Майчиното чувство за вина

  При мен изобщо го няма това чувство.

Вечер, когато заспят и ги погледна- моментално ме залива вълна с чувство на вина.
Като ги погледна как спят като ангелчета, ми става много съвестно, че преди малко съм могла да им повиша тон 

   Ох, при мен са трима,при това момчета,палави и понякога наистина ме побъркват,тогава ми идва да ги убия но... Истинската вина изпитвам обаче когато се усещам че използвам тяхната палавщина да си изкарам яда от целият ден върху тях...Е тогава наистина ми става страшно болно,и след това се извинявам ли извинявам,и вече имам чувството че съм объркала представите им за това кое е позволено,и кое не Другият момент е че не съм физически способна да обърна и на тримата еднаквото внимание,и от това има винаги потърпевш... Ето в този момент също се чувствам виновна...Сигурно има защо...Дано ми простят!

Все още не изпитвам... но детето ми е малко, не съм имала толкова възможности за провинения 

  "Чувство за вина" е второто ми име откакто се върнах към работата.

Да,често при това.Ако съм имала кофти седмица и я оставя да спи при баба си в петък вечер,за да си почина,после цяла вечер ми е кофти и виновно.Понякога пък не я оставям,но съм намръщена и уморена и пак се чуствам виновна.Виновно ми е,че често се случва с мъжа ми да  си "съскаме" пред нея.Когато бях бременна си се представях като спокойна,усмихната и интересна мама,сега съм толкова далеч от това....

     да! много пъти СЕ ЧУСТВАМ ВИНОВНА: СЛЕД КАТО СъМ СЕ НАВИКАЛА И НАБЕСНЯЛА А ТО МИЛОТО ДОРИ НЕ РАЗБИРА КАКвО МУ ГОВОРЯ (абе да знаете разбират всичко ама айде....); когато не съм му обръщала достатъчно внимание; когато съм изморена и го зарежа я в кревата, я в стаята да си играе сам; когато не съм сготвила и му варя айце и сиренце; когато ТРЪГНАХ НА РАБОТА (на половин ден) когато......офффффффф многа са! А НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧУСТВАМЕ ТАКА! В крайна сметка със сигурност ПРАВЯ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ.
А КОЛКО ПЪТИ СТЕ ЗАРЯВАЛИ ВСИЧКО И СТЕ СЕ отдавали само на това БЕБЕНЦЕ да е щастливо и обичано и ОБОЖАВАНО!
 Почти е невъзможно, но НЕ СЕ ЧУСТВАЙ ВИНОВНА - СИГУРНА СЪМ ЧЕ СИ ПРЕКРАСНА МАЙКА![/glow]

аз скоро започвам работа,и ми е мъчно че няма да съм с тях...
понякога изпитвам вина че зяпам в компа,вмсто в децата

и аз съм в кюпа!!!
най-често и най-силно се чувствам виновна, когато не съм в кондиция, весела, неуморна и ухилена, когато физически съм с децата, но умът ми е на друго място или просто съм уморена. когато мисля рационално, знам че това е излишно и глупаво - в крайна сметка давам всичко от себе си. но не мога постоянно да мисля рационално, понякога просто се отдавам на чувството си на вина, друг път го споделям с мъжа ми или приятелка и така ми минава по-лесно.

същото такова чувство ме обзема и понякога, когато чета тук за въобръжението и оргиналността, които много от вас прилагат в игрите с децата си. ееееее, аз мога да се държа като тях по акъл и да клоунясвам с часове, но да седна и да измислям разни интересни интерактивни занимания просто не ми идва отвътре. и ме е яд МНОООГО на мене си за това!!!!

Непрекъснато се терзая за какво ли не - за това, че не прекарваме достатъчно време заедно, че напрежението ми рефлектира върху отношенията ни, че се случва да отклонявам молбата му да поиграем заедно с "иди и нареди пъзела, оцвети, нарисувай..., докато аз свърша еди си какво си", че не съм достатъчно търпелива понякога ...  че не му давам достатъчно свобода... За много неща изпитвам чувство за вина. Старая се да променям онова, което осъзнавам като своя грешка или недостатък, но пък се случва друго и отново имам повод за терзания...

Чувствам вина често,но не вземам адекватни мерки ,които да променят положението.Доста инертна станах напоследък!Все стоя пред комп-ра и обяснявам на 2г.си дъщеря,че тегля дет.филмчета специално за нея.Да,това е вярно,не я лъжа,но филмите се теглят сами след като стартираш торент задачата,следователно мога да й обърна исканото вним-е,НО НЕ-аз си вися във форума ,чета,пиша глупости и игнорирам детето.То нали вече е голямо-да си играе само и да си гледа изтеглените филмчета.Ужасни сме понякога,но поне го съзнаваме.Цялата се посипах с пепел и какво от това...

Поздравявам Ви за темата, много е точна! Не вярвам да има майка, която никога да не е изпитвала това, за което пишете. Особено ако човек има повече от едно дете и домакинство и работа, никога не може да бъде едновременно перфектен и на всякъде и е нормално ако има високи изисквания към себе си да се чувства виновен и то не от време на време, а постоянно. Аз се обвинявам, че не обръщам достатъчно внимание на големия си син, поне не толкова, колкото преди да се роди малкото му братче. Обвинявам се, че не готвя всеки ден. Обвинявам се, че нямам перфектно отношение към бебето. Чувствам се виновна, че работата, която върша, не е перфектно свършена и т.н. и т.н.
Едновременно с това знам, че ако не работя, няма да се чувствам пълноценна и това ще се отрази на децата ми. Ако имам само едно дете смятам, че неговото възпитание няма да много положително /имам безброй причини и примери, за да смятам така/. Ако не оставям децата от време на време сами няма да ги науча на самостоятелност. Знам, че ако не отделям време и за себе си няма да се чувствам пълноценна като човек, като съпруга, а от там и като майка. ..
Знам всички тези неща и въпреки всичко се чувствам виновна редовно и постоянно се боря между многото чувства и здравия разум. Знам, също така, че няма да променя чувствата си, а че трябва да свикна с тях и да се науча да балансирам между самообвиненията и необходимостта от това да се саморазвивам.

Колкото и да изпитваш чувство за вина - по-важно е децата да усещат любовта,която изпитваш към тях.

Чувствам се точно като теб, Ивиче... 

О-о-о, и аз непрестанно изпитвам чувство за вина... Особено, когато не успявам да си въздържа нервите и повишавам тон. А Мими е толкова чувствителна, че веднага се разплаква и търси баща си... Не успявам да и обърна необходимото внимание заради бебето и от това се чувствам адски зле. Рядко сядам да поиграя с нея, а тя има крещяща нужда от това... Няма да продължавам, че ще се разплача.

Изпитвам това чувство, когато ми се случи да го плесна по памперса... не мога да проявявам нескончаемо търпение.  Да, липсата на търпение ме кара да се чувствам виновна!

Изпитвам чувство на вина не само по отношение на децата си...... Но така не се живее пълноценно! Затова гледам по-малко да се чувствам виновна, да си взимам поуки от разните ситуации и да вървя напред смело и да не съжалявам за нищо.....

Винаги може да се действа и по-добре! То е напр. като си купуваш нещо, обувки да кажем. Купиш обувките и сякаш че ли веднага виждаш на друга витрина по-хубави обувки, ама ти вече си направил избора и покупката.... Затова имам едно правило - ще купувам ли нещо, купувам го и повече не се заглеждам никъде! Винаги има нещо пропуснато! Но пък и понякога съм напред с материала, защото съм направила най-добрия избор!

И аз мисля същото . Гледам да играя повече с тях и да ги прегръщам, но като нямам възможност или съм уморена не изпитвам чувство на вина. Като пък сгреша нещо  се извинявам и пак не чувствам вина иии въобще не се старая да бъда перфектната майка.

Всеки ден се чувствам виновна,защото съм много строга с нея,карам и се за дреболии и се ровя в компютъра,вместо да си играя с детето.

Не изпитвам такова чувство. Когато съм с нея, съм 100% само нейна.  Изключително рядко се случва да се карам и да не сме се разбрали с добро.

Това, че не съм единствена донякъде ме успокоява, но...донякъде.
Иска ми се да поговорим и за техниките за справяне с това чувство, защото в него няма нищо градивно.
Предполагам, че е продиктувано от прекалено високите ни изисквания, които имаме към себе си. Това да се справяш с всичко, винаги....
Аз лично се опитвам да разтоварвам някак си, така че да съм пълноценна в общуването с детето.
Опитвам се да се сетя защо не съм усмихната и в повечето случаи не успявам и....тогава се усмихвам.
ОПитвам се не да бъда перфектна майка, а да бъда себе си....

   Да няма нищо градивно , и да и аз го изпитвам чувството. В момента се чувствам виновна, че не си лягам, за да бъда утре сутринта по-свежа и по-бодра в игрите с децата, а си вися тук и си чета из форума.Но пък чувствам също че имам нужда от малко време просто за си почивам и да пусна мисълта си да се "рее " насам натам 

Понякога се чувствам виновна, най-често когато съм се разтрещяла за дреболия и не сме успели да се сдобрим преди малката да заспи...просто тя е била преуморена, а аз съм искала много от нея. Чувствам се виновна обаче когато бързам да се прибера в къщи, а колегите остават на работа - не е честно спрямо тях да тръгвам все първа А когато закъснея се чувствам виновна пред малката, че вечя тя е във фаза вечеря и лягане, а аз съм се прибрала едва тогава в къщи Но понеже съм и майка и баща за дъщеря ми си казвам, че трябва и пари да се изкарват, а ще се глезим и играем в събота и неделя!

Аз не изпитвам такова чувство. Отделям й достатъчно време, не се виня когато ми се налага да й се скарам, защото това е част от възпитанието. Не че го правя много често, но се налага. Не работя заради нея, нямам хоби заради нея, едва успяваме да отделим време за нас с мъжа ми. Постигам нещата които искам с много обяснения. Доволна съм от себе си като майка.
А и вината е смазващо чувство с което отдавна съм се разделила във всяко едно отношеное. Вината убива. Права си iviche, че прекалено големите  изисквания могат да допринесат за чувството за вина, когато са нереални.
Изкуствените усмивки няма да накарат детето да се чувства по добре. То не е колежката до теб, а дете с мнооого висока чувствителност.

  Съгласна съм, че чувството за вина не променя нещата към добро, но на практика ми е трудно да го сведа до някакви безболезнени граници. Чувствам се виновна, че ходя на работа, вместо да се грижа за детето си, а ако не ходя на работа ще се чувствам виновна, че не ходя на работа и не допринасям с нищо към семейния бюджет. Ще взема да се гръмна с патрони за глиган

Точно тема за мен сега:

Дариа е с варицела. Бавачката ни не може да я гледа 2 седмици и я оставих при майка ми и баба ми в провинцията. Толкова виновна се чувствам, че няма на къде. Но да остана вкъщи 2 седмици е абсолютно невъзможно  
Знам че там ще се грижат добре за нея и мноооого, мноооого ще я глезат и тя ще е щастлива, но... няма да е при мен толкова дълго време.

Чувствам се виновна и когато нямам достатъчно време за нея или когато съм я оставила при баща й или баба й, а аз се забавлявам някъде.

Моята психоложка казва, че няма лошо да се чувстваш виновен, стига да не се ограничаваш и да не ставаш подвластен на това чувство...та се опитвам да се абстрахирам от него...

Да, че не съм винаги във форма и не мога да и обърна достатъчно внимание,..че съм изнервена понякога от недоспиване и тя го разбира по един или друг начин.., че трябва да се разделям с нея понякога, за да свърша някоя работа...и..и..и...

Мисля, че това чувство е здравословно в разумни граници. Нали те кара да седнеш с детето и да поиграеш наистина, на 100%?
Колкото до техники... Ивиче, мисля, че просто детето ти расте. И става по-самостоятелно, и има нужда от по-малко плътни занимания. А ти си свикнала постоянно да се занимаваш с него и сега ти е съвестно. Спокойно, остави я малко да поеме инициативата. А и други възрастни да се изявят.
Справяш се чудесно, я каква хубава и интересна те рисува!!!

Засега чувството за вина ме връхлита след като съм й се скарала за нещо, тя веднага след това иска да я гушна, а аз неподдавам, защото искам да й покажа, че белята дето е направила не се поущрява .. и ми е много трудно и се чувстам адски виновна и отвратителна и лоша майка, въпреки че дълбоко в себе си съм сигурна, че е за нейно добро ... и честно казано, вината надделява и най- много след 2-3 мин. я гушкам и я карам да ми обещае че няма да прави повече така ..
Голямо нещо е това чувство ..

Това чувство често го изпитвам,затова сега спирам и отивам при мойте сладури

Изпитвам чувство за вина от самото й раждане - причини колкото щеш - като започнем от там, че не ми стигаше кърмата до това, че ходя на работа, вместо да съм с нея...
Но се боря тиранично с това чувство, защото не само, че не е градивно, но е задушаващо, парализиращо и в крайна сметка поражда същото чувство и у самото дете.
Да кажем, че сега вината отстъпва място на безкрайните съмнения и въпроси - дали я разбирам достатъчно, дали правилно улавям сигналите й, дали..., дали...
Хубавото е, че вече си говорим много и тя сама ми дава повечето отговори.
Което не значи, че пак не ме връхлита вината, когато отговорите не ми харесат...

======================================================================
Напълно те разбирам как се чувстваш.Аз се чувствам по същия начин.И всеки път си обещавам,че е за последно и на другия ден ...Само се моля да ми простят и един ден да не ме винят,че съм била лоша майка

Айде и аз при виновните  
Тия дни се чувствам виновна, че не съм достатъчно забавна и не измислям и не играем кой знае какви игри с Влади  , но пък той се занимава доста самичък
постоянно иска да го водя при баба му, че с нея само си играят - тя зарязва всичко и е 100 % на негово разположение, та се чувствам виновна,че го ревнувам от баба му  
Абе, човек като реши, винаги ще намери за какво да се чувства виновен  

Чувствам се виновна конкретно за две неща:
- миналата година натоварих прекалено много емоционално дъщеря ми, прехвърляйки й моите отрицателни емоции
- почти не съм я гледала, когато е била болна (напомни ми го Иса)
От там нататък не се самобичувам, защото нещата така е трябвало да станат. Бих могла да се упреквам, че съм работила, вместо да я гледам, но пък тяк се чувстваше прекрасно в ДГ сред връсници. Бих могла да се укорявам, че ми се налага да домакинствам и не отделям 100% от извънработното си време на детето ми, но така пък времето, което отделям е наистина нейно и т.н.
Като цяло се старая да търся положителното и в отрицателните ситуации.

Ох, мислих си че само аз изпитвам подобни чувства. Също като теб, обхваща те изведнъж, без да искаш и без да очакваш. Обвинявам се за какво ли не предимно за това, че му се карам, че избухвам, че съм го удряла по дупето. И двамата сме много емоционални, но аз не мога да си простя, че го правя, че не съм достатъчно сдържана и като видя сълзите в очите му причинени от мен, това ме разяжда. Обвинявам се че не съм достатъчно добра майка, че няма да мога да се справя, страх ме е да не го направя комплексар (без да искам), притеснявам се да не съм прекалено взискателна. Направо се мразя понякога, и си мисля, че не го заслужавам. Обвинявам се за това, че понякога се разочаровам от него и не умея да прикрия тези си чувства и той ги усеща. Че нямам богато въображение за да го забавлявам и възпитавам и да бъда добра майка. Когато съм ядосана, той си го отнася в повечето случаи и започвам да му крещя за най дребното, а той не е виновен, че съм нервна. И за какво ли още не, чак не ми се говори, че сега ще ревна.   

Ох да забравих за това и мен ме гризе тази ревност. И нея като я включа към купчината с вината... Се чудя остана ли нещо за което да не изпитвам вина.   
Абе стига бе, депресирате ме с тия теми, направете тема, какво правим за децата си, та да се успокоим.

Напълно си права.
Аз по принцип съм много взискателна към себе си и изключително критична, никога не съм доволна и все смятам, че нищо не правя достъчно добре, все искам да съм перфектна, нищо че правя всичко за него, пак смятам, че не е достатъчно и това отново ме връща към вината. 

Това е чувството,което и мен ме спохожда понякога,но вярвам,че то не е разрушително а напротив-така осъзнавам,че следващият път когато се случи нещо подобно не трябва да реагирам така остро.А и това чувство доказва старанието ни да бъдем идеални майки,нали така

В интерес на истината на мен не ми е съвестно, когато тя се занимава самичка, напротив - радвам й се и се заслушвам с умиление в игрите й, защото ми напомнят на мен самата като малка...
Не ми е съвестни и когато се занимава с други хора - с баща си например, когото тя обожава и с когото в момента си играят в детската...
Не ми е съвестно и когато стои по ден-два при баба си и дядо си или ходят на море, защото децата е хубаво да общуват с бабите и дядовците си, а и на всички ни се отразява много здравословно такава кратка раздяла...
Съвестно ми е, когато са единия час, в който сме заедно, аз понякога я слушам с половин ухо и й отговарям с половин уста, защото си мисля някакви работи. И имам чувството, че не й се отдавам за това време на пълно. Това не е всеки път, разбира се...

Но най-силно чувство за вина изпитвам, когато изгубя търпението си някъде из прашните ъгли на дома ни...и, когато тя се лигави например, защото в този момент подсъзнателно се чувства пренебрегната заради бебето или защото е била на гости там се е "стегнала" да се държи прилично и после трябва да навакса, а аз в този момент вместо да подходя с разбиране и да направя така, че кризата да отшуми, й се скарвам с ясното съзнание, че това може само да влоши нещата....ами, това е....губя търпението си и понякога ми е много трудно да го намеря  

За съжаление се чувствам виновна доста често. Тръгнах на работа, когато беше на 2.5 месеца, когато е болен пак си го гледа баба му. Опитвам се да наваксам като се прибера, а телефонът ми не спира да звъни (служебно), обвинявам се, защото малкият е голям инат, нервничък и аз се самонавивам, че вината е моя, защото не успявам да му отделя достатъчно време. А когато си изпусна нервите и започна да крещя..., се питам дали аз съм най-добрата майка за моето дете и дали всичката обич, която му давам компенсира тези неприятни моменти и честите ми отсъствия. А когато сутрин ми махне с ръчичка и каже "Тао, мамо" не съм сигурна дали подредих правилно приоритетите си, а всъщност е невъзможно да не работя, така че съм в омагьосан кръг и непрекъснато се лутам между чувството за вина и задълженията си.

И аз се чуваствам подобно на теб. Мен най-много ме гризе, че не прекарвам достатъчно време, за да играя и да уча синът си на разни неща  И все се променям ли променям, но все ми се струва недостатъчно. Според мен е полезно човек да бъде критичен към себе си 

Нападат ме и мен такива мисли...На мен тези помисли са ми от характера,обаче.....знам се какво съм муле
  Всяка майка според мен,пък ако ще и за 5 мин. се е (или ще се ) почувства така в един момент.Важното е ,че си даваме сметка,признаваме си го и работим по въпроса...

mylenka го е казала вместо мен..

Май повечето майки сме абонирани за това чувство. В това число и аз.Дали пък не ние нужно? Във всеки случай, страшно ми домъчнява, когато видя голямата си дъщеря(на 4 години) замислена, самотна и някак твърде зряла и разбираща...Как се справям ли? Опитвам се да намеря промеждутъче от време само за нея-без памперси, рев и шишенца с мляко.

При мен е точно така 

В ретроспекция всички майки изпитвамечувство за вина в по-късен момент:за това, че бебето е плакало, защотосме бил извервени, уморени и безпомощни да спрем плача, защото сме водили детенце в детската градина,за да отидем на работа, а то е искало да бъде цял ден с нас, за това, че, изморени след работния ден,не сме могли да му обърнем достатъчно внимание и да чуем какво е станало в училище...Поводите са толкова много, колкото са и съвместните ни дни.
И още толкова много ще ги има.
Например мама и досега изпитва чувство за вина, че, когато се е връщала уморена от работа, когато не й се е искало да чува гласове около себе си или да вижда хора, нейната майка/баба ми, която цял ден е била сама между четири стени и откъсната от дома си по здравословни причини/, е искала да разговарят за каквото и да е, мама не е откликвала на тази й необходимост, тя и досега се измъчва и изпитва чувството на вина.
Това имах предвид- и майките, и децата в по-късен момент, сме абонирани за чувството за вина, то е в самите нас, в преценките ни и е безкрайно трудно да го преодолеем, освен ако не приемем едно много съществено обстоятелство-за конкретния момент това е бил най-правилният модел на нашето поведение, ттакава е била реалната ни преценка за тозди момент.
Иначе ще се изтерзаваме цял живот за безброй неща.
И ще ги осъзнаем най-болезнено, когато дойде следващото поколение.

И аз съм виновна!

Не се чувствам виновна.
Просто на моменти не се  чувсвам на мястото си.Например когато трябва да съм при децата и да ги занимавам аз дремя пред компа .
Вярно и те са край мен,понеже компа им е любимото "предметче" за занимание  ,но въпрки всичко.....

И аз така.Не вярвам,че има майка,която да не го е изпитвала това чувство.

ВИНА
 Децата!Колко сме виновни
пред нашите деца!
Те идват на света спокойни,
с усмихнати лица.
Те с въздуха воюват
само с ръчички го ловят.
Съсредоточено разглеждат
край себе си светът.
А ние-строги и себични
дресираме ги -как
по-бързо трябва да пораснат
и с нас да тръгнат в крак.
И сърдим се,щом те прегъват
по твърдия паваж
крачетата си нестабилни,
когато свири марш.
Те,като луди пеперуди
вървят по свой зиг-заг,
към някоя седефна мида
или към някой мак.
Несвързано си казват нещо,
крещят с възторжен вик...
А ние искаме да знаят
те нашия език.
Да се страхуват от морето,
от всеки стръмен връх-
да имат чувството за пропаст
и чувството за смърт.
Да бъдат трезви и разумни
във тоз практичен век,
покорно да се подчиняват
на силния човек.
След победителят да тичат.
Да нямат собствен глас.
По всичко всъщност си приличат
единствено на нас.
И те-недетски-безвъзвратно
навлизат в зрелостта
и губят своята наивност
и свойта чистота.
И стават като нас-бездушни,
но малко по-добри...
И може би ни оправдават...
Прощават ни дори...

radinka, много е хубаво стихотворението. И вярно. Кой е авторът?

И аз точно в такъв момент изпитвам това чувство

мисля че е от Недялко Йорданов. Радвам се че ти е харесало.
Заета мама

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:"Мамо,виж каква шега!"
Аз рекох:"Синко,чакай малко,не сега".

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е,годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна,целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми,заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен,муден,празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица,които искаше ми ти с:"Мамо,моля!"

От както запчнах работа не съм спирала да се чувствам виновна.
Все имам чувството, че не и обръщам достатъчно внимание,
че не съм до нея, тогава когато трябва да съм !

Абсолютно споделям изживяванията на повечето от вас. и аз преди време пуснах подобна тема, освен всичко казано до тук, изпитвам вина по отн-е и надецата -  сега от както се появи бебето не обръщам достатъчно внимание на каката, и след малко - заради каката не мога да обръщам такова внимание на бебето, и не мога да я гледам както съм гледала каката и така. Просто за мен е най-важното да дарявам децата с внимание и любов, и за това най-виновна се чувствам, ако им липсва или не е достатъчно, особенно ако е поради безкрайните домакински причини

Не се чувствам виновна, нито неуверена, на моменти повредена но по-принцип добра.
Правя всичко по силите си, толкова мога. Стихотворенията са много добри, но чувство за вина трудно ще ми вменят.

Нищо не може да ме накара да се чувства толкова виновна, колкото това да допусна някаква грешка спрямо децата си. Къса ми се сърцето. Наказвам се  с много терзания и ми е трудно да си простя понякога. Много, много си ги обичкам и искам да не страдат по никакъв повод. Знам - никой не е съвършен. Който има съвест се чувства виновен. Всяко човешко същество я притежава. Тя ни помага да станем по-добри.

Дам спохожда ме често това чувство ... поради вече изредените причини тук , но се боря с него не се поддавам много много да ме завладее , че после пък залитам в другата крайност. Опитвам се да балансирам , но е трудно и понякога в  стремежът си да балансирам се стоварвам върху главата на мъжът ми /образна казано/ като чувал с картофи.... милият обира калаят . И после пак ме завладява една вина , но не майчинска , а съпружеската и т.н. и то няма край ... всъщност живея си с това виновно чувство от време навреме , но не му давам да взима много връх в мислите ми .

Татко забравя
У. Ливингстън Ларнд


Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

И така до следващия път. Когато ни притиснат неважните неща.

Изпитвам постоянно.
Че не му отделям достатъчно време. Че иска да си играем, че все ме няма.
Замествам го с постоянно купуване на много и скъпи играчки, но знам, че нищо не правя.
Не се справям засега.

Да добавя
- когато съм нетърпелива;
- когато не мога да отговоря на всички защо, защото трябва да тръгвам;
- когато ми е гадно и не се усмихвам, а той отразява лицето ми като огледало;
има и още

Да,изпитвам  вина и  то  често.Терзая  се  защо  съм  и  повишила  тон,тя  е  толкова  чувствителна...Понякога  вечер  като я  приспя  се  обвинявам,че  не  и  обръщам  достатъчно  внимание.

Чувството за вина се загнезди в мен след като забременях отново.
За това, че ще се щадя физически, когато той има нужда някой да тича по цял ден след него.
За това, че се налага да го пусна на ясла заради това, че ще ми е трудно с две малки деца сама в нас...

Това си е тема за мноооожество сесии терапия.

Аз гледам да не си губя времето с такива терзания.

Мен определено ме мъчи това чувство, но аз по природа съм много чувствителен човек и съвестта започва да ме гризе за най-незначителни неща. Особено се засили, откакто започна да ходи на ясла - вече 4-ти ден. Ама ме мъчи ужасно. Опитвам се да се ангажирам с много неща, но не успявам да се отърва от тези терзания. Детето още не е свикнало с яслата напълно и това много ме измъчва. Трябва да започна работа на 1 октомври и започвам да се питам - дали това е най-добрият вариант. Когато го взема от ясла, гледам да компенсирам липсата ми, като го гушкам много, играем си и така пък започвам да се измъчвам - дали не прекалявам с гушкането, дали не свиква така повече с мен и още по-трудно да му бъде да се отдели от мен. Направо си се въртя в един омагьосан кръг.
Отделно се чувствам виновна, ако му се разкрещя или го плесна.
Все си мисля, че с тези отрицателни чувства никак не помагаме на децата си. ние сме най-силно свързани с тях и те усещат, въпреки на нас да ни се струва малко фантасмагорично. Сигурна съм, че колкото по-позитивно съм настроена аз към каквото и когото и да било, толково по положителна енергия предавам на детето си и то се чувства по-добре.

Дълго време преди да родя и да стана майка се занимавах с това да поработя върху себе си и психологическият си профил. Естествено, ползвах и професионална помощ. Едно от основните неща беше, да се игнорира чувството за вина - то ни прави манипулиреуми и отключва компенсаторни механизми, които не помагат на никого, защото само маскират проблема, а не го разрешават.
Откакто имам дете, и мен са ме върхлитали подобни мисли. Но ги игнорирам и продължавам напред. Тръгнала съм на работа, защото така е било необходимо за цялото семейство. Скарала съм се, защото е имало конкретна причина. Не съм си играла с него целия уикенд, защото е трябвало да изпера, изгладя, сготвя и т.н.
И точка. Така съм преценила, така съм направила. Дали е правилно - времето ще покаже, а не моята моментна субективна преценка.
По отношението на "плясване", "наказания" и т.н. - няма как да изпитам вина, защото просто не го правя. Изработила съм си система на общуване и възпитание, в която няма място за друго, освен за повишаване на тон понякога. Така ги чувствам нещата 

доста често се чувствах така преди, все по- малко сега, когато детето разбира обясненията ми.
не ми стига времето, това е основната причина да съм гузна-когато го оставих в яслата на 1 г 2 мес, за да се върна на работа, когато той иска да му чета, а манджата ми загаря на котлона, когото искам да отида на козметик, а той настоява за люлките....
компромис с желанията и на двамата дава добър резултат.

  Моето най-голямо чувство за вина е, че не мога да осигуря на децата си достатъчно време за безгрижна игра, вечно бързаме, вечно сме със срокове и час, вечно обяснявам защо няма време за игра. Ежедневието ни е такова, но това не ме успокоява.
  Ето сега имам първокласничка - цял ден на училище(до 18 часа), вземам я, бързаме да се приберем в задръстванията и само бегъл поглед на домашните, вечеря, къпане и сън. Кога да почива и играе това дете?
Искам да мога да я вземам на обяд, да поспи, да напише домашните, да поиграе, но само искам, реално не е осъществимо.
 Старая се да не се поддавам на такива чувства, защото знам, че не е добре - понякога успявам, понякога не.
 Мъжът ми не се терзае с подобни чувства, анализи и може би е по-добре.

Онзи ден ми го връща госпожата смеейки се. "Какво?" - питам аз. "Ами накапа си блузата с една трошичка от грис" - казва тя, - "и ме помоли да го почистя. "Моля, госпожо, изчистете го, че мама ще ми се кара!" - е, смешно й беше на жената. Че за една трошичка само бил готов да заплаче, а другите деца как само се омацвали...
Идеше ми да се гръмна - явно така съм го наплашила милото, че трябва да се храни без да се цапа, че накрая ще си отгледам един Монк...
Мразя се за това, че съм прекалено строга с него. Ама се сещам за това едва когато вече сме се скарали...
Така че - да, всеки ден изпитвам чувство за вина.

Завиждам ти. 

И аз съм така.

Здравейте,казвам се М. Петрова и зная точно как се чувствате.Имам 2 сладки и добри деца.Момче и момиче.Много често изпитвам същото чувство на вина и на безпокойство.На моменти имам черни и лоши мисли с които мисля ,че заразявам децата.Това чувство на безпокойство ме изяжда и нощем и денем.Дали трупам в децата си негативна енергия и мога ли да ги предпазя от самата мен.
Имаме много хубави моменти заедно,но с натоварването,умората и безсънните нощи,мисля,че се отразява и на тях.В момента съм по майчинство и мисля да започна работа по-рано.Мисля ,че като се поотделя малко от тях,и се ангажирам с различна дейност,ще избистря главата и мислите.Не знам дали съм права,но трябва да предприема нещо,което ще е добре за децата и за мен самата.

Ох, болна тема.

Ей, много вина, много нещо! За малко да прихвана и аз от вас.
А задавали ли сте си въпроса - откакто сте забременели колко пъти ви се е случвало да зарежете тая бременност/това дете, да забравите за известно време за съществуването му и да се отдадете изцяло на себе си - 100 %, без ни най-малък намек за съществуването на детето ви????
На мен за 7 год. не ми се е случвало още. Така че не изпитвам вина за това, че докато се занимавам с детето мисля за много други неща - какво ще яде, какво ще облече, как да му отпразнуваме рождения ден, каква магия да извърша в работата си, че да взема онази тлъста комисионна и да го заведа на почивка поне за 1 месец.

Ето, това е и моето чувство за вина.

baibibi, права си, но това е да си майка - да си невъзможното.
Защото детето не разбира, че за морето трябват пари, а за парите - работа и пр., то си иска внимание нон-стоп. Поне малките деца, по-големите ще го разберат и все пак трябва така да лавираш, че пак да не се чувстват пренебрегнати.
Чувствам вина, когато не му обърна внимание, но аз съм по цял ден с него, гледам го само аз и никога не оставам без него и логично при това положение да не се чувствам вновна, че го игнорирам, за да се нахраня и аз, или го оставям, за да отида до 00, а понякога след 4 часа пискане и мрънкане, просто да изляза от стаята и той да се разплаче, но в противен случай откачам... Но факт, че като се разплаче се чувствам виновна, че съм го оставила за някаква 2-минутна естествена нужда, и аз съм виновна, че съм го разплакала.

Чуството за вина, кошмарите да не му се случи нещо, дали си постъпила правилно Но невероятното чуство когато двете ръчички те прегърнат силно Мислех че щях да умра когато тръгна на градина-бяхме в лист на чакащите близо година, уж най-добрата, купчина пари, предварително планиране и сега е тръшкане и рев и хем знам че е по добре за детето да бъде сред други деца, хем имам огромното чуство на вина че плаче и не иска да е там.

Чувството за вина у мен сега, като тръгна на градина, е просто ужасяващо... Опитвам се да си дам логически причини за това, че тлрябва да ходи, но не ми минава...

специално за градината никакво, ама съвсем никакво чувство за вина не изпитвам. като гледам с какво желание ходи и ми се цупи, ако я прибера по-рано, защото не успяла да си "доиграе"....
тя се чувства добре там, почиваме си една от друга и после ни е по-весело заедно.

Е, да, ама моят като пищи всеки път и вика Мамо, не ме оставяй тук! и т.н. ...
Освен това, беше 4 дни на гардина и ето - днес е болен...

gergandi, в този случай и на мен би ми било кофти....

Да,изпитвам ужасно чувство за вина,че го пуснах на ясла.Ходи вече цяла седмица,а все плаче и не може да свикне без мен.Сутрин ми се моли да не го оставям,през деня постоянно казвал на лелките,че иска мама да го вземе.Следобед плаче като го вземам и ме гушка,да не би да го върна пак обратно .Ужасно е,детето се травмира много.Надявам се да свикне,защото ми се къса сърцето

Чувствам се виновна за толкова много неща! За това, че понякога си играя с него, а сякаш ме няма...За това, че понякога го слагам на сила да спи...За това, че го научих да бъде кротък и сега той се страхува от по - палавите деца!!! И тук май е най - голямата ми грешка! Чувствам се виновна, че е само на две, а аз го отделям от себе си и го пращам на ясла...И още куп други неща...ама да не ставам отегчителна....

Моят син, макар да е малък, вече изпитвам чувство за вина за някои неща. За това, че се наложи да го отбия като забременях (въпреки че знам, че постъпихме правилно); за това, че се наложи на 1г.5м. да тръгне на ясла (въпреки че бързо свикна, има приятелчета сега там и много му харесва, а и съм спокойна, че добре го гледат); за това, че заради бременността си не мога да му обръщам пълноценно внимание, да тичам с него например (но това скоро ще се промени  ). Малко ми е и болно, че все пак като първо дете се учим на него да бъдем родители, но пък няма как да се родиш родител.
Старая се да си взимам поука от грешките и се моля да съм най-добрата майка за децата си и дано след 15 г. като погледна назад да съм удовлетворена от резултата.