чета, да разбирам как функционират нещата от света. Моето семейство беше бедно. Когато трябваше да печеля уважението на наборите си, нямаше всъщност с какво. Мисля, че няма смисъл да казвам, че децата са жестоки. Винаги съм имал силно развито чувство за това какво е редно и какво е не и се опитвах да постъпвам така, че да не наранявам хората. Никой не ме приемаше наистина, защото бях различен. Затворих се вътре в себе си. Опитвах се да се ограмотя професионално, за да мога да направя нещо с живота си.
През повечето от тези години имах някаква идеализирана представа за нещата, за любовта.
Вярвах, че ще срещна някого, който да ме приеме такъв, какъвто съм. И се опитвах да живея така, че да си подредя живота. Е, оказа се че това не се случва. И все по-малко вярвам, че ще се случи. Вече си живея просто така, правя нещо, но не виждам кой знае какъв смисъл, защото няма кой да го оцени, да ме направи щастлив. Винаги мога да отида на морето, в някой бар, да се напия и да се правя на мъж. Или да си платя и да получа фалшива интимност. Но не искам това.
Толкова години и не мога да намеря човек, който да е за мен. А не съм някой с идеализирани представи и претенции за фотомодели. Исках просто едно свястно момиче, което да не е куха празна обвивка, което да е достатъчно живо и интелигентно, че да можем да си паснем. Не съм търсил никога фотомодел, просто обикновено момиче с обикновено телосложение в един обикновен свят. Нищо специално.
Нито съм подхождал някога правилно, нито кой знае какъв подход имам. Самотата си ме изяжда отвътре, просто на моменти не се чувствам човек, а като счупен, дефектен, сбъркан. Опитвам се да прикрия всичко с фалшива усмивка, да се направя на весел, докато душата ми всъщност почти плаче и съвсем не ми е весело.
Вече не знам какво да правя и с какво съм заслужил всичко това. Никога не съм имал нито момиче, нито жена до себе си, някой да те докосне. Никога не съм се дори и целувал.
Знам, че ако кажа това на някого в реалния живот, а дори и казвайки го тук всеки ще си помисли как на тези години повечето мъже имат толкова бройки, явно с някакво его или съм пълен психопат, самохвалко и т.н. и затова съм си останал такъв. Ще ме одумват като смотаняк, ще говорят зад гърба ми.
Е, не мисля че това е така. Опитвам се да живея, а годините си минават. Някои от моите набори имат дори семейства, а мен никой не иска да ме погледне дори. Да, не трябва да се гледа в чуждата паничка. Може би завиждам. Може би това е така. Може би не съм толкова добър човек, за колкото се опитвам да се представя. Но си мислех, че след всичките премеждия в живота, някой ден ще бъда щастлив. Винаги отлагах щастието в бъдещето, с поглед вперен в хоризонта. И колкото и лош да е бил даден момент, с надежда за утрешния ден. И вече всяка вечер си лягам все по-разочарован, докато се опитвам да лъжа сам себе си, че утре най-накрая може нещо хубаво да ми се случи. Просто се опитвам да вярвам, но вече губя надежда.