Проблеми малки и големи с нашите деца

  • 383 000
  • 2 568
# 2 460
Исках да ви споделя едно мнение, което на много от вас изобщо няма да се хареса,но е самата истина, защото го казвам от личен опит. Едни осиновители никога не биха могли да изградят силни първични истински чувства със своите осиновени деца. До една дори и много малко забележима степен винаги се чувства,когато детето не е твое си. И ще ви кажа в какво се състои: Осиновителите имат свои истински роднини, към които доста често се отнасят с много топлота, близост и разборане (има и доста примери в които роднини се карат,но това е друга тема) и просто към осиновеното си дете не биха могли да го направят, просто защото не им идва от вътре да изразят такава емоция. Първо,че присъства трявма у родителите за това,че години наред опитват да имат дете ама не се получава.....а също и самото дете преживява травма като се разделя с биологичната си майка, която травма го съпътства през целия му живот и му пречи и го прави чувствително. И Второ,което е доста показателно> осиновителите влагат много старание да отгледат перфектни по тях образ деца (да имат детето,което са мечтали) и влагат усилия да ги изучат, отгледат и какво ли не,но в доста случаи забравят,че едно дете не е само да го отгледаш от А до Я, ами и да му дадеш една топлинка, една радост,която не може да бъде описана...то е невидимо и се усеща само със сърцето и то между истински чистокръвни роднини. От кръвта вода не става! Просто идва момент, в който детето разбира истината,че всъщност е осиновено и се чувства изолирано,само ИИИ неразбрано. Зашото в повечето случаи осиновителите се стараят да изградят детето като личност в обществото, но не се усещат,че има много други важни неща като комуникация, разбиране и тн.

Не искам с моите думи да нагрубя жените, решили да осиновяват...просто искам да си дадат сметка, дали наистина са способни да направят такова нещо. Аз лично като съвет бих дала и от самото начало детето да е наясно с всичко, за да не се чувства лъгано после цял живот.
Интересно ми е, ако си омъжен/а/имаш гадже/съжителстваш съвместно, дали чувстваш топлина към половинката си, или роднините ти са на първо място пред него/нея?
Защото осиновяването е същото - осъзнат избор да заживееш с едно дете - да, може да не е любов от пръв поглед, дори от втори, трети, пети, десети не е, но в един момент, с времето, осъзнаваш, че това дете е част от твоя живот и без него ти би умрял.
Несъмнено има осиновители, които не стигат до тази обич. Несъмнено ни се иска децата ни да са като другите деца, обаче те имат проблеми - с комуникацията, с изразяването на чувствата, с привързването, със самочувствието, обучителни и т.н. и т.н. Но да се изгради връзка е съвсем възможно и тази връзка по никакъв начин да не се различава от кръвната такава.
Ако мислиш, че е невъзможно... жалко за теб - трудно ще изградиш връзка с мъж/жена  Peace
Виж целия пост
# 2 461
Тъй като в нашето семейство има поне три деца, които са осиновени, /моето е четвъртото/, с ръка на сърцето мога да кажа, че не изпитвам никакви по-различни чувства към тях, отколкото към племенниците, които носят "нашата" кръв. Това с кръвта винаги ми е било много интересно и необяснимо. Имам роднини, които не мога органически да понасям, включително не се виждам с тях, не поддържам никакви връзки, и други хора, които не са ми кръвни роднини, но които са ми "влезли" под кожата. Надявам се детето ми никога да не изпита такива чувства, защото аз не го обичам, обожавам го. Не мога да си представя как съм живяла без нея. Роднините ми също я приемат като мое дете и не виждам никаква разлика в отношението им. Даже някои я глезят повече.
Виж целия пост
# 2 462
NnNnNnN, защо си мислиш, че биологичните родители не се стараят да дадат всичко на детето си, да го образоват, да го изградят като личност? И защо си мислиш, че между биологични родители и деца винаги има разбиране? Аз съм единствено дете на възрастна двойка. Моите родители в страха си да не ме разглезят или изгубят бяха доста строги и взискателни. Много често не съм чувствала тази топлинка и съм се чувствала неразбрана. Проблеми в комуникацията, разбирането и т.н. може да има във всяко семейство.
И двете ми деца са осиновени. Чувствам връзката си с тях по различен начин. Те са отделни личности, със свой характер. И да, за дъщеря си се старая много повече. Заради по-голямата възраст, изоставането, миналото й, здравословни проблеми и поведенчески такива тя се нуждае много повече. Много дълго тя се бори с осиновяването си. Връзката с малкия, който беше бебе, е много по-силна и дълбока. Не бих могла и да го чувствам иначе, дори и да го бях родила аз.
Потърси отговорите на въпросите, които те вълнуват и приеми, че съдбата ти е била такава - една жена да ти даде живота, а друга да те отгледа, изгради като личност, образова. Да бъде твоя Майка. И прости на онази, която те е изоставила. Може да не е имала друг избор. Може да е било за добро.
Нормално е не винаги да те разбират и подкрепят, дори и да те бяха създали пак щеше да е така. Ти би ли подкрепила детето си, ака смяташ, че греши?
Ако става въпрос, че не разбират желанието ти да откриеш биологичната си майка може би те също се чувстват неразбрани и се страхуват да не те изгубят.
Не можеш да разбереш другия, ако не си бил в неговата ситуация. Те не са осиновени и няма как да знаят какво чувстваш ти. Ти не си осиновител и няма как да разбереш страховете им. Говорете за това. Дори и да не те разбират. Кажи им как се чувстваш и чуй как те се чувстват.
И последно. Ако ти или съпругът ти не може да имате свое дете ще се откажеш ли от възможността за пълноценно семейство или ще осиновиш? И ако осиновиш откъде си сигурна, че колкото и да се стараеш един ден детето ти няма да каже, че е неразбрано, че не чувства "оная топлинка"?
Виж целия пост
# 2 463
Mama Ru, аргументите са ти много добри и като се замисля в доста голяма степен си абсолютно права. Просто както казваш никой не може да разбере как се чувства едно осиновено дете и как вижда то света... и колко е огромен ударът след години да разбереш истината и  изведнъж целия ти живот минава на лента. Сякаш всичко е било лъжа и не на 100% истинско. Чувството е отвратително. Просто аз лично бих искала още от малка да знам истината,за да мога да свикна с нея и да не го възприемам като нещо лошо. Бих искала да мога да започна от начало и да изградя една истинска връзка с моите осиновители. Защото да има тайна толкова дълго време и да те е страх детето ти случайно да не разбере..това е огромен товар за осиновителите. Това също така е и сякаш мост, изграден върху нестабилна основа. И никога няма подходящ момент, но според мен трябва да се каже. Защото сега се чувствам страшно излъгана, измамена...всички около мен са знаели и са изградили някакъв мираж пред очите ми. Толкова много неща придобиват смисъл и толкова много проблеми са се появили само защото не знам истината и съм си обяснявала всичко с други причини...а е имало само една причина за някои семейни раздори, някои здравословни проблеми и тн.

Колкото и много хубави неща да сме преживяли и да сме били едно, все пак всичко за един момент губи смисъл, защото знаеш,че хората срещу теб са те лъгали. Дразнят ме разни коментари на роднините на майка ми - като се скараме и казват "ако не беше тя, кой знае какво щеше да стане с теб, щеше да си проститутка някъде" Ами добре трябва ли да се чувствам длъжна за това,че някой ми е дал нещо,което попринцип всеки нормален човек на света получава съвсем нормално ... и аз просто съм имала съдбата жената,която ме е родила в  родилния дом да се откаже от мен. нещо,което на моите познати не им се е случило и са били отгледани съвсем нормално, без да им се унищожава психиката. Но не ми се обяснява повече,защото вие като осиновители няма да погледнете от моята гледна точка. Не искам да ми се случва да осиновя дете, но както се казва никога не се знае. Просто явно аз не съм изградила добра връзка с моята осиновителка, защото нерпекъснато сме били два остри камъка. Но и тя е максималист и за нея целта беше да стана перфектна, всичко,което не й изнася ме критикува. А като цяло явно съм станала емоционален инвалид.
Виж целия пост
# 2 464
Здравей NnNnNnN, съжалявам, че толкова дълго са крили от теб нещо толкова важно. За съжаление не можем да върнем времето назад и да поправим пропуснатите грешки. Не се определяй като емоционален инвалид. Не си такава. Просто в момента ти е трудно. Ще ти трябва време да пренаредиш всичко в главата си. Нормално е да си задаваш въпроси за произхода си, за биологичното си наследство и здравословен статус. За съжаление, много хора и до ден днешен смятат и изказват мнение, че осиновените деца трябва да са благодарни на осиновителите си. Намирам това за напълно погрешно и много се дразня като го чуя. Игнорирайте ги, преустанови контакт с родата, която те кара да се чувстваш зле и ти говорят такива глупости. Колкото за перфекционизма и острите камъни изпитала съм го на собствения си гръб и макар, че не съм осиновена, в тази част много добре те разбирам. Не можем да променим другите, но можем да се научим да приемаме и обичаме себе се такива, каквито сме, и така да постигнем душевен комфорт.

Аз съм на 44г. На времето много исках брат или сестра и дори молех нашите да осиновят. Когато съм гледала филми по тази тема се чудех как един осиновител би казал на детето си, че е осиновено. Мисленето ми започна бавно да се променя след като въпросът започна да се дискутира в публичното пространство. Колкото и да са малки, моите деца знаят, че друга жена ги е родила. Постарах се те да познават и други осиновени деца, за да не се чувстват по-различни или излъгани. Но те все още не осъзнават фактите и разликите и не знам как ще преработят тази информация в една по-осъзната възраст. Не се имам чак за перфекционист, осъзнавам, че всеки си има свой потенциал, но това не означава, че не изисквам или, че няма да изисквам от тях. Бих го правила и, ако ги бях родила. Стремя се да виждам силните и слабите им страни, да им осигуря помощ, ако виждам, че имат трудности, хваля ги при всяко постижение. Понякога се хващам, че искам много от дъщеря си, но ако не го правя тя заема позиция "аз съм глупава, не мога, не разбирам, остави ме на мира". А тя дойде с огромно изоставане, умна е, но ако не яръчкам просто няма да се развива. Проблемът е, че през първите три години от живота й никой нищо не е очаквал от нея, не е изисквал, не я е стимулирал. Дано в нейните очи не съм перфекционист, но ако искам да постигне нещо се налага да настоявам, защото за съжаление у нея не виждам амбиция, постоянство и упоритост, напротив - щом нещо й е трудно казва " не мога" и дори не се опитва. Иначе е страхотен инат.
Стана доста дълго. Дай си време. Потърси контакт с други осиновени, това може да ти помогне по-бързо и леко да приемеш нещата. Хубаво е да контактуваме със себеподобни, с нашите проблеми, пред такива хора и по-лесно споделяме и срещаме разбиране, и не ни осъждат. Желая ти да намериш отговор на въпросите си и всичко да се нареди при теб. Успех и горе главата!
Виж целия пост
# 2 465
Глупостта на хората е безкрайна. Изявления от този сорт кой какво е щял да стане, ако.... са ми безкрайно чужди и противни. Но няма какво да се направи срещу тях, освен да се игнорират. Племенничката ми е осиновено дете, което знае от може би две годишна възраст и не виждам никаква драма. Не мога да си представя да й кажа нещо подобно. Според мен и ти си добър човек и няма нужда да задълбаваш в неща от миналото, които ти носят негативи. Изгради си свой живот, такъв, какъвто искаш да бъде! Наистина най-много боли от лъжата. Не толкова от това, че си осиновен, колкото, че целия свят знае с изключение на теб. Ето например друго наше дете също осиновено /сега на 22 години/ не знае за осиновяването си. Ами да ти кажа след като майката не иска да се казва и щяла да се самоубие, ако той разбере ние какво да направим? Никой обаче не държи на перфектност и големи постижения на децата. Всички си ги приемаме такива, каквито са. Обичам ги безкрайно и никога няма да си позволя някакви язвителни забележки. То всъщност те самите са прекрасни. Пожелавам ти щастие от тук нататък!
Виж целия пост
# 2 466
Дразнят ме разни коментари на роднините на майка ми - като се скараме и казват "ако не беше тя, кой знае какво щеше да стане с теб, щеше да си проститутка някъде"
Малко оф-топик, но... на този коментар се отговаря със същия коментар: "Ако не беше твоята майка да те отгледа, и ти щеше да си проститутка/клошар някъде". Всеки човек, който не е станал проститутка или клошар, не е станал такъв именно защото някой го е отгледал. Дали е биологичен или не, няма значение, някой е бил там и го е отгледал, и се е постарал да не стане проститутка/клошар. А че с този някой се карат... всички сме се карали с родителите и родата си. Всички сме разочаровали и сме били разочаровани от тях. Биологични или не...
Виж целия пост
# 2 467
Знам,че може да сте прави за много неща, но като цяло никой от вас не усеща нещата така както аз. cveti_75, мога да заявя,че това момиче на 22 нищо,че не знае,че е осиновено, то пак го усеща. Аз лично  преди да разбера винаги ми е правило впечатление как моите познати приличат на родители си. Просто сякаш това винаги ме е човъркало, защо родителите ми са с тъмни коси и очи а аз съм светла със зелени очи...Сега като се замисля е трябвало много по-рано да се усетя. Майка ми вместо да изгради някаква  нормална комуникация с мен, винаги се е държала заповеднически и сега и в момента съм вече по-голяма и живея с приятеля ми отделно. Като дойде при нас почва да се разпорежда и да очаква аз да правя всичко, което каже,защото съм длъжна,защото тя ме е отгледала. Еми познайте какво - имам живот да живея, а не да мисля как да се отблагодарявам или как непрекъснато да й угаждам само защото ми е дала покрив. Не искам да звучи неблагодарно от моя страна, ама ми писна от всичко. Но това е една друга дълга тема.
Явно е,че не мога да върна времето назад, явно е,че всички вие като осиновители казвате,че няма разлика,че всичко е едно и също. Еми не е едно и също - осиновените деца макар и дори отгледани като истински деца, са обременени и винаги носят един товар, и една мъка,която повечето хора я нямат. и може би искам някой ден да имам възможността да срещна биологичната си майка и да разбера какво подяволите е  било толкова основателно,че да не иска да ме отгледа. Стояла съм в дом за сираци до 3 годишна възраст и как подяволите е имала сърце да идва да ме вижда и после да си тръгва се едно къде оставам аз...
Виж целия пост
# 2 468
Мило момиче, Nn..., съжалявам, че се чувстваш по този начин. Може вината да у твоята майка-осиновителка, а може да не е. Просто твърде много да  страдаш по раздялата с биологичната си майка. Защо не направиш опит да я намериш. Може това са открие друг път в живота ти.
Искам само да ти кажа, че властни майки-перфекционистки, които вгорчават живота на дъщерите си, карат ги да се чувстват, зле защото вместо обич и топлина им внушаван постоянно чувство, че не са оправдали техните очаквания , ги има много по света. И много момичета страдат, като тебе, когато усещат такава хладина и неудовлетвореност от страна на родните им майки. Може дори да страдат повече от теб, защото ти намираш някаква "утеха" в това, че тази жена не те е родила, за това постъпва така. Проблемът явно е в нейният характер и разбирания, а не в това, че си осиновена. Не се самосъжалявай за това. Намери сили в себе си, за да живееш по твоя си начин  и да бъдеш един доволен от живота и от съдбата си човек. Искрено ти го пожелавам.
В днешно време повечето хора гледат на осиновяването на един радостен акт, среща на едно семейство или човек, ако осиновителят е сам, с една детска душа  и се опитват всеки един ден да е празник в живота им в началото. После тази еуфория отминава и в нормалния случая остават едни спокойни и пълни с любов отношения. Но към тази безрезервна любов трябва да се добави и доверието, а то не може да съществува, ако на детето не се каже още докато е малко за осиновяването - по подходящ начин. Тази тема е дискутирана тук и пак ще бъда дискутирана, защото е важна.
Виж целия пост
# 2 469
Аз не съм осиновена, но съм живяла с много неразбиране от страна на родителите, много несъобразяване, без прави на лично пространство и мнение и т. н. Нямам нормалната за моите представи емоционална близост с родителите си. Но, може би и те не са имали с родителите си такава връзка и не са знаели как да я създадат с децата си.  Не винаги " кръвта" в виновна за всичко!
Виж целия пост
# 2 470
Здравейте мами,
Искам да попитам мамите, осиновили по-големи дечица справихте ли се със стереотипните движения и как? Щерката снощи пак се превъзбуди на лягане / изобщо не гледа телевизия, не стои пред компютър - с хиперкинетично разстройство е/, започна да се люлее и така цяла нощ. Често спи неспокойно и насън запушва уши и започва да се върти/ люлее. За мен е много стресиращо и води до безсънни нощи, но и при нея този сън не е качествен. От М. Септември давам "Седивитакс" и "Алора", уж трябва да действа на съня - за спокоен сън, но май точно за това няма ефект. Имали ли сте подобен проблем и ако да как помогнахте на детето?
Виж целия пост
# 2 471
Mama Ru,

колко е голямо детенцето и от колко време сте заедно? Можеш да я успокояваш със съзнателно контролирано полюшване, при нас действа.
Виж целия пост
# 2 472
Здравей Vanibo, на 6,4г е , вече три години сме заедно. Обикновено спи при мен и аз лекичко я полюшвам или слагам ръка върху нея и това действа. Снощи си смениха местата с малкия, и той иска да се гушка при мама. Забелязах, че някои вечери като почна да ги глася за лягане сякаш се превъзбуждат и това оказва влияние на цялата нощ. В такива нощи сънят й е много неспокоен, без значение дали спи при мен или на другото легло. Сякаш сънува нещо травмиращо, понякога проплаква, понякога се буди с писъци, най-често се самоуспокоява чрез въртене, мисля, че го прави инстинктивно. Снощи беше буквално на две-три минути. Не е свързано с нещо конкретно през деня или вечерта, т.е. няма конкретен "провокатор".
Виж целия пост
# 2 473
Здравейте мами,
Искам да попитам мамите, осиновили по-големи дечица справихте ли се със стереотипните движения и как? Щерката снощи пак се превъзбуди на лягане / изобщо не гледа телевизия, не стои пред компютър - с хиперкинетично разстройство е/, започна да се люлее и така цяла нощ. Често спи неспокойно и насън запушва уши и започва да се върти/ люлее. За мен е много стресиращо и води до безсънни нощи, но и при нея този сън не е качествен. От М. Септември давам "Седивитакс" и "Алора", уж трябва да действа на съня - за спокоен сън, но май точно за това няма ефект. Имали ли сте подобен проблем и ако да как помогнахте на детето?
[/quote
Милата! Ние такива проблеми нямаме. Нашите са родени 10- та и 12- та година,спят дълбоко. Само в началото се будеха посред нощ с плач- първо малкото,след няколко месеца почна и голямото,но мъникът вече беше надмогнал това.
Пожелавам ви оправяне и много много любов! Целувки.]
Виж целия пост
# 2 474
Здравейте всички! Имам сериозни проблеми  с Лъчито и моля за мнение и съвет. Детето е хиперактивна, с дефицит на вниманието, импулсивна, има проблем с привързаността, изостава в НПР. Всичко това я прави трудна за възпитание и контрол, тъй като няма правилна преценка за допустимо/ недопустимо поведение. Методът на моркова и пръчката не действа. Есента сякаш започна да се поуспокоява и контролира, но след Нова година има рязка промяна в негативен план. Започна да се държи дръзко и предизвикателно, без никакви граници и  авторитети, започна да внася вкъщи поведение и език, които не е видяла нито у дома, нито в детегледачката (пенсионирана детска учителка от нейната градина). Вчера я притиснах да ми каже и тя си призна, че всичко учи от П. -  нова в групата, от ромски произход, която се е вкопчила в дъщеря ми и й влияе зле. Днес доста говорих с учителката. След като повдигнах въпроса, се оказа, че същите проблеми ги има и в градината и наистина въпросното момиче има отрицателно влияние над детето ми, но опитите двете да бъдат разделени са безрезултатни. Мислех си да помоля директорката да премести дъщеря ми в друга група, но не знам как ще бъде посрещната от учителките там, доколко ще приемат едно по-различно и проблемно дете. Не знам и дали това извеждане от групата и прекъсване на ежедневния контакт с въпросното момиче ще реши поне този проблем?
Моля ви, не ме разбирайте погрешно, не съм против ромчетата като цяло, в групата имат и други деца, които обаче нямат подобно поведение и не влияят отрицателно на детето ми, играят и общуват нормално, дори единият е "влюбен" в детето и много я пази и обгрижва. Проблемите идват от едно конкретно дете и не знам как ще е най-добре да постъпя, докато все още мога да помогна на дъщеря си.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия