Здравейте,
Искам да споделя с вас един проблем, който ме мъчи от много време.
Не общувам с родителите си, от много време. За съжаление, колкото и прекрасно да е семейството ми, попаднах в такова, в което момчето и по-малкото дете се поставя на пиедестал.
Имам по-малък брат. Според родителите ми, в момента се инатя, защото го ревнувам още от малък. Истина е, че когато са го изписвали от родилното, съм избягала и цопнала недоволна в една локва. Затова на всичките снимки от изписването му съм с кални крака в сандали. Чепат характер съм, признавам, но иначе съм добра и ранима.
Причината за сърденето ми, както споменах, е фаворитизма към брат ми. Винаги съм била прекалено скромна, никога не съм искала нищо, но явно това накара нашите да го приемат за даденост.
Изкарах ученическите си години без никакви джобни, лъжех съучениците, че съм на диета и затова не слизам с тях до лафката. Родителите ми и двамата бяха държавни служители, нямаше как да им го причиня. Така си мислех, докато един ден не засякох как майка ми дава 2лв на брат ми в коридора, правейки му знак с ръка да мълчи. Стана ми адски болно и не заради тъпите пари, бях свикнала, а заради отношението й. После от баба ми разбрах, че е било редовна практика и че е имала сериозен разговор с майка ми да не дели така децата си.
Пораснах, влезнах в университет. Тук като че ли съдбата ми изсипа цялата благодат на света и като компенсация за цялото ми мизеруване, започнах да печеля доста добре, дори и през студенството си.
Ново 20, брат ми започна да ме краде, а нашите не реагираха по никакъв начин. Дори при един от разговорите с майка ми, ме укори, че ставало така, защото видиш ли- съм имала пари и не съм се сещала да дам на брат си, който не работи. Отново кинжал в сърцето...от жертва, се превърнах във виновница.
Животът продължи, един от родителите ми от държавен служител, успя да се пребори за място в европейските институции и започна да печели луди пари, дори за тамошните стандарти. Аз продължавах да си работя и да не им искам нищо, докато един ден не видях съобщение от майка ми в незатворената поща на брат ми /ползвахме общ компютър/: "Изпратих ти 500 Евро, изтрий след като прочетеш". Още един забит кинжал...
След време, реших да блъфирам, казах на майка ми, че имам приятелка в банката, в която брат ми има сметка и знам всичко. От този ден нататък, започнах да получавам по 400 Евро всеки месец, практика, която спря, след като й разкрих истината.
Да вметна само, че брат ми изкара, без да работи така до 30-тата си годишнина, докато аз се гърчех като вол от първи курс.
Чашата преля, когато ме съкратиха и за няколко месеца се наложи да се върна в бащината къща, където бях изгонена и пребита от брат си, а родителите ме обвиниха, че най-вероятно съм си го търсила заради чепатия ми характер.
След всичко това, прекратих всякакъв контакт с родителите ми. Обичам ги, но това, което ми причиниха, ме озвери много към тях.
Майка ми смята, че щом е минало, трябва да бъде забравено. Била споделяла е на баба ми, че много я боли, че не й говоря, но не мога...Ако един ден имам деца, смятам да я накажа като й огранича до минимум виждането им с нея. За мен това би било най-голямото й наказание.
Съжалявам, ако на някои от вас проблемите ми се виждат прекалено маловажни, но боли, много боли да си преден от най-близките си.
Имате ли подобни случаи? Смятате ли, че преигравам и трябва да простя? Обичам и родителите, и брат си, но цялата тази обида и унижение през годините, ми дойдоха множко.
Виж целия пост
Искам да споделя с вас един проблем, който ме мъчи от много време.
Не общувам с родителите си, от много време. За съжаление, колкото и прекрасно да е семейството ми, попаднах в такова, в което момчето и по-малкото дете се поставя на пиедестал.
Имам по-малък брат. Според родителите ми, в момента се инатя, защото го ревнувам още от малък. Истина е, че когато са го изписвали от родилното, съм избягала и цопнала недоволна в една локва. Затова на всичките снимки от изписването му съм с кални крака в сандали. Чепат характер съм, признавам, но иначе съм добра и ранима.
Причината за сърденето ми, както споменах, е фаворитизма към брат ми. Винаги съм била прекалено скромна, никога не съм искала нищо, но явно това накара нашите да го приемат за даденост.
Изкарах ученическите си години без никакви джобни, лъжех съучениците, че съм на диета и затова не слизам с тях до лафката. Родителите ми и двамата бяха държавни служители, нямаше как да им го причиня. Така си мислех, докато един ден не засякох как майка ми дава 2лв на брат ми в коридора, правейки му знак с ръка да мълчи. Стана ми адски болно и не заради тъпите пари, бях свикнала, а заради отношението й. После от баба ми разбрах, че е било редовна практика и че е имала сериозен разговор с майка ми да не дели така децата си.
Пораснах, влезнах в университет. Тук като че ли съдбата ми изсипа цялата благодат на света и като компенсация за цялото ми мизеруване, започнах да печеля доста добре, дори и през студенството си.
Ново 20, брат ми започна да ме краде, а нашите не реагираха по никакъв начин. Дори при един от разговорите с майка ми, ме укори, че ставало така, защото видиш ли- съм имала пари и не съм се сещала да дам на брат си, който не работи. Отново кинжал в сърцето...от жертва, се превърнах във виновница.
Животът продължи, един от родителите ми от държавен служител, успя да се пребори за място в европейските институции и започна да печели луди пари, дори за тамошните стандарти. Аз продължавах да си работя и да не им искам нищо, докато един ден не видях съобщение от майка ми в незатворената поща на брат ми /ползвахме общ компютър/: "Изпратих ти 500 Евро, изтрий след като прочетеш". Още един забит кинжал...
След време, реших да блъфирам, казах на майка ми, че имам приятелка в банката, в която брат ми има сметка и знам всичко. От този ден нататък, започнах да получавам по 400 Евро всеки месец, практика, която спря, след като й разкрих истината.
Да вметна само, че брат ми изкара, без да работи така до 30-тата си годишнина, докато аз се гърчех като вол от първи курс.
Чашата преля, когато ме съкратиха и за няколко месеца се наложи да се върна в бащината къща, където бях изгонена и пребита от брат си, а родителите ме обвиниха, че най-вероятно съм си го търсила заради чепатия ми характер.
След всичко това, прекратих всякакъв контакт с родителите ми. Обичам ги, но това, което ми причиниха, ме озвери много към тях.
Майка ми смята, че щом е минало, трябва да бъде забравено. Била споделяла е на баба ми, че много я боли, че не й говоря, но не мога...Ако един ден имам деца, смятам да я накажа като й огранича до минимум виждането им с нея. За мен това би било най-голямото й наказание.
Съжалявам, ако на някои от вас проблемите ми се виждат прекалено маловажни, но боли, много боли да си преден от най-близките си.
Имате ли подобни случаи? Смятате ли, че преигравам и трябва да простя? Обичам и родителите, и брат си, но цялата тази обида и унижение през годините, ми дойдоха множко.
/. Едва ли 20 годишни хлапета, ще се заемат с осиновявания, пък и приличам много на бащиния си род. 