Обичате ли стихове? - 5

  • 96 696
  • 813
Тайфунът с единственото име

Някой ден ще приседнем със старостта,
двете с нея, на някоя пейка във парка,
ще говорим за хиляди малки неща,
или пък, ще мълчим под дървесните шарки.
Ще си спомняме мене, със смях през сълзи,
(ще се черпим кафе във пластмасови чашки),
мойте глупости, грешки, и смешни мечти,
за това, как живота резонно ги смачка...
Очилата, вълшебните, ще ми заеме,
да се видя през тях - как наивна съм била,
а край нас ще препуска всичкото време,
неразумно, което съм изхабила...
Ще се мяркат из него дечица с колички,
ококорени бебета, скутери, топки,
и булонки разрошени с черни ушички,
кафенета и майки с бащи на разходка...
И тогава, в тайфуна, завихрен из парка,
на алеята с пейка, където седим,
ще започнем със нея, малко по малко,
да се сливаме двете с размити черти.
Ще погледне през клоните после небето,
с телескопа на яркото слънце към мен,
за да види как тиха, на същата пейка,
се усмихвам...Старица сред парка зелен.


regina


Честит рожден ден, Нали Мъжете Не Плачат, нека музата никога не те напуска!
Виж целия пост
# 1
Мъглата е заминала за Англия
Вера Балева

така е хубава мъглата
в събота

ще тръгна –
а мъглата ще се настани
на шапката ми
ще я нося –
бавно и тържествено
по улиците

ще срещам най-различни котки

не си представям
в този свят – да няма котки
особено –
до масичките на кафето,
което посещавам

там сядам
при зеленото мълчание –
на чая
и разглеждам
фона на отсрещната картина

една от сервитьорките
ми се усмихва –
съучастнически
и после рони баничка
в чинийка –
на котките
с възторжени опашки

когато се прибирам после –
мъглата си остава
на върха на шапката ми –
проста се привързва
към пискюла

това се случва всяка събота –
която е мъглива

а в слънчевите съботи,
с огромно огорчение –
разбирам
от прогнозите за времето –
мъглата е заминала за Англия

без шапката ми
 
Виж целия пост
# 2
Тайфунът с единственото име

Някой ден ще приседнем със старостта,
двете с нея, на някоя пейка във парка,
ще говорим за хиляди малки неща,
или пък, ще мълчим под дървесните шарки.
Ще си спомняме мене, със смях през сълзи,
(ще се черпим кафе във пластмасови чашки),
мойте глупости, грешки, и смешни мечти,
за това, как живота резонно ги смачка...
Очилата, вълшебните, ще ми заеме,
да се видя през тях - как наивна съм била,
а край нас ще препуска всичкото време,
неразумно, което съм изхабила...
Ще се мяркат из него дечица с колички,
ококорени бебета, скутери, топки,
и булонки разрошени с черни ушички,
кафенета и майки с бащи на разходка...
И тогава, в тайфуна, завихрен из парка,
на алеята с пейка, където седим,
ще започнем със нея, малко по малко,
да се сливаме двете с размити черти.
Ще погледне през клоните после небето,
с телескопа на яркото слънце към мен,
за да види как тиха, на същата пейка,
се усмихвам...Старица сред парка зелен.




в първия момент си казах "страхотно е" и щях да го напиша, но не не е страхотно, а просто невероятно, нямам дума - една, с която да опиша чувствата си когато го четох, толкова е истинско.
Благодаря!
Виж целия пост
# 3

Честит рожден ден, Нали Мъжете Не Плачат, нека музата никога не те напуска!

Благодаря ти...  Hug
Стихът е ... изпълнен с истински неща...
Виж целия пост
# 4
Тайфунът с единственото име

Някой ден ще приседнем със старостта,
двете с нея, на някоя пейка във парка,
ще говорим за хиляди малки неща,
или пък, ще мълчим под дървесните шарки.
Ще си спомняме мене, със смях през сълзи,
(ще се черпим кафе във пластмасови чашки),
мойте глупости, грешки, и смешни мечти,
за това, как живота резонно ги смачка...
Очилата, вълшебните, ще ми заеме,
да се видя през тях - как наивна съм била,
а край нас ще препуска всичкото време,
неразумно, което съм изхабила...
Ще се мяркат из него дечица с колички,
ококорени бебета, скутери, топки,
и булонки разрошени с черни ушички,
кафенета и майки с бащи на разходка...
И тогава, в тайфуна, завихрен из парка,
на алеята с пейка, където седим,
ще започнем със нея, малко по малко,
да се сливаме двете с размити черти.
Ще погледне през клоните после небето,
с телескопа на яркото слънце към мен,
за да види как тиха, на същата пейка,
се усмихвам...Старица сред парка зелен.


regina


Много е хубаво!  bouquet
Виж целия пост
# 5
Ти не дойде

Ти не дойде,
а аз тъй дълго чаках,
да пресечеш самотния ми път.
С обятия горещи те очаквах,
да те нахраня с топлата си гръд.
Ти не дойде.
Отрони се листа преди да пожълтее.
Огъня угасна потушен.
Друг огън в мене тихо тлее -
отчаян порив на безсилната ми тлен.
Да те прегърна, просто да те взема,
да вдишаш глътка въздух с мойте дробове,
да те държа, когато първи крачки правиш,
да ти попея, да те притисна до сърце.
Ти не дойде.
Снежинката угасна в мрака.
Декмври някак ледено запя.
И после нищо...
Някак си живуркаме...
А теб те няма.
Не си отиде.
Ти... просто... не дойде.


Отиваш си


Аз знаех – някой ден ще си отидеш
и този ден е може би сега –
главата ти като тосечена лежеше
на рамото на моята душа.
В очите ти копнеж, устата неми
обръщаш гръб и тръгваш уморен,
лицето ти навъсено и бледо
ще ме преследва като призрак всеки ден.
Но тъй да бъде щом си взел решение –
махни се, тръгвай си, върви,
няма да те спра, но ще поплача,
за теб,
          за себе си,
                            за нашите мечти.




Театър

Ти си тръгна без театър, без сълзи и драма.
Ти просто си тръгна.
Мина като тайфун през сърцето ми
и го изтръгна.
Вдигна завесата с цветя и кутия бонбони,
а си тръгна като крадец!
Качи се на сцената, омагьоса ме и...ме ограби.
Подлец!
Сега имаш друга Дулсинея.
И на нея сваляш звезди.
Заради нея воюваш с вятърни мелници,
тя сигурно заслужава, върви!
Не, няма да задавам Хамлетовски въпроси -
дали ще бъда или не.
Аз още имам своята гордост и съм птица,
макар с прекършени криле.
Виж целия пост
# 6


Мога да те преживея
и до кръв да те изплача призори
може и в сърцето рана да узрее
и да свършат мойте дни.
Мога да те любя и да те забравя
да те хвърля в калта
мога да те зачеркна и погазя
ала мога ли от сърцето си да те издера?
Embarassed Embarassed
Виж целия пост
# 7
Open up your eyes and let the light back in

Ако някой някак се разпознава,
в рамката на която не отдава значение
пристъпващ изтънчено в задрямалите цветя,
препращам топли прегръдки с портокалово
среднощно ухание; на недоизказани думи,
на самота, разнежваща слабост и тишина,
и на разбито сърце (с добро) Просто желание:
за това онова и защо е изобщо това онова
и тем подобни. Не, не ми се рисува с ръка.
Ще пробвам друго. Искам теб в мойта картина
очертала последните часове за плътта
да вдиша кристалите на протоядрена зима
в ноктюрно с поклон и чист е света. Бих те отвел
отвъд предела на земното ускорение, без цел
съвсем без предупреждение в очарователно
нацупена илюминация с подкосени колене
от хлапашко изгнаничество да прочетеме.
Без да се взираме: виолетово e, звезди няма.
Но поне пърхат, в такъв цвят не познавам,
времето в отблясъците в стихващата умора
в парещите сълзи в чакащите очи.
Ах, че боли! Не плачи…

Аnd then she asked me: Do I look alright?
And I said: Yes, you look wonderful tonight.


---

When my hands no longer pray...

уважаема птицо, мъртва в ръцете ми
(знам, бездушна си и все пак - дали?)

Ще чакам толкова колкото е завинаги.
Ще чакам още минута, нямам търпение
да си простим че мълчиш. "Говори!" И кажи
що стана че спиш. Перце по перце търся
причина. Да проявиш умисъл. Възражение.
Че нарушавам покоя ти. Че ти наруши моя.
Разбирам защо отказваш позиция. Летиш.
Но насън или там дето е рая. Птичия.
Кажи кой те рани? Кажи как падна? Или?
Ще питам докле споделиш. Как мислиш,
дали свършва съня? И това ли е края?

уважаема птицо, мъртва в ръцете ми
(ти ли мълчиш или аз още не зная?)

Припламва влажна клечка кибрит, след миг
и свещта. В този късен час на нощта
само скърцането на молива отеква с глух тон
над морската тишина. Някъде в близост
се раждат вълните, пътуват и се разбиват
на пяна в брега, невидими за съня. Където
мъртвите птици се къпят във светлина.
Това бе вечерта срещу края на лятото,
празника по изпращане с множество имена.
Няма ни облачна пелена, ни пухена сянка.
Кажи, как да ти го опиша, обаче, това?

уважаема птицо, мъртва в ръцете ми
(била си, приличаш, и отлиташ сама)

Заминаха с вятъра посестримите на юг.
Току спират. И не една за тебе попита.
Щя тръгваш? Пътуваш? Там си със друг?
Мълча. Нищо не казах в твоя защита.
За теб сигурно няма значение. Не боли.
Не знаеш. Не мислиш. И не желаеш.
За теб може би няма значение дали
ще размахаш криле. Или ще останеш.
Твоя път спира тук. Дето морския бряг
среща безкрая. От всички птици утре ти
единствена ще срещнеш първия сняг.

уважаема птицо, мъртва в ръцете ми
(знам, бездушна си и все пак – дали?)

circa ' 2008
Виж целия пост
# 8
Ти не дойде

Ти не дойде,
а аз тъй дълго чаках,
да пресечеш самотния ми път.
С обятия горещи те очаквах,
да те нахраня с топлата си гръд.
Ти не дойде.
Отрони се листа преди да пожълтее.
Огъня угасна потушен.
Друг огън в мене тихо тлее -
отчаян порив на безсилната ми тлен.
Да те прегърна, просто да те взема,
да вдишаш глътка въздух с мойте дробове,
да те държа, когато първи крачки правиш,
да ти попея, да те притисна до сърце.
Ти не дойде.
Снежинката угасна в мрака.
Декмври някак ледено запя.
И после нищо...
Някак си живуркаме...
А теб те няма.
Не си отиде.
Ти... просто... не дойде.


Отиваш си


Аз знаех – някой ден ще си отидеш
и този ден е може би сега –
главата ти като тосечена лежеше
на рамото на моята душа.
В очите ти копнеж, устата неми
обръщаш гръб и тръгваш уморен,
лицето ти навъсено и бледо
ще ме преследва като призрак всеки ден.
Но тъй да бъде щом си взел решение –
махни се, тръгвай си, върви,
няма да те спра, но ще поплача,
за теб,
          за себе си,
                            за нашите мечти.




Театър

Ти си тръгна без театър, без сълзи и драма.
Ти просто си тръгна.
Мина като тайфун през сърцето ми
и го изтръгна.
Вдигна завесата с цветя и кутия бонбони,
а си тръгна като крадец!
Качи се на сцената, омагьоса ме и...ме ограби.
Подлец!
Сега имаш друга Дулсинея.
И на нея сваляш звезди.
Заради нея воюваш с вятърни мелници,
тя сигурно заслужава, върви!
Не, няма да задавам Хамлетовски въпроси -
дали ще бъда или не.
Аз още имам своята гордост и съм птица,
макар с прекършени криле.

защо ли виждам себе си там в тези редове
Виж целия пост
# 9
Ин


Не влизам в нова битка, уморена
след изтощителна борба,
дори и небесата да са с мене
в едно със майката земя.

Оставям раните да заздравеят,
сълзите ми да изтекат,
а белезите щом порозовеят
разбирам - време е за път.

Укрепнало, сърцето бие
и удари поема вместо мен.
С плътта си нежна ме закриля
по-здраво от стоманен шлем.

Дано не ми се случи да заплача,
когато съм разпалила пожар,
че слънцето ми ще потъне в здрача,
излъчило последния си дар.

Не влизах в битки, уморена.
Закона днес ще наруша.
Ще жертвам своята вселена
за място в твоята душа.

yakim
Виж целия пост
# 10
... през погледа на Ян

Като дете на дивата наша Вселена
ще се надбягвам и с падаща звезда,
ще искам ръката на мома неродена
и ще й давам щедро своята тъмна душа.

Когато успея отново да сложа порядък
в своето бясно, изпускащо ритъм сърце,
момата ще види на лицето ми звярът,
притиснал роза в своите груби ръце.

А в очите ми черни надзърне ли тя
и окъпе ли поглед и тяло в катрана,
ще научи за нашата вечна съдба
да се гоним безкрайно – черен и бяла.
Виж целия пост
# 11
Обичам ужасно много поезия,особено що иде реч за любов. Flutter
Имам 230 такива написани от мен.Два тевтера им е съдържанието.Но няма намерение да издавам стихосбирка Stop.Само веднъж преди години във Вестник Тийнейдджър Лов публикувах две-три Mr. Green.Ето няколко любими ; :love
 


"Вечни"


Как с болката да се примиря,
и да изтрия спомените от своята глава?
Как от неспирната мъка да се отърва,
и да махна безгрижно с ръка?!
Чувствам тялото безжизнено и студено...
и съзнанието със всички болки заледено.
И този лед не може да се разбие.
Нито с гореща вода да се отмие...
Те остават вътре в мен,
някъде там далечни...
тежки и изгарящи - напомнящи,че са вечни!


                "Жажда тленна"


Лава сипе се понечий път,
жажда тленна гърчи се в душата.
Рай небесен бил и този кът -
откъснат далече от земята.
Трепери нишката злокобна.
Малка сган пропълзява пак обратно -
знае пътя до болката гробовна,
и ще остане там,но безвъзвратно.
Вали,но не дъжд,а пясък.
Жажда тленна носи се в нощта.
Забулен в черно кръжи крясък,
нейде так крещи жена.
Мор настъпва,влачи се смъртта.
Поразява с поглед и руши...
От никъде не се вижда светлина...
Жажда тленна търи души...



                "На небето"


Бурно плачещо шепти морето.
Изгубен кораб лута се със моята душа.
Над мене плаче и небето,
криещо слънчевата светлина.
Времето заключено в кутия.
Небето пак очи за сън притвори.
Море,небе,самота...все тия,
вечните заключени простори.
Не ще старее тя,душата!
Заключена в кутия от прахта.
Морето е приятел с синевата,
а душата ми със вечна самота...
Ридай!Заключена си ти в морето.
Далеч от тленното ми тяло ти сега.
Изгубения кораб вече в небето...
на небето е и моята душа...
Виж целия пост
# 12
Всички стихове са -супер...и идеята е невероятна.. Peace
Виж целия пост
# 13
За да е бързоминаващ любовният ден

И пак си красива...
Може би защото обичам безбрежния смях
на очите ти в които си събрала сила за двама...
Сила... защото е нужно много въздушно пространство
за да е бързоминаващ любовният ден.
И пак си загадъчна...
Взела неща от пустинята и морето
ме превръщаш в откривател на тайни...
Имаш посока за двама...
Посока... защото е нужно много далечно пътуване
за да е бързоминаващ любовният ден.
И пак си вълшебница...
А аз от малък вярвам в чудесата от приказките,
има тайнство в извивките на твойте стъпки...
Ти имаш копнежи за двама ни...
Копнежи... защото е нужно изгарящо време
за да е бързоминаващ любовният ден.
Виж целия пост
# 14
Прекрасна тема. Ще ми трябва време да я разгледам.
 
Бягство
Бягам от себе си.
Вяра
Не вярвам в нищо.
Дни
Разбъркани ребуси.
Пепел
Студено огнище.
Гари
Никакво разписание.
Багаж
Само умора.
Зима
Бяло мълчание.
Чувство
Останки от хора.

Яна Кременска

Извинявам се предварително за грешки в стиховете. Преписвани са много отдавна в син, дебел тефтер Laughing. Като на някои от тях не съм писала и авторите. Twisted Evil Явно съм смятала, че ще ги помня вечно. Embarassed

Посоки

Тротоарът беше много тесен-
някой трябваше да отстъпи:
или аз с мислите си невесели,
или момичетата,
в смях, като в дъжд окъпани.

Те крачеха-малка армия дългокоса
не претърпяла никакво поражение,
ликуваща и победоносна-
просто армия,
не влязла още в сражение.

Очите гледаха предизвикателно прямо
нищо не прощаваха,
от нищо не се бояха,
трогателно тънко бе рамото,
а зад него несломени крила шумоляха.

Много тесен бе тротоарът-
притиснах се до самия зид на къщите.
Те си мислеха, че отстъпи по-старият.
Аз си мислех:
бързайте, мили, аз вече оттам се връщам.

Станка Пенчева

Тост

Пия за твоите очи
и за всичко удавено в тях.
За твоите устни -
две линии от синкав пламък.
За твоето сърце -
дано прелива вечно
от любов.
За твоето тяло -
гъвкаво дърво на хълм,
което леко се поклаща
от утринния дъх на пролетта.
За твоята душа -
все още неродена.

Франк Хорн
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия