Наказание?! Определено. Едва ли има майка, загубила дете, която да не смята, че е наказана да изстрада тази загуба.
Опрощение?! На какво?! За себе си не откривам грях, който да е толкова ужасен, че да изкупва вината ми по този зверски начин. А може би ми се опрощават грехове от минал живот?!
Спасение?! Единственото, което ми хрумва, е, че детето ми се е спасило от мъките... Защото страдаше дълго време. Беше силен, беше боец, не показваше болката си, за да не ме тревожи, а може би се е стремял точно към това спасение?! От друга страна- едва ли. Той знаеше какво означава за мен и едва ли би искал да страдам.............
Вече три години и шест месеца се въртя в един затворен кръг и търся отговори. Но... За момента единственото смислено нещо, което ме крепи, е дъщеря ми. Няма нищо друго...