Ноември 2004 - радост в къщи - бременна след спонтанен аборт през Април. Очакване, надежди, мили фантазийки, купуване на малки, миниатюрни чорапчета от магазина в изблик на спонтанно умиление....Декември , същата година - ден преди рутинния преглед се събуждам с нещо лигаво и кафеникаво в бельото ми - шаш и паника, доктори, ултразвуци - липса на сърдечна дейност - 12та седмица - детето е спряло да се развива още в 8ма -9та, а аз блаженно неведома, купувам чорапки с умиление. След ден - аборт, по медицинки причини - навръх Коледа- хората тичат щастливи с подаръци, аз се прибирам превита с празен корем.....
Ноември 2005 - отново бременна, но със свито сърце, не давам на никой да се зарадва, на никой да ми говори за бебето - мъжът ми и майка ми едва успяват плахо да изразят вълнението си, под строгия ми критичен поглед. Мъжа ми е по-курназ - крои планове, забранява ми да съм песимист, мечтае за малката девойка, незнайно защо убеден, че ще е момиче. Иска да дойде с мен на прегледите - аз не го ща - да не се надява поне той.Първи преглед - 6та седмица- здраво , хубаво сърчице, туптящо с все сила. Караме криво ляво, аз без грам радост и емоция, той - сам в радостта си....7 ноември - вчера - отивам на лекар като на съд- подготвена за най-лошото- ей така без прчина - той ме преглежда с ръка и се кефи, че всичко нараствало идеално, мушка ми видеозона и придобива онзи сериозен и тъй омразен ми поглед, който вече не мога да сбъркам с нищо- рови, търси, върти, суче, не намира ритъм, а го бяхме видели точно преди 10тина дни. Вчера, в 8ма го нямаше, бебето показва развитие в 6.6 седмица, вместо поне в 7 и нещо. Главата ми се замайва и започвам вътрешно да се хиля, като луда, като истерична, като умопобъркана, казвайки си наум- "ок ,Съдба, значи ще я играем по мръсния начин , така ли? Нямаш грижи - удряй, зашлевявай шамара, но не можеш да ме пречупиш, не ме изненадваш, нищо ново не ми поднасяш, по щеше да ме впечатлиш ако ми беше дарила тупкащо сърчице този път!!!" Ставам от стола, отивам на втори ехограф, там недоразумението наречено ехографистка търси и присвива очи половин час, разчекната съм на стола, краката ми треперят, докато тя не може да намери това, което търси. По бързата процедура заключават - аборт. Дреме им на тях за мойте емоции, като станело трети път, чак тогава щели да почнат със серизоните изследвания. Да ама не, не са познали - ще я карам като ченегтата по филмите, дето си хвълят значката и почват сами да разледват случая - и без това сама казвам на лекарите какво да правят, сама ще намеря и причината за моите загуби, преди да дойде "трети път"....
Момичета, жени, мили героини - знам, че е много по-леко да загубиш дете толкова рано, отколкото в случаи като вашите, но май боли еднакво.....Опитвам се да съм силна, да се надсмивам на шамарите, но не зная колко дълго ще мога да бъда достоен спаринг партьор....Не искам един ден да се откачи някоя брънчица в мозъка ми, да се скъса малка невидим жичка и да заточа лиги весело усмихната зад решетките на някоя лудница....
Не съм се логнала, но съм една от вас, от всички нас, които пишем тук. Някак искам да остана анонимна в мъката си, но и искам да я споделя с вас, защото само вие истински знаете за какво говоря. Блгодаря ви и бъдете силни!
Виж целия пост
Ноември 2005 - отново бременна, но със свито сърце, не давам на никой да се зарадва, на никой да ми говори за бебето - мъжът ми и майка ми едва успяват плахо да изразят вълнението си, под строгия ми критичен поглед. Мъжа ми е по-курназ - крои планове, забранява ми да съм песимист, мечтае за малката девойка, незнайно защо убеден, че ще е момиче. Иска да дойде с мен на прегледите - аз не го ща - да не се надява поне той.Първи преглед - 6та седмица- здраво , хубаво сърчице, туптящо с все сила. Караме криво ляво, аз без грам радост и емоция, той - сам в радостта си....7 ноември - вчера - отивам на лекар като на съд- подготвена за най-лошото- ей така без прчина - той ме преглежда с ръка и се кефи, че всичко нараствало идеално, мушка ми видеозона и придобива онзи сериозен и тъй омразен ми поглед, който вече не мога да сбъркам с нищо- рови, търси, върти, суче, не намира ритъм, а го бяхме видели точно преди 10тина дни. Вчера, в 8ма го нямаше, бебето показва развитие в 6.6 седмица, вместо поне в 7 и нещо. Главата ми се замайва и започвам вътрешно да се хиля, като луда, като истерична, като умопобъркана, казвайки си наум- "ок ,Съдба, значи ще я играем по мръсния начин , така ли? Нямаш грижи - удряй, зашлевявай шамара, но не можеш да ме пречупиш, не ме изненадваш, нищо ново не ми поднасяш, по щеше да ме впечатлиш ако ми беше дарила тупкащо сърчице този път!!!" Ставам от стола, отивам на втори ехограф, там недоразумението наречено ехографистка търси и присвива очи половин час, разчекната съм на стола, краката ми треперят, докато тя не може да намери това, което търси. По бързата процедура заключават - аборт. Дреме им на тях за мойте емоции, като станело трети път, чак тогава щели да почнат със серизоните изследвания. Да ама не, не са познали - ще я карам като ченегтата по филмите, дето си хвълят значката и почват сами да разледват случая - и без това сама казвам на лекарите какво да правят, сама ще намеря и причината за моите загуби, преди да дойде "трети път"....
Момичета, жени, мили героини - знам, че е много по-леко да загубиш дете толкова рано, отколкото в случаи като вашите, но май боли еднакво.....Опитвам се да съм силна, да се надсмивам на шамарите, но не зная колко дълго ще мога да бъда достоен спаринг партьор....Не искам един ден да се откачи някоя брънчица в мозъка ми, да се скъса малка невидим жичка и да заточа лиги весело усмихната зад решетките на някоя лудница....
Не съм се логнала, но съм една от вас, от всички нас, които пишем тук. Някак искам да остана анонимна в мъката си, но и искам да я споделя с вас, защото само вие истински знаете за какво говоря. Блгодаря ви и бъдете силни!
макар,че знам че няма да помогне,но ме заболя от това което прочетох
особен когато се повтаря, потретя, когато се блъскаш в нищото и при4ина няма. Ми няма. Аз 4акам сега изследвания, но не 4акам с някаква надежда, знам какво ще ми кажат, здрава си. Бих се радвала ако ми кажат, имаш проблем, знам 4е така имам повод на надежда. Не о4аквам просто 4удеса. Дръж се, само това мога да ти кажа, защото е ясно едно, ще продължаваме напред, няма как. Аз поне имам дете, с много мъка създадено, но то ме крепи много.
, но те като че ли завършват университета с репертоара за "третия път" тук....