Аз загубих майка си (най-близкият ми човек, приятел и най-голямата ми обич) на 17 години. Не помня 2-3 месеца след смъртта й. Бели петна. Нищо. Нула. Не съм пила хапчета, просто някакъв инстинкт за самосъхранение явно на организма.
Баба ми и дядо ми си заминаха година преди нея, погреба си родителите и си отиде. Смъртта дебнеше години наред, чудех се е кой ще е следващият? Беше ужасно, бях тийнейджър , а баща ми трябваше да се справи с мен или аз с него?
Не знам имаш ли деца или близък човек до теб, но според мен точно те биха ти били полезни, биха ти помогнали. Идеята ми е , че трябва да обичаш, ти имаш обич към баща си, която не можеш да изразиш физически и това те изяжда. Чувстваш се и гневна. Трябва да изразяваш емоциите си, излизай, пътувай, но показвай всяка една емоция - радост, тъга, гняв. Спортът, колкото и банално да звучи е нещо невероятно като лек за всяка мъка.
Но, ако наистина не се чувстваш добре, постъпи както са те посъветвали момичета - професионална помощ! Дано се справиш бързо ! Ще стане по-леко, обещавам.