Чувствам се все едно посягам на детето си. Изпитвам ужас как ще се прибера днес от работа и ще го погледна като знам какво ще му причиня утре. Изпитвам ужас как ще успея да събера сили и да го заведа при ветеринаря. Но най-много ме е страх от безкрайната празнина, която се настанява в мен при мислълта, че вече няма да го има, че няма вече никой да лае като се прибирам, че няма да има кой да върти опашка от радост, че ме има, че няма да мога никога повече да се гушна в него. А как да кажем на племнника ми, че Майки този път няма да се върне от ветеринаря?
А той е най-доброто куче на света. Толкова е мил и добър. Няма никаква агресия... А е и толкова разглезен. До преди да се роди Яна спеше в чаршафите ми, на мекичко. Ако вечер седим до много късно, започва да мрънка да загасим ламоите и телевизора, защото му пречат да спи. И си има работно време - вечер лае на влизащите до 22.30, после си почива. Може да ни оберат, но той е в почивка. Като ни дойдат гости лае, докато не го погалят. И така сладко мърка като го галиш по гръбчето... Просто е прекрасен, а аз сега ще го убия.
Съжалявам, че Ви товаря с проблемите си, просто исках да споделя с някого, а в къщи няма с кого, защото всички са също толкова отчаяни.
Толкова много го обичам...