♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Безжизнени ~♡ Сблъсък ~♡Тема 74

Публикувана: 5 ноем. 2018, 15:56 ч.

Последно мнение: 17 ян. 2019, 02:54 ч.

84 405

726

tempestad - Почетен член

# 525 12 дек. 2018, 23:03 ч.

Здравейте момичета, ей го на четвъртък и хоп среща със „сблъсък” – какво ли са ни приготвили сценаристите?
Темпи, хубаво е когато пишеш за нашите любимци, с голямо удоволствие чета всяка нова глава от нашата приказка и с не търпение очаквам продължението.
Ежедневието на всички май е доста запълнено със задачи, защото всеки се отбива за малко и отново се връща в реала. А то годината наближава своя финал. Сега като се наредят едни приготовления , едни тичания за подаръци и подготовки за трапези, но нека …така ще сътворим радост за малки и големи и се надяваме да сгреем душите си, нашите и на близките си.
Сладки сънища и спорен да е утрешният Ви ден.

Виж целия пост

# 531 14 дек. 2018, 02:23 ч.

НАШАТА ИСТОРИЯ

Глава 19

Дефне реши, че няма да забрави Йомер. Щеше да пази спомена за всичко хубаво, което бяха преживели, като скъп подарък от съдбата. Макар да нямаха общо бъдеще, тя имаше всички онези прекрасни мигове, които бяха споделяли заедно. Повтаряйки си, че е Пепеляшка и принцът за нея може да бъде просто един блян, тя прекарваше ден след ден в миналото.
Йомер не беше в по- завидно положение. Дефне му липсваше с всеки ден все повече и повече. Уверението, че и тя го обича точно толкова, колкото той нея, бе направило решението му да стои далеч още по- трудно. Представата за това, който можеха да имат, подлудяваше Йомер. Всяка нощ виждаше Дефне до себе си- толкова жива, че на сутринта обикаляше къщата в търсенето ѝ. Осъзнаването, че тя е в другия край на града и живее живота си без него, му причиняваше почти физическа болка. Беше обещал, и на нея, и на себе си, да е силен и да изчака тя да дойде при него. Но колко още можеше да издържи далеч от нея, преди да полудее?!
Бурак виждаше всичко, което става. Той бе като добрата фея, решила да помогне на Пепеляшка да постигне целта си- да се ожени за принца. Но в реалността бедната девойка и принца вече бяха женени и това, което ги разделяше, бяха гордостта и страховете им. И ако в приказката две срещи и една обувка бяха достатъчни, за да разберат героите, че са родени един за друг, в живота това явно нямаше как да стане. Затова Бурак трябваше да измисли нещо по- драстично.

Колекцията на Пасионис пожъна успех. Нямаше как и да е иначе. Йомер бе създал поредните шедьоври, взимайки ума на жените. Дениз сигурно бе полудял, когато получи покана за показа им три дни преди неговия. А поканата дойде сутринта преди самото събитие, така че той нямаше как да направи каквото и да е, за да им попречи.
Корай също се бе постарал, работейки с Ясемин, без да ѝ пречи. Дори той бе осъзнал колко важно бе това ревю за тях, след като неговата приятелка и най- голям враг в едно, подробно му бе обяснила какво ги очаква, ако се провалят. Наистина, малко бе поукрасила нещата, но нали именно Корай бе този, който винаги преувеличаваше. Ясемин просто използва неговите методи, за да разбере по- лесно той какво точно се изисква от тях. Тактиката ѝ се оказа повече от успешна. Представянето и колекцията поразиха всички, които присъстваха, а клиентите им бяха на седмото небе от щастие.
-   „Stay” сигурно си умират от яд. Така им се пада!- Злорадстваше Синан, представяйки си реакцията на г-н Джаксън.- Нека сега ни се молят!
Сякаш бе видял бъдещето. Не бе минал и ден след представянето на колекцията на Транба, когато получиха първия имейл с молба английската компания отново да бъде част от клиентите на Пасионис. Синан се изсмя, когато видя писмото, но все пак реши да се допита до Йомер. Почука и влезе в кабинета му, когато дочу позволението. Без да каже и дума, постави разпечатания текст на бюрото и изчака партньорът му да го прочете. След което да го погледне.
-   Какво ще правим?!- Попита спокойно Синан.
-   Според теб?!- Също така отговори Йомер.
-   Ще им откажем!- Казаха и двамата в един глас.
-   Добре, аз ще напиша имейла. Нямам търпение да им натрия носа!- Кимна Синан.
Отношенията помежду им бяха странни. Все още говореха само по работа, но студа, който преди това се излъчваше от Йомер, вече го нямаше. Говореха си на „ти”, изоставили неусетно официалния тон, с който общуваха през изминалите месеци.
Ясемин също бе забелязала промяната и сега се опитваше да подтикне Синан да направи първата крачка към по сериозен разговор, който да скъси още дистанцията между старите приятели. Според нея двамата трябваше да седнат и да поговорят подробно за всичко, което бяха преживели. Йомер трябваше да узнае за терзанията, през които Синан бе преминал, за да опази онази тайна. Годеникът ѝ обаче не бе убеден, че това ще подобри нещата. И страхът, че напротив, само ще влоши сегашното положение, го спираше. По- добре да се задоволят с това, което имат. Крачка по крачка Йомер, ако сам поискаше, щеше да се върне при тях.

Исмаил така и не разказа на Нихан и Сердар истината за преживяванията на Дефне. Двамата решиха, че няма нужда да тревожат и тях, след като всичко вече бе приключило. Вместо това Дефне и Нихан устроиха капан на Исо, причаквайки го една сутрин пред ателието и отвеждайки го на брега уж на закуска. За разпита, който му проведоха през следващите два часа, можеше да им завиди дори Бурак. Бяха безмилостни, въртейки го на шиш, докато не им разказа всичко. Суде щеше да му се подиграва до края на живота му, но нали не тя бе срещу тия две луди.
-   Спокойно, ще разпитаме и нея. Но теб по- добре те познаваме, по- лесно беше да научим основното от теб! На нея ще разчитаме за подробностите!- Потупа го успокоително по рамото Дефне, когато сподели мислите си.
-   Никой мъж не може да разкаже една история истински. Но поне ни даде основата, върху която да дълбаем, когато дойде нейния ред!- Доволно кимна Нихан.
Самият „разпит” на Суде се състоя на следващата вечер. Исо и Сердар останаха вкъщи, за да гледат някакъв мач и малкия Исо. Дефне и Нихан поканиха жертвата си в апартамента, уж за да прекарат една вечер по женски. Суде обаче дойде подготвена и още от вратата обеща, че ще си каже всичко и няма нужда да я измъчват.
-   Исо ли се е оплакал от нас?! Неблагодарник!- Възмути се Дефне.
-   Ние правим всичко за негово добро! Как не го е срам да се жалва?!- Подкрепи я Нихан.
-   Не знам какво сте направили, но той бе с вид на мъченик, когато се прибра вечерта!- Засмя се гостенката.- Никога не го бях виждала толкова изморен, дори и след най- натоварения им ден в работилницата.
-   Така му се пада, когато има тайни от нас!- Кръстоса ръце на гърдите си Нихан
-   Затова за теб наистина ще е добре да говориш сама! Но първо вечерята!- Дефне тръгна към кухненския бокс, докато приятелките ѝ се настаняваха на дивана.- Съжалявам, но нямам нормална маса. Ще се храним тук!
-   Няма проблем, дори е по- добре. Точно както едно време!- Суде смъкна една възглавничка на земята и седна върху нея, кръстосвайки крака под себе си.- С приятелки се събирахме вечер в колежа, за да клюкарим, около такава маса. Общежитията бяха тесни и затова това бе идеалната мебел- потрябва ти, ползваш я. Не ти трябва, сместваш я в някой ъгъл.
-   Всеки път ме изненадваш по нещо! Откачалка!- Със смях я закачи Дефне, докато носеше чиниите. Когато всичко бе готово, седна и погледна изпитателно Суде.- Сега разказвай.
В основата си събитията бяха същите, представени с малко повече романтика, което изненада Дефне. Приятелката ѝ нямаше вид на романтичка, но докато я слушаше, нещо в сърцето ѝ трепна. Любовта и топлината, с които Суде говореше за Исо, не можеха да се сбъркат.
-   Добре, едно не разбирам. Как успяхте да опазите всичко в тайна?! След онази нощ ти си идвала безброй пъти у дома. Как не сме ви заподозрели?!- Чудеше се Нихан.
-   Стараехме се да не се засичаме у вас. Ако аз щях да идвам, той си тръгваше. И обратно. И двамата се тревожехме за Дефне и решихме, че не е сега момента да ви занимаваме с нас. А и в началото и двамата не бяхме сигурни, че ще се получи. Знаем си историите все пак. Но някак си. Не знам. Ден след ден все повече свикнахме да споделяме. Разговорите ни бяха като бягство. И двамата бяхме спотаили толкова нещо в себе си, а нямаше с кого да го споделим. Не искахме да натоварваме близките си, а така бе лесно. Мислехме си, че другия ни е чужд и няма проблем да му споделим болката си, прехвърляйки част от това ѝ върху него. Докато в един момент не осъзнахме, че сме си станали по- близки, отколкото сме очаквали. Неусетно разговорите се превърнаха в срещи, държането на ръце в знак на подкрепа- в нещо повече. Всъщност, ако се замисли човек, ти ни събра.- Погледна Суде към Дефне.- Ако не беше ти, ние никога нямаше да се запознаем. Дори и да се запознаехме, нямаше да разменим повече от две три думи.
-   Значи не е било напразно всичко, през което преминах!- Кимна с тъжна усмивка Дефне.
-   Не исках да кажа това! Боже, прозвуча глупаво, нали?! Извинявай!- Стресна се момичето.
-   Недей! Няма проблем!- Стисна рамото ѝ тя.- Радвам се за вас.
-   Но аз още не разбирам как точно сте го опазили в тайна!- Намеси се Нихан.
-   Ти никога нищо не разбираш!- Подкачи я Дефне.
Говориха още няколко часа, припомняйки си неща от миналото. Суде бе застанала до Дефне след сватбата, осъзнавайки в онзи ден колко много игрите на майка ѝ бяха наранили нея и Йомер. Бе се опитала да говори и с братовчед си, но той отказа да я изслуша. Обвинявайки я в какво ли не, и имаше право за всичко, което каза, той я изгони от дома си, забранявайки ѝ повече да се появява пред очите му. След онзи следобед тя повече не направи опит да му обясни случилото се. Но реши да поправи поне донякъде вредите, които бе нанесла Нериман. Всеки ден тя ходеше в дома на Дефне, говорейки и окуражавайки младото момиче да продължи да се бори, да живее и да си върне всичко, което майка ѝ ѝ бе отнела.
В самото начало, също като всичко останали, и Суде се бе изплашила, че Дефне няма да преживее станалото. Със страх всеки ден пристъпваше прага на онази къща, незнаеща какво да очаква. Тюркян си бе тръгнала на втория ден, след като узна истината. Сердар и Нихан се бяха опитали да смекчат нещата, но старата жена бе узнала основното. И то почти я довърши. Неспособна да понесе срама- от слабостта и глупостта на Сердар, от лъжите на Дефне и провалената сватба, Тюркян бе заминала за Маниса. А това бе поредния удар за Дефне. Изоставена и от жената, която я бе отгледала, тя се бе предала. Бе като призрак, губещ се сред завивките, под които се криеше, сякаш така щеше да избяга от болката, разкъсваща тялото и душата ѝ.
Сега и двете избягваха да говорят за тези дни, предпочитайки или стари случки от времето, когато работеха за Шери, или съвсем нови от последните два три месеца, когато Суде съвсем умишлено ги бе заблуждавала кой е приятелят ѝ. По- точно казано, бе крила самоличността му. Припомняха си смешни ситуации, в които тя за малко не се бе изпускала, но умело бе съумявала да го прикрие. А Нихан и Дефне се ядосваха колко слепи са били за нещо, което е щяло да избоде очите им.
Гостенките си тръгнаха към десет. Обещаха си по- често да се събират така, а другият път да повикат и Ясемин. В момента тя и Синан бяха при майка ѝ, опитвайки се да я успокоят, че не са се отказали от сватбата, а просто нямат време за нея. Жената не можеше да разбере как така не могат да намерят по няколко часа на ден, за да подготвят това или онова, и предложи сама да се заеме с това. Ужасена, Ясемин повлече Синан към дома ѝ, заклевайки го във всичко най- свято да успее да убеди майка ѝ, че ще се оженят до шест месеца.
-   Къде са ми ключовете?!- Потупа джобовете си Суде, застанала на вратата.- Офф!
-   Сигурно са паднали някъде! Почакай!- Дефне се върна в хола и клекна до масата. Наведе се и огледа и тъкмо щеше да извика, че ги няма тук, когато очите ѝ попаднаха на малка кадифена кутийка. Протегна се и я взе, когато чу Суде.
-   Тук са, намерих ги! Както винаги, на дъното на чантата!- Смехът ѝ върна Дефне в настоящето. Оставяйки находката на дивана, тя отиде да изпрати момичетата.
-   Какво трябва да е това?!- Запита се сама на глас, когато се върна. Взе и отвори кутийката, ахвайки, когато видя съдържанието ѝ.- Как се оказахте вие тук?!

Йомер бе потънал в работа и така и не усети кога падна нощта. Навън бе тихо и той с изненада установи, че минава девет. В последно време се опитваше да работи до изнемога, за да не му остава време да мисли. Точно както едно време.
Шофираше, стараейки се да следи пътя. В ума му се редяха нещата, които трябваше да провери, когато се прибере. Новата помощница, която бе наел, след като освободи Шукрю, все още не можеше да свикне и това го дразнеше. За перфекционист като него шест месеца бяха повече от достатъчни, за да научи жената задълженията си. Ако и днес бе объркала нещо, щеше да позвъни в агенцията да я сменят. Но пък тогава новата трябваше да се учи…
Паркира, мръщейки се на съдбата. Една лъжа бе провалила целия му живот. Загуби любимата си, приятеля си, дори шофьора и съпругата му. Не бе честно нещо толкова малко да му отнема толкова много. Вадеше ключовете си, когато дочу жално мяукане. Спря и се заслуша, чудейки се какво става. Звукът се повтори и Йомер се огледа. Наведе се и се вгледа в тъмнината, където се бе свило малко котенце. Бе колкото шепата му, в която се сгуши, когато той го взе.
-   Ти пък откъде се взе?!- Попита го Йомер, оглеждайки го подробно. Не бе мръсно, но бе ужасно измръзнало.- Как попадна тук?!
Отключи и влезе, чудейки се какво да прави котето. Не можеше да се грижи за него, никога не бе имал домашен любимец. Но не можеше да го остави и на студа навън. Огледа се, сякаш не знаеше къде е. Трябваше да сложи животинчето някъде, докато измисли какво да прави.
-   Ако Дефне беше тук, със сигурно щеше да знае как да постъпи!- Измърмори си, преди да се усети.- Защо пак се сетих за нея?!
Забранявайки си тези мисли, Йомер влезе в пералното помещение. Единственото, което му дойде на ум за легло на мъника, ближещ в момента ръката му, бе някой леген. Но трябваше да сложи и нещо друго в него. Огледа се и тъй като не видя нищо подходящо, се качи в спалнята. Котето се бе свило на кълбо в голямата му длан и вече спеше, затоплено от тялото му. Йомер поклати глава, докато го гледаше- само това му трябваше, още една отговорност. Извади няколко тениски и ги сложи в легена, след което постави и животинчето вътре. То се размърда, изправи се и се протегна, след което го погледна с любопитство. Мяу!
-   Стой там, докато измисля с какво да те нахраня!- Заповяда Йомер.
Слезе, носейки легена, в който котето отново се бе навило на кълбо, повтаряйки си, че си взема беля на главата. Та той не можеше в последно време за себе си да се грижи, камо ли за друго живо същество. Но му беше жал за животинчето и не виждаше друг вариант, освен да го прибере.
Отвори хладилника, за да провери какво може да му даде. Собственият му корем започна да протестира, напомняйки му, че не е хапвал нищо от снощи. Сутринта нямаше апетит, а след това- време. Извади яйца и зеленчуци, за да си направи омлет, отбелязвайки, че този път нещата бяха подредени така, както ги искаше. Значи нямаше да сменя жената. Един проблем по- малко.
-   А ти какво ще ядеш?! И можеш ли да ядеш въобще?!- Запита Йомер, поглеждайки към легена, сложен на плота зад него.- Утре ще трябва да идем до ветеринар явно!
Реши, че яйцата са добро решение и за котето. Приготви омлета и сипа малко от него в една от чинийките на чашите за кафе. Оранжевият хубавец вече се бе изправим в импровизираното си легло и надничаше, усетил примамливия аромат. В момента, в който Йомер го сложи до чинийката, котето наби глава и започна лакомо да яде.
-   Кой знае откога не си яло, а?! Още малко искаш ли?!- Попита го Йомер, сам повече ровещ в чинията си, отколкото ядящ.- Само че яж по- бавно, ще се задавиш така!
Смъкна легена долу, напълни една кафена чаша с вода и я постави до него, след което се отправи към горния етаж. Изкъпа се, след което реши, че няма да работи. Бе изморен и единственото, което искаше, бе да спи. Без сънища, без да се буди. До сутринта.
-   Дори и да не успея, поне ще опитам!- Помисли си той, докато лягаше.
Въртя се сигурно час, но съня така и не идваше. Очите го заболяха от усилието да ги стиска, но ефектът бе нулев. Трябваше му нещо, което да го преспи. Тъкмо си го помисли и усети тупване в долната част на леглото. Светна и се огледа, чудейки се какво става. Котето вече се катереше по крака му, гледайки го право в очите.
-   Ти какво правиш тук?! Нали ти оставих легло?!- Попита раздразнено Йомер.
Котето сякаш не го чу. Нави се на кълбо върху рамото му и замърка, оставайки мъжът до себе си в пълен шок. Йомер мислеше да слезе и да върне животното долу, където му бе мястото. Щеше да затвори и вратата на спалнята, която по- навик държеше отворена. И наистина щеше да го направи, ако секунда след като го реши, не бе вече заспал.

Виж целия пост