Чувство, че нямам право да се наричам майка

  • 3 956
  • 41
# 30
Да, укорителен е тонът на Дорис, но е права до последната дума. Авторката сама позволява на другите да я удрят по болното място. Да прогледне малко.
Виж целия пост
# 31
Отново благодаря на всички за подкрепата! Така като ви чета направо ме е срам, че съм пуснала темата. Simple Smile Макар, че коментарът на Дорис да не беше точно към мен отправен, си го присвоям за себе си, защото доста истина има в думите ѝ. В никакъв случай не го намирам за укорителен, даже бих казала, че е много подкрепящ. Simple Smile Явно имам някакъв проблем и ще трябва да направя нещо по въпроса.
Виж целия пост
# 32
Да, трябва. Да спреш да им обръщаш внимание, това трябва.
Виж целия пост
# 33
При много жени се поражда това чувство след секцио. И аз много се винях, и дори правех планове след секциото как второто непременно ще го раждам по естествен път, докато не попаднах на теми в бг-мама на деца с плагиоцефалия и други здравословни проблеми, породени от неправилно насочено естествено раждане. Особено, имаше една тема, която много ме разплака - детенцето, след близо месец борба и молитви, почина, заради немърливостта на някаква си АГ, която предпочела вместо секцио да извърши, да натискат бебе в корема на родилката и до последно да я мъчат с естествено раждане. Тогава си казах "Господи, благодарна съм, че с моето дете сме се прибрали живи и здрави вкъщи". Майната му на естественото раждане, щом детенцето ти е здраво и е до теб! Кърменето беше мазохизъм за мен, но кърмих на инат до 10-я месец, просто защото покрай мен имаше родилки, които въпреки, че имаха кърма си мислеха, че нямат, щом не излиза на фонтан и се отказаха от самото начало. Аз на инат кърмих с разранени гърди, с бучки, с треска... Просто за да се почувствам някакси майка.
Виж целия пост
# 34
Забременях инвитро, износих само до 32 седмица и родих със секцио, едва не умрях след раждане, поради което трябваше да спра кърмата си. Гушнах детето си след 48 дни в кувьоз.
Вече е почти на 6.
Снощи ме прегърна и каза- ти си най-яката майка.
Другото не ми е важно.
Виж целия пост
# 35
Към авторката - разбирам те идеално. Точно така се чувствах. И понеже много ме болеше, че не родих естествено, така и не получих разкритие повече от 2.5см, но пък родилните контракции си ги преживях...30 часа мъки и накрая се съдирах да крещя...не можех повече...тялото ми се тресеше от болката, трябваше да ме държат за да стигна до операционната маса...не ме държаха краката. Ужасна нощ. Не исках травматично раждане, е такова беше! И се наложи секцио. Не се чувствах жена...не си родих детето както трябва. Пет дни...никаква коластра, празни меки гърди...постояннота самообвинение какво не ми е в ред, че и да кърмя няма да мога. Изписаха ни. Същият ден кърмата слезе. Гърдите камък, бебето не засуква, нали свикна на биберона в родилното...седях с помпата и ревях, цял един ден. Накрая изкарах няколко капки...беше цяло чудо. И така тъпо и упорито в някакво полузаспало състояние цяла седмица и се преборих. Питах майка си какво да правя с кърмата - иди на лекар ми каза, аз се тресях от температура и не знаех какво да правя, сигурно не съм се сетила да ида на лекар, ако направя мастит...при мен натискът и обидите са от майка ми.
Та, справихме се с малката, кърменето се получи благодарение на блога на Хедра и кърмаческата тема тук. Много майки не знаят или ги е страх да се свържат с консултант по кърмене, а това помага доста. Дори при намаляла/спряла кърма, аз бих се консултирала. Просто малък съвет.
Но въпреки кърменето пак се чувствах зле. А безумните коментари на майка ми...ме караха да се чудя тази жена въобще искала ли ме е...коментари от рода на добрата майка не прави така или иначе...въпреки,че й обяснявах защо правя така. После се започна с "ще повредиш детето, ще се разболее"...защото не съм го навлякла па нейните стандарти...пълни глупости...но ме караха да се чувствам зле. Уточнение - майка ми живее на 250 км от мен, виждала е бебето веднъж, но това не й пречи да го познава "по-добре" от мен.
Когато дъщеря ми започна да се усмихва и да се смее, осъзнах, че имам страхотно лъчезарно и щастливо дете и никой не може да даде оценка дали съм добра майка, освен тя самата някой ден...
С майка ми просто спрях да комуникирам...много е кратък живота, за да го прекарвам в негативни емоции. Тя е човек вечно недоволен...не искам да съм като нея и дори да е жестоко, предпочитам абсолютният минимум на комуникация, щом не може да е любящ и подкрепящ родител.
И изведнъж цялата тая вина....изчезна. може би към 4тия месец на малката. Сега е на 7 месеца.
Разказвам го, за да знаеш,че не е глупост, че и на други се случва, че е човешко и нормално, но ти си майка! И затова се вглеждай повече в малкото сладко човече и то ден след ден ще ти доказва, че си мама. А другите хора...не ги слушай. Гледай си семейството. Прегръдки!
Виж целия пост
# 36
Кактусче, направо ме хвана яд като те чета. Как може да има такива хора. След раждането една жена е най-уязвима и най-лесно рухва психически. Тогава има най-много нужда от подкрепата на близките си. Поздравления ,че въпреки всичко си се справила Simple Smile
Виж целия пост
# 37
Важното е в живота мама да ти даде НАЙ-ДОБРОТО ОТ СЕБЕ СИ,

Точно там е проблемът, че тя смята, че най-доброто от себе си, което е можела да даде на детето си, не го е дала. Всички сме на едно мнение, че естествено раждане и безпроблемно кърмене на поискване е най-доброто, което можем да дадем на бебето, което сме носили 9 месеца в корема си. Само че, всеки с късмета си. Просто трябва да разбере, че има и по-лоша страна на естевеното раждане и кърменето - като осакатено бебе или мастит и че късметът, все пак, е на нейна страна, за това, че не й се е случило по-лошото. Ако знае, че има и по-лошо от това,  което тя си мисли, че е лошо, въобще няма да й се стори лошо.

Авторке, пращам ти на лична едно линкче, да прочетеш какво е чувството да не си вече майка. Вярвам, че ще те накара да се замислиш.
Виж целия пост
# 38
Малее, момичета, благодаря ви! Имах нужда да чуя, че се лигавя! Сега като ви чета си давам сметка какви глупости си мисля всъщност, но май наистина май се мъча да спазвам някакъв наложен модел "майка". Иначе да, имаше някакво очакване от мен да мога да си кърмя детето от страна на свекървата и от тази на баща ми (вие да видите). Просто много неща, които се считат за естествени не ми се случиха, а се очакваха от мен и това породи подбни чувства.


Всеки с проблемите си. Майка ми и майката на бившия само дето на кръст не ме разпънаха, че не искам да си храня детето с АМ. "То сега такива хубави млека имало...." и великият бисер на майка ми: "Е, как ще раждаш нормално??? Хората отдавна правят секцио".

Просто стигнах до извода, че няма как да угодя на всички, а и не е нужно. Пратих ги в девета глуха всичките и си гледам сама децата. Децата и бабите се виждат много рядко и за малко, просто защото толкова години не успяха да проумеят, че децата са мои и правилата, които аз налагам, се спазват от всички. И след като чух "Тя майка ти..." реших, че с вятърни мелници няма да се боря. Дали съм права или греша, само времето ще покаже.
Виж целия пост
# 39
Авторке, научи се да пускаш коментарите на другите през ушите си, без да им се връзваш. От спорене също няма смисъл. Щом са те зачекнали от началото за раждането и кърменето, това ще продължи и в бъдеще. Дори да не са роднини, все ще се намери някой да ти обяснява колко не си права (включително във форума). Майка ми има една много близка приятелка, която, като ме види (слава богу, само веднъж в годината и чат-пат по вайбър или скайп), започва: защо не давате на бебето вода, защо сте пуснали бебето на 6 месеца на ясла, защо е още с памперс, защо е още с биберон, защо учи в католическо училище, защо не поздравява, защо не го оставите да се храни сам, защо кашля, защо не го водите на лекар. Всички тези въпроси са съпроводени с коментар: аз никога не бих позволила..., аз никога не бих направила..., аз не мисля, че това трябва да бъде така... Добре че съм спокоен човек и само се усмихвам, от време на време се опитвам да кажа нещо, но това обикновено провокира вълна от още въпроси и коментари, та гледам да си замълча.
Виж целия пост
# 40
Аман от нетактични(меко казано) роднини. Много се ядосвам на тези "свекървенски" похвати да се месят в отглеждането на бебето, отправени от не само от свекърви, ами от най-различни членове на родата.

Авторке, разбирам защо те измъчва чувство за вина. След раждане жените сме много крехки и сме склонни да се виним за разни дреболии. Аз също изпитвах такова чувство, свързано не с раждането и кърменето, а с други неща. Някои го наричат следродилна депресия, други-по друг начин, но е факт, че малко или много, емоционалността на жената след раждане е разклатена. Хубавото е, че това постепенно отминава. При теб, смятам че проблемът е не толкова, че си родила секцио и не си кърмила, а че не са се сбъднали очакванията ти. Ако една майка сама избере секцио и сама избере да не кърми, няма да изпитва чувство за вина, защото психически се е настроила за това. А когато планираме едно, а то се случи друго, и то в този така важен, за всяка жена, момент, е съвсем нормално да не се чувстваме добре от това. Лошото, обаче, е че твоите близки, вместо да те подкрепят, ти вменяват донякъде чувство за вина.
Виж целия пост
# 41
И аз мога да се включа с абсолютно същите емоции около кърменето. Историята ми следва, извинявам се, че е дълго.

Преносих седмица, съответно ме вкараха за индукция и цял ден мъки. От 06:00 родих в 18:25, дори не мога да го нарека “естествено” раждане. Толкова бях изморена, че накрая заспивах между контракциите и напъните ми бяха неефективни, наложи се епизиотомия.
След като се събудих от упойката(приспаха ме за да ме зашият), неонатоложката дойде и ми каза, че детето ми е изпаднало във вътреутробно страдание и е поставено в кувьоз. Едва ли не, защо не съм го родила по-бързо аджеба.. Стресирах се още тогава, не ми го даваха 4 дни. Седях си на леглото в болничната стая или се криех в банята да плача, когато докарваха бебенцата на другите две момичета. Потече ми една капка кърма, когато ми го дадоха, а другите момичета бяха със супер мокри нощници и още на вторият ден закърмиха децата си. Надявах се като се приберем вкъщи, че ще се успокоя и ще се наредят нещата. Да ама не, той въобще не можеше да засуче. Последваха три седмици цедене, стимулиране, компреси, чайове, консултантки по кърмене и накрая какво? Той ядеше по 60мл на ядене, аз едвам изчеждах толкова за целия ден. Детето не можеше или не искаше да застане на гърда. Аз от своя страна не можех да спра да плача. Денонощно рев, като магаре. Мъжът ми в един момент се страхуваше да ме заговори, защото ревях от всичко. И наистина - който звъннеше винаги питаше “кърмите ли се?”, “детето суче ли?”. Чувствах напрежението и чувствах себе си като пълен провал. Знаех, че всички очакват от мен да си накърмя детето, а аз не можех. Що за родител съм?! Едно нещо се очаква от мен, най-естественото нещо на света и аз не мога. Мислех, че ще ме обвиняват, че не мога, майка ми, свекърва ми, баба ми... Докато един ден, докато ревях на телефона, свекърва ми ме нахока, че само рева и няма смисъл да се тормозя повече. Детето има нужда от психически стабилна майка, която да го обича. И това в крайна сметка е най-важното. Обичам бебето си, ако можех щях да го кърмя, но просто не се получи. Здрав е, щастлив е и има най-любящата(и вече неревяща) майка на света.
Пуснах една сълза за спорта докато пишех.

Авторке, не си сама, не си виновна за абсолютно нищо и следродилната депресия е нещо отвратително гнусно и несправедливо.

Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия