Почти октомврийска приказка

Пускам я дотам, докъдето съм стигнала. Ще дописвам. И аз като Анда се притесних, че всички вече са готови


Октомври похлопа
    и есенен ден
 нахлу през вратата
 със вятър студен...

 Нещо страшно ставаше в апартамент петнайсет, деветия етаж, третия вход откъм люлките. Звуци на талази люлееха стълбището. Асансьорът се беше скрил в мазата. Вратата подскачаше, стените пукаха. Изтривалката, макар и със запушени уши кашляше облаци прах. Една буболечка чу всичко и така се уплаши, че падна по гръб, въпреки съветите на майка си никога, ама никога да не прави така.
 После музиката спря. Откъм дъното на коридора се дочу въздишка.
 Сиси прибра цигулката в калъфа и, въздъхна отново и погледна към публиката в очакване. Трите госпожици на дивана бъбреха по кукленските си важни въпроси и със сигурност бяха пропуснали края на изпълнението.
'Много невъзпитано от ваша страна, само това ще ви кажа' - заяви Сиси и за наказание ги прибра в кашона при старите играчки. Под леглото.
'Нека ви е за урок! Не протестирай Мими, това е само докато обмислите постъпката си. После ще говорим пак.' - каза им тя, но Мими от яд вече си беше захвърлила чантата, а куклата Ани така се нацупи, че едната от буклите и  изхвърча и безвъзвратно се загуби. В кашона ПодЛеглото беше тъмно, страшно и нямаше чаши за чай, така че можем да разберем кукленското недоволство. Местата на публиката бяха заети от други играчки. Един елен, който малко недочуваше седна на синьото столче. До него се разположи  Клоунът, на когото липсваха  две звънчета от шапката и това го съсипваше. Сиси помисли, огледа се, и сложи на дивана бебето в количка, заедно с количката. В такъв състав новата и публика и да не беше особено изискана, то поне нямаше за какво да говори помежду си. 'Дано тези изобщо се сетят да ръкопляскат.' - каза си момиченцето и отиде да провери дали пържените и филийки най-сетне са готови. От музиката се огладнява, това беше сигурно.
 ПодЛеглото положението не беше никак пържено, нито вкусно, а най-вече приятно. Госпожиците седяха в тъмното и оплакваха удобния диван, който Сиси така неочаквано им отне: 'Ох!', 'Олеле, олеле!' и 'Ах! Де да имаше чай!', хленчеха те. Доста скучно и не е чудно, че постоянният обитател на ПодЛеглото първо се ядоса, после от скука преброи до десет милиона и обратно, а накрая така се вкисна, че се разплака. Куклите също се разплакаха. Една за чай, друга за дивана, трета за чантата. Клоунът се разплака за звънчетата си. Бебето се разплака, защото така и така си плачеше на всеки час. Дори глухият елен  пусна една сълза, за да не остане назад. Сълзи и сополи се ляха безспир и никой не чу как Сиси влезе в стаята.
 Трябва да признаем, Сиси се уплаши. Ама съвсем, съвсем мъничко. На всеки може да се случи. Тъкмо си изядеш филийките, получиш си целувката за лека нощ, влизаш си в стаята, а там рев, та рев. Тя се зачуди дали да ревне, дали да избяга или да извика майка си. Докато се чудеше, обаче, страхът и мина и тя тихичко се навря ПодЛеглото, като си каза, че това не е никакво шпиониране. Стаята си беше нейна, нали така. А, едно мило и възпитано момиченце никога не би оставило някой да плаче така горко без да му предложи поне кърпичка.
 ПодЛеглото беше тъмно и малко студено. Един чорап забеляза Сиси и бързо се шмугна на ново скришно място, но розовата фиба го видя и си записа всичко.
Наред с плача се чуваха отделни стонове: 'Чай, чай!', 'Искам си чаната!', а помежду тях едно тъничко гласче нареждаше: 'Толкова съм тъжен, толкова, толкова, толкова...' и: 'О, колко съм тъжен, колко, колко, колко...' подсмрък-подсмрък '...тъжен, тъжен, тъжен...'. На Сиси също и стана тъжно и аха да се разплаче на глас, но в този момент се убоде на розовата фиба, която следеше чорапа и въобще не внимаваше къде стъпва. 'Ах, ти! Ето те къде си! Колко те търсих само.' - каза на глас момиченцето и така стресна ревльовците, че те веднага млъкнаха. Само тънкото гласче, вече съвсем на ръба на истерията, продължи да нарежда: 'Ах, стресна ме! Уплаши ме! Защо всички са толкова лоши? Защо? Защо? Защо?' Сиси се обиди, защото не беше искала да стряска никого, но гласчето беше толкова жално, че обиждането и мина и тя попита: 'А, ти кой си? Защо плачеш? И защо си се скрил под леглото ми, ако мога да знам?' Никой нищо не каза и след цели десет секунди тишина тя опита пак: 'Извинете, аз се казвам  Сиси.'
'Знам пък!'-отвърна гласчето. След нови мноооого дълги десет секунди се чу: 'Аз живея тук ПодЛеглото. Не под твоето легло, ако искаш да знаеш. Твоето легло случайно е върху ПодЛеглото, където живея аз.'
Това съвсем обърка Сиси и тъкмо щеше да поиска пояснение, когато гласчето каза:
'Аз съм плашимир.'
'Интересно име, не бях го чувала' - опита се да бъде мила, но веднага и отговориха: 'Това не е име. Аз съм плашимир, така се казват чудовищата, които живеят ПодЛеглото. Само че, сега съм сам. Другите заминаха. Скучно ми е тук, чак ми е тъжно...' Една тънка ръчичка се протегна в тъмното и се здрависа със Сисината.
В тъмнината едвам се различаваше силуета на нещо, което приличаше на купчина стари дрехи. Сиси различи малка глава с големи очички, които я гледаха уплашено.
'Щом сме запознати вече, ще ти викам Плашко.'- каза момиченцето.
'О, харесва ми...Плашко... съвсем като истинско име е.' - отвърна гласчето. 'Мисля че ще се усмихна.' - добави то.
'Плашко, искаш ли да играем със замъка или да пием чай с госпожиците?' -попита тя, с надеждата да се измъкнат от студеното и тъмно ПодЛегло.
'О, да, много бих искал да играем, но не мога да излизам оттук.' - започна отново да хълца той.
'Моля те, не плачи! Аз ще стоя при теб. Можем да играем на нещо друго.'-каза тя.
И двамата се съгласиха, че ПодЛеглото не е най-приятното място за игра. Сиси разказа на на Плашко за детската градина, за приятелите си, за цигулката и за мама. Той забрави, че е тъжен. Разказа и за Страната на сънищата, откъдето беше дошъл тук заедно с другарчетата си. Разказа и още, че преди да стане плашимир е бил сенчо и е стоял ЗадВратата, където не му било чак толкова тъжно. После пораснал и заживял ПодЛеглото. Сиси слушаше с отворена уста, което не беше възпитано, но тъй като ПодЛеглото беше доста тъмно, никой не забеляза. Тя постоянно прекъсваше Плашко, защото Страната на сънищатата и се стори много интересна.
'О, как искам вкъщи! Там беше весело и можех да ходя навсякъде. Искам пак да играя на 'Уплашикотката'  и на 'Счупияйцето', о-о-о!' - натъжи се отново Плашко. 'Тук не става, не е весело! Веднъж, докато бях сенчо счупих едно яйце. Майка ти се разплака. Ти се разплака. И не беше весело, никак, никак...'
'Мама не обича да играе с яйца' -опита се да помогне Сиси. 'Защо не си отидеш вкъщи?' -попита тя.
'Не трябва. Плашимирите стоят ПодЛеглото и плашат. Там ходят само сънчовците. О, как искам да съм сънчо! Те са красиви, блестящи и могат да правят всичко мекичко. Ако бях сънчо непременно щях да те заведа там.' - каза Плашко.
'Плашко, а как се стига до твоята страна? С автобус ли? Или с влак? Ако помолим много мама, тя може да ни заведе.' - каза Сиси, но Плашко и обясни, че до Страната на сънища се  стига само, ако си заспал.
'Тогава ще заспим заедно!' -каза тя.
'Не знам, аз досега не съм заспивал. Стоя си тук и си мисля. Понякога слушам как спиш. Друг път играя тихичко със старите ти играчки.'-отвърна Плашко.
'Аз ще те приспя. Като бях малка мама ме гушкаше и пееше вълшебната песничка. Лесно е. Аз ще ти бъда мама и ще заспим. Добре ще е само да се върнем преди закуска'-каза Сиси. После прегърна Плашко и запя.
Той беше топъл и мекичък като пухено юрганче. Неусетно и двамата затвориха очички. Въздухът ПодЛеглото се сгъсти, побеля и заприлича на пухкаво облаче.
'Май задрямах. Жалко, че песничката не помогна. Винаги съм заспивала с нея.'-каза Сиси и побутна Плашко. Той разтърка очички и нададе радостен вик:
'Успяхме! О, вече съм си вкъщи!' Чак сега Сиси забеляза, че не са ПодЛеглото а лежат в нещо като мъгла, бяло и меко. Тя леко се притесни, че не са на земята. Като видя радостта на Плашко, обаче, забрави всякакви притеснения. Сега успя да го разгледа по-добре. Той беше мъничък колкото най-голямата и кукла, госпожица Мими. Главата му приличаше на мръсен чорап. Ръчичките му бяха като клончета на дърво, а краченца нямаше или поне не се виждаха. Тялото му беше сиво, а може би кафяво. Ако някога сте виждали вързоп мръсни дрехи, то значи можете да си представите Плашко. Въпреки странния си вид, той не беше никак грозен. Напротив. Имаше най голямата чорапена усмивка на света и две грейнали от щастие, подобни на копчета, очички. Сиси си каза, но само наум, че ако малко се поизглади, би могъл да мине дори за красив. Попита го: 'Къде сме? Това облак ли е? Летим ли?'
'О, това е пелената на съня. Не знам какво означава, така се казва. Нещо като въздуха в твоята страна. Само че този може да се променя. Сега прилича на мъгла, но може да стане и като захарен памук или като мастило. Може да бъде всякакъв.' На Сиси всичко това се видя крайно вълнуващо. Тя се зачуди дали пелената на съня може да се яде, когато е като захарен памук. През това време мъглата изведнъж се разпадна и двамата се озоваха на някакъв покрив. Покривът беше зелен, защото всъщност беше полянка. Сиси прегърна Плашко и се изпързаля чак до земята, а полата и отзад позеленя ужасно. Къщата беше малко по-висока от момиченцето. Много приличаше на къщичката от 'Енциклопедия в картинки' - книжката, която четяха с мама. Тя каза това на Плашко. 'О, сега сънуваш и затова всичко ще ти изглежда познато.'-каза и той.
Сиси протегна ръка да почука на вратичката, но преди за успее ключалката на Вратата порасна, превърна се в огромна дървена уста и започна да пее:
'Влизат, излизат, отварят, затварят,
чукат, блъскат, потропват, звънят,
аз съм само врата, Ах, простете!
но вратите също желаят да спят!'
Песента стресна Сиси, която въобще не беше очаквала, че вратите говорят, че пеят и най-вече, че искали да спят. Отначало се засрами, че е събудила бедната врата, но после се сети, че въобще не беше почуквала. Вратата троснато каза: 'Като искаш да влизаш, влизай!' - и се отвори широко без повече протестни песни. Плашко се беше закрепил на Сисиното рамо. Стискаше я за косата доста силно, защото и той се беше уплашил от сърдитата врата. Те влязоха къщата. Вратата се затвори, като продължаваше да мърмори нещо за правото си на следобеден сън.
Отвътре къщата не беше никаква къща, а огромна зала. Имаше колони, арки, шадравани и истинско езеро, точно по средата. Стълби се виеха нагоре, надолу, напред и назад, като краят им се губеше ту в езерото, ту в тавана. В езерото плуваше ято патици. Един крокодил погледна към Сиси, кимна и и цопна във водата. Много приличаше на крокодила от Зоопарка, но дали беше същия, тя не успя да попита.