Имах съвсем друга идея, но току що тази приказка поиска да бъде започната 
Ще допълвам, трия и дописвам
и задължително ще променя името на главния герой по-нататък 
ето и едно предложение за корица на книгата ни
И тази сутрин Чандриньо се събуди изморен…сякаш от самото спане. Жълтото му чаршафче на чудновати ухилени човешки бебета се беше намотало на топка в лапите му и цяла нощ той бе потръпвал в съня си. От тъга или студ...все едно. Така и нямаше кой да го завие. Нямаше кой ласкаво да го изкомандва “лапичките под завивката!” или да го разбуди на разсъмване с гъделичкане…
Докато се чудеше дали изобщо има смисъл да се изтърколи от леглото, змейчето съчини ето тази
Първа тъжна песничка на Чандриньо
Ех, колко зъзнещо и тъжно е през лятото,
Ако си нямаш истински приятел –
Да те прегърне, да те следва във игрите,
Да те усмихне и да сподели сълзите,
Да сподели дори и сладоледа…
Да ти отстъпи мъничка победа,
Да му отстъпиш своята шегичка,
Ех…
Летният приятел по-важен е от всичко!
Но аз съм толкоз тъжен и самотен, че избирам,
През юли да се скрия и да хибернирам…
- Да хибер…какво? – чу се боботене от съседното креватче. – Тогава Чандриньо си спомни, че не е съвсем сам. Както и, че никой никога не е харесвал пеенето му. Или пеенето му никога не бе харесвало никого – всички тези усмихнати и шумни деца от горския летен лагер, хулигански дюдюкащи, вечно весели, отблъскващо щастливи…
Този лагер беше най-ужасното място, където Чандриньо бе попадал. Деца …деца имаше навсякъде. Даже човешки деца, които бяха най-лоши от всички – дърпаха го за опашката, нарочно го ядосваха, за да бълва огън…Всъщност бълването на огън го могат само възрастните змейове, дори не всички, само истински опасно страховитите. В целия род на Чандриньо имаше само един чичо, който умееше да огнедиша. Ех, как съжаляваше тъжното змейче, че не е научило огнедишането, за да го оставят на мира. Единственото нещо, което искаше в момента.
- Много хубаво пееш, но песента ти е тъжна… - обади се отново гласът от съседното креватче. – Какво е хибернирам?
Виж целия пост
Ще допълвам, трия и дописвам
и задължително ще променя името на главния герой по-нататък ето и едно предложение за корица на книгата ни
И тази сутрин Чандриньо се събуди изморен…сякаш от самото спане. Жълтото му чаршафче на чудновати ухилени човешки бебета се беше намотало на топка в лапите му и цяла нощ той бе потръпвал в съня си. От тъга или студ...все едно. Така и нямаше кой да го завие. Нямаше кой ласкаво да го изкомандва “лапичките под завивката!” или да го разбуди на разсъмване с гъделичкане…
Докато се чудеше дали изобщо има смисъл да се изтърколи от леглото, змейчето съчини ето тази
Първа тъжна песничка на Чандриньо
Ех, колко зъзнещо и тъжно е през лятото,
Ако си нямаш истински приятел –
Да те прегърне, да те следва във игрите,
Да те усмихне и да сподели сълзите,
Да сподели дори и сладоледа…
Да ти отстъпи мъничка победа,
Да му отстъпиш своята шегичка,
Ех…
Летният приятел по-важен е от всичко!
Но аз съм толкоз тъжен и самотен, че избирам,
През юли да се скрия и да хибернирам…
- Да хибер…какво? – чу се боботене от съседното креватче. – Тогава Чандриньо си спомни, че не е съвсем сам. Както и, че никой никога не е харесвал пеенето му. Или пеенето му никога не бе харесвало никого – всички тези усмихнати и шумни деца от горския летен лагер, хулигански дюдюкащи, вечно весели, отблъскващо щастливи…
Този лагер беше най-ужасното място, където Чандриньо бе попадал. Деца …деца имаше навсякъде. Даже човешки деца, които бяха най-лоши от всички – дърпаха го за опашката, нарочно го ядосваха, за да бълва огън…Всъщност бълването на огън го могат само възрастните змейове, дори не всички, само истински опасно страховитите. В целия род на Чандриньо имаше само един чичо, който умееше да огнедиша. Ех, как съжаляваше тъжното змейче, че не е научило огнедишането, за да го оставят на мира. Единственото нещо, което искаше в момента.
- Много хубаво пееш, но песента ти е тъжна… - обади се отново гласът от съседното креватче. – Какво е хибернирам?
Очакваше присмех, крясъци и дори да бъде ударен с възглавница или замерен с пантоф…Но нищо не се случи.
Когато чувствителните му змейски уши го откроиха като отделен шум от звуците на разбуждащ се детски лагер и стотици палави тътрещи се крачета, лапи, пипалца и перки…Чандриньо усети, че хлипането е било там още когато Някой за пръв път се обади “хибер…какво”. Ама че работа…
Розово-зелен от удоволствие, Чандриньо изпя тази 
) песни весели да пее,
