Животът след второто дете

Това е хубав въпрос, достоен за отделна тема и по-общирен от този поставен в темата за грешките при възпитанието, където се има предвид не само възпитанието, ами отглеждането изобщо.

Но аз също често си го задавам - какво точно е възпитание, кога възпитанието започва да подтиска личността, кога възпитанието има за цел да подмени личността, възпитавам или дресирам и т.н.

Създадох такава тема:

http://www.bg-mamma.com/?topic=1081151.new#new

Що, Сирено, така отсече - никой не пазарувал преди всяко ядене? Аз го правя или не, според както искам. Ако искам за всяко, ако искам за три или за шест-осем.
Много ти е дълбока темата, не мога да се изкажа. В битовизмите ми се стои.

Ако ще се разчита на баби, гледачки, гледания от братя/сестри и ясли и ще трябва да се връщам на работа с бебе на годинка..въобще няма да ми е до дете, а камо ли и второ. Не го разбирам така имането и живота с деца.

Не можах да прочета всички мнения, но при всеки нещата са индивидуални и стига човек да иска, може. Каквито и перипетии да има, в един момент нещата се кротват и изчистват.
Ние имаме две прекрасни момичета с разлика 6.5г. Голямата беше на 7 почти когато се появи ТЯ. Голямата беше страхотно бебе, кротко, на втория месец спря да се храни нощем, спеше до 10ч, излизахме в 11, седеше си в количката, не ревеше. ТЯ обаче ми показа какво е това бебе:) Ревлива, ядеше през  2-3 ч денонощно, спеше по 30 мин, и само на ръце. И да кажа, че ги отгледахме сами, баби са се включвали   много рядко, майка ми е в провинцията и тогава гледаше баба ми. Свекърва ми пък идваше за 20 мин да я види, и това беше.
На година и половина я пуснах на ясла/и големата, и малката/. Върнах се на работа, не беше лесно след второто, но пък разнообразие. Единствено с наваксването на съня ми беше проблем, но с кола/ не пия кафе/ и това не беше страшното.
Малкото искаше постоянно да е в мен, не даваше на кака си да припари. Това ми беше драмата, че ТЯ отблъскваше по всякакъв начин кака си, колкото и да се опитвахме, баланс нямаше. Като стана на 3-4 вече нещата се нормализираха, но милата ми голяма дъщеричка, вероятно й е било тежко. Таткото се опитваше да компенсира, но всеки знае, че не е същото.
Имаше упреци, че обичаме повече нея, но свикна или поне разбра, че ще е така докато малката не поотрасна. ТЯ е близнак, а близнаците са винаги залепени за някой, който си избират и така е до живот.
Но докато се роди второто постоянно съм била с голямата, изчетохме тонове детски книжки, играехме, пеехме, научи се да чете на 5, ученолюбиво дете е и до днес, сама се оправя в училище. Не съм следяла какво знае, какво не, когато е имала нужда от помощ е казвала. 7 клас се подготви за НВО с моя помощ, не ползвахме школи/частни учители.
Мъжът ми ми помага с каквото може, понякога като ми докривее, че всички са върху мен, деца, готвене, къща, съм си го изкарвала върху него, но слава богу ме изтърпя.
Сега вече са на 14 и 8, и освен караниците понякога всичко е ок. Играят, смеят се, танцуват, малката учи кака си на хип-хоп. Голямата показа на малката разни трикове за приложения, игри.
Винаги когато съм искала съм излизала, стига да ми се излиза, маникюр, пазаруване, кино, театри, екскурзии извън България....не сме се лишавали. За женските глезотии той пази децата, когато той иска да излезе- аз, за кино, театър ,служебни партита/ работим в една област и имаме едни и същи покани за такива/или екскурзия вече викаме бабите, или го правим когато децата са ваканция и нашите ги  поемат при тях за по-дълго време. Свекърва ми е ок за няколко часа.

Сега успявам и с двете да бъда, няма ревност и упреци, и двете ме обичат ужасно много/ въпреки, че съм много строга и понякога лоша с тях/, и аз тях...с мъжа ми имаме прекрасни отношения.

Така че, с любов и желание всичко е постижимо. Другото са глезотии и намиране на оправдания.