Когато децата ми направят нещо нередно или не съвсем,но не знаят дали е правилно или не,се притесняват и ме молят неистово да не казвам на баща им.Когато играят с други деца и ние сме около тях винаги казват това е моята майка,моят татко.Когато се съберем с родители и заговорят за бебета се намесват и винаги казват - "И аз съм бил бебе на мама"
Децата ни знаят,че са осиновени и в къщи говорим за това когато те решат,но не е ли ясно,че не искат това да става достояние на обществото,не искат да се чувстват различни защото всъщност не са.Не е ли по-добре те сами да определят какви са и ние само да сме до тях за подкрепа и сигурност.Не е ли по-добре да говорим с тях когато те искат,а не когато ние решим.
На моята приятелка децата когато разбраха за нашите,че всъщност не леля им Креми ги е родила,а са осиновени плакаха и то истински особено момчето което тогава беше 3 клас.Когато ги попитах защо плачеш,та те са си пак наши нищо че не съм ги родила той ме погледна през сълзи и каза -"Лельо,звучи ми страшно и различно.Нали те не са по-различни от нас и пак ще си играем заедно и можем да ги обичаме като ваши!!!"
Как ви звучи това!!!!
Сега след 4 години никой не говори за това,дори ги наричат братовчеди защото ги чувстват по-близки от биологичните им братовчеди.Но големия им син ми е забранил да говоря за това,защото не е нужно и създавам само неудобство.
Това според мен си е част от автобиографията-когато някой ти поиска подробности около семейството -дете на разведени родители,осиновено,сираче.....все съдби и то не леки.
Не е ли по-добре да ги предпазим от тази болка,страх от това дали не са наистина различни като запазим тайната в семейството и се съобразим с желанието на детето ни.Дали един ден то няма да се самосъжалява само,като непрестанно им повтаряме колко са специални и то не заради това че всъщност са личности,а заради това че са осиновени.
И още нещо у нас идва едно момченце което също е осиновено от сама жена и когато ги запознавахме аз се направих на умна и го представих по име и после съобщих само на моите деца,че и той е осиновен отговора беше "И какво от това нали си има вече майка.""Може ли да си играем с него."
А това как ви звучи!!!
Май след всичките спорове във форума ме е ударило на философски разсъждения.
Извинете ме за дългия и объркан пост,но имах нужда.
Ще помоля деца и родители да поразсъждават с мен.
Готова съм да чуя критиките ви.
Благодаря ви за търпението!!!
Виж целия пост
Децата ни знаят,че са осиновени и в къщи говорим за това когато те решат,но не е ли ясно,че не искат това да става достояние на обществото,не искат да се чувстват различни защото всъщност не са.Не е ли по-добре те сами да определят какви са и ние само да сме до тях за подкрепа и сигурност.Не е ли по-добре да говорим с тях когато те искат,а не когато ние решим.
На моята приятелка децата когато разбраха за нашите,че всъщност не леля им Креми ги е родила,а са осиновени плакаха и то истински особено момчето което тогава беше 3 клас.Когато ги попитах защо плачеш,та те са си пак наши нищо че не съм ги родила той ме погледна през сълзи и каза -"Лельо,звучи ми страшно и различно.Нали те не са по-различни от нас и пак ще си играем заедно и можем да ги обичаме като ваши!!!"
Как ви звучи това!!!!
Сега след 4 години никой не говори за това,дори ги наричат братовчеди защото ги чувстват по-близки от биологичните им братовчеди.Но големия им син ми е забранил да говоря за това,защото не е нужно и създавам само неудобство.
Това според мен си е част от автобиографията-когато някой ти поиска подробности около семейството -дете на разведени родители,осиновено,сираче.....все съдби и то не леки.
Не е ли по-добре да ги предпазим от тази болка,страх от това дали не са наистина различни като запазим тайната в семейството и се съобразим с желанието на детето ни.Дали един ден то няма да се самосъжалява само,като непрестанно им повтаряме колко са специални и то не заради това че всъщност са личности,а заради това че са осиновени.
И още нещо у нас идва едно момченце което също е осиновено от сама жена и когато ги запознавахме аз се направих на умна и го представих по име и после съобщих само на моите деца,че и той е осиновен отговора беше "И какво от това нали си има вече майка.""Може ли да си играем с него."
А това как ви звучи!!!
Май след всичките спорове във форума ме е ударило на философски разсъждения.
Извинете ме за дългия и объркан пост,но имах нужда.
Ще помоля деца и родители да поразсъждават с мен.
Готова съм да чуя критиките ви.
Благодаря ви за търпението!!!
все тая - всеки един индивид си е една отделна вселена и няма кака да се поставиш на неговото място.АЗ си мисля,че с вътрешният си майчин инстинкт трябва да налучкваме правилният начин за себе си и детето си,защото единно правило за поведение,говорене и т.н 
няма.Можем само както вече съм писала,споделяйки тревогите,размислите си или успехите си да сме полезни една на друга,всяка от нас би отсяла онова,което е най-близко до нейният случай.Креми,ти си една прекрасна майка,както и твоят съпруг е чудесен баща..радвам се,че се запознах с вас! 
