Чувствата при първата среща с бебето?

Аз попринцип съм мн чувствителна и мн плача. В деня на раждането бях мн весела и като цяло нямах търпение да започна да раждам. В родилното мислеха, че се бъзикам, че идвам да раждам естествено, защото не личеше да ме боли каквото и да било, но 6 часа по късно бебето се роди. Като цяло болките ми бяха три часа и родих лесно, но мн се разкъсах, заради доктора, той ме разкъса, а не бебето. Имах толкова очаквания за раждането. Исках да премине по определн начин, обаче като започна всичко ме болеше толкова зверски, че исках само да свърши. Просто никога не съм си представяла такова зверско преживяване. Имах чувството, че таза ми гори буквално. Като родих ми беше интересно да гледам какво му правят на бебето, но зрението ми беше замъглено. Дадоха ми го увито и седя доста време в мен. Не изпитах нищо. Нито ме интересуваше какво съм искала преди това. Даже по едно време се зачудих няма ли да го вземат вече от мен. Те ме шиеха, а и това много болеше. 40минути ме ши. После ме върнаха в стаята, а то от мене тече кръв и аз трябва да стана и да се изместя на другото легло... Преди да родя си мислех, че в този момент всичко, което ще искам е да бъда с бебето и ще ми е мъчно за него, но не беше така. Чувствах се все едно нищо не е станало. Обаче бях травмирана направо. Просто беше отвратително болезнено. Вече е на един месец почти, а аз се чувствам по същия начин, но се чувствам добре. Не се чувствам виновна или тъжна, а съвсем нормално. Просто имам чувството, че тя е била цял живот при мен.

Мен бременността  ме „повреди“ и ме направи много чувствителна, така че плаках доста, когато родих дъщеря ми. Помня и че като звънях на родителите ми и на свекърите ревях и те почти не ме разбираха и се разтревожиха, че има някакъв проблем. Привързаност изпитах чак след изписването, като се прибрахме вкъщи. Преди това бях разтревожена да не объркам нещо, понеже даже не бях пипала бебе преди това и не бях сигурна, че дори го държа както трябва.
Моят съвет е да не се сравняваш с другите и въобще да нямаш никакви очаквания. Както са казали и преди мен - всичко си идва на мястото. Ще реагираш точно така, както трябва. Грешна реакция няма. Хората сме различни, сама виждаш по историите в тази тема. Успокой се, мисли позитивно и ще видиш, че ще се справиш с всичко. Леко раждане ти желая!

Това с "видях го за първи път и разбрах какво е истинска любов" е толкова грешно набивано ....Има жени, щоито наистина изпитват това 3 то само по себе си е чудесно, но в никакъв случай не трябва да се вменява на бременните като очакване и единствена нормална реакция. Имах ужасно тежка бременност и в 5 месец ме предупредиха, че мога да родя преди да са годни за живот. Приех го като нещо, което ако е писано, ще стане и бях спокойна, въпреки лошите прогнози. Родих последния ден на 7 месец. Изпитах огромно облекчение, като разбрах,че са здрави, макар и по кило и половина, но в никакъв случай не бих го нарекла любов или обич. Първите месеци бях в шок и съжалявах, че изобщо съм искала някога деца-грижех се за тях, но по задължение-стресът беше от осъзнаването на факта, че животът им зависи от теб и не можеш да ги върнеш в магазина, само защото не си спала с месеци и искаш всичко да приключи поне за ден. Не помня кога за първи път осъзнах, че наистина ги обичам и не мога без тях..мисля, че около годинката-едното диване се разборя и трябваше да ни приемат в болница-толкова му беше зле, че даже не плачеше-само протягаше ръчички да го гушна.. тогава за първи път изпитах това с умилението и майчинската привързаност -все едно се счупи стена и си потече както е трябвало. Та всичко това, за да си спокойна,че липсата на тази голяма любов от пръв поглед не значи,че няма да се появи и да си обичаш детенцето:) желая ти все пак да си от тези майки от слишето,просто не се тревожи, ако отнеме малко време;)

Моля, не пишете страшни неща за раждането. Темата изобщо не е за това. Тук четат много бременни жени и няма нужда допълнително да ги стресираме.

Първият път бях много уплашена. Вторият път нищо не изпитах, освен облекчението, че бременността приключи. Вече е на три седмици, обичам го, но не така както се очаква. Знам, че ще си го заобичам както трябва и когато тогава

Момента в който бебето излезе и го сложат на корема ти е незабравим , потвърждавам. Неописуемо е , плюс това аз съм по-емоционален човек и преживявам подобни мигове много силно .
Първото което си помислих беше, че това е нещо невероятно. Стоях и гледах сина си и буквално не можех да повярвам, че току що съм го родила и вече го виждам и , че е мой.❤🙏🏼.

П.П. Раждането ми беше бързо и леко, и затова нямам лоши спомени , нито не съм изпитваша страх и подпбни глупости.Психическо бях потготвена доколкото е възможно, беше планирано и желано бебе , и накрая нямах търпение за първата ни среща😊.

При мен беше любов още от преди да я родя.Имах чувства, вълнувах се, помня как стоях в операционната/ секцио бях/, чух я как изплака и я видях.Чух си пулса от апарата закачен за мен, щеше буквално да ми изскочи сърцето.Още щом я прегърнах усетих, че я обичам, особено като я взеха за преглед и после първата вечер, направо не исках да я давам.От раз започнах да се грижа за нея и никак не ме беше страх.
Втория път, последния месец си беше тежък, нямах търпение да го родя.И също така се вълнувах, този път даже се просълзих още преди да вляза в операционната, защото знаех вече какво ще изпитвам.И беше същото усещане.Вероятно и аз самата съм доста емоционална, но е факт, че при мен инстинкта се събуди и с двете ми деца от раз.Бебока е на месец и половина.По-трудно бебе от дъщеря ми, по-изтощително е за момента грижата за него, отколкото беше за нея.Но го обичам и него от самото начало.
И все пак при всяка жена е различно.При нас сега втория път в реанимация имаше майка, на която също ѝ беше второ дете.Директно помоли да не ѝ го дават още, не беше готова.И това също е нормално.

Само исках да я чуя да изреве. Дори не я помнех как изглежда. 26 часа мъчих естествено раждане след изтичане на водите и накрая на 9 см разкритие ме резнаха по спешност и добре, че така се получи, че се беше очмотала около вратлето.
Ах, тези несъзнателни усмивки, како Сийке!
В болницата беше стресиращо за мен, въпреки че ме настаниха сама в стая и мъжът ми идваше по няколко пъти на ден. Бях родила на петък 13 вечерта, в събота за малко я видях. И в неделя знаех, че трябва да стана и ходя, за да ми я дадат. Не знаех как да я слагам на гърда, как да сменям памперс и като заспеше стоях и я наблюдавах без да помръдвам. И пак нямах свръх чувство. Всъщност пет месеца по-късно все още осъзнавам, че съм майка. Никога никой не ме е гледал с такова обожание, в детските очи открих истинска обич. Но кога точно и конкретно нямам представа.
Малкото човече само ще отвори душата ти, ще ти подсказва и води. На жената е заложен майчиният инстинкт. Ще дойде и при теб, вярвам. А поводи ще има много Сега хубаво си поспи и ти желая леко раждане

Най-хубавото чувство, несравнимо с нищо, акушерката ми показа принцесата обвита с пелени, целунах я.

Първото си дете родих на 22. Роди се недоносено и стоя три седмици в кувьоз, в които не ми позволяваха дори да го докосна. Може би заради това не съм изпитала това велико майчинско чувство още с раждането.
Когато си го прибрахме у дома горе-долу се чувствах така - "това в кошарата е твоето собствено бебе, трябва да се грижиш за него и да го обичаш". Чувствах се доста нереално... Нямах представа какво  е да си родител. С времето всички чувства си дойдоха на мястото. Не мога да кажа кога точно. Постепенно е било.

Второто си дете родих, след като две години се опитвах да забременея.
Изпитах чувство на сбъдната мечта и успокоение, че всичко е наред и че бебето си е живо и здраво, родено доносено и няма нужда да стои в кувьоз. Тук чувствата ме завладяха много по-бързо. Просто вече имах представа какво безценно щастие са децата.

И при мен нямаше “уау”. Спомням си, че бях много щастлива като ми го показаха, но мяколко месеца след това се чудех “е, това ли е?!”. Влюбвам се в него все повече с всеки изминал ден, но вече шест месеца не мога да свикна, че съм майка.

След раждането чувствата са смесени. Лично аз не мога да кажа кога ми се е събудил майчинският инстинкт, нито в еуфорията след раждането можех да анализирам и определям чувствата си, че и да ги разказвам. Имах леко раждане, без щети по мен и пак не мога да кажа щастие ли изпитвах, облекчение, че всичко е минало благополучно или нещо друго.

Нищо не почувствах първите дни. Бях като абсолютен пън. Уплаших се, защото не ме заля тази силна любов за която всички говорят, нито инстинкт ми дойде изведнъж. Любовта към дъщеря ми дойде с времето. Към този момент не мога дъх да поема без нея.

Много ми е хубаво да ви чета. И аз мисля, че майчиния инстинкт би трябвало да се отключи веднага щом зърнеш бебето си. Но съм чувала и за случаи в които е трудно да се отключи инстинкът. Някой има ли идея защо се получава така?

Cvete_P, няма такова тещо като "би трябвало". Нищо не ТРЯБВА. Не сме машини-виждаш бебето,натискаш бутонът Майчински инстинкт и започва да се лее любов. При нящои става веднага, при някои-не. Аз съм ужасно чувствителна, страшно силно исках децата, но когато ги родих-нищо, освен радост,че са здрави. Нямаше сълзи, всеобятна любов и усещането,че това е вселената за мен. Беше по-скоро "ахаа.. вие сте били значи там вътре.. ами..ще се поопознаем сигурно"
Питаш защо не се случва при всички...поради стрес по време на раждането, заради осъзнаване,че е завинаги (то уж си го знаем, още като решим да имаме дете, но е друго,когато видиш че да, то е истинско съществуващо в пространството нещо и от тук нататък няма искам-не искам...различен темперамент, различни очаквания, пренавиване заради всичко, което ни е набивано от малки в главите... ей такива неща.. И не, не е като са се отключва трудно... майчинския инстинкт си е там-искаш да е здраво, да му е добре, да е хахранено. Просто масово се бърка майчински инстинкт с приповдигнати обяснения са любовта на живота ти....