Не бих искала да гледате на темата като лунатично изследване дебрите на това до къде може да падне нечие човешко съзнание. Не, не нечие, а вашето конкретно. Едно пътешествие назад към всичките ви спомени обезателно приятно ли е? Имате ли болезнени такива? Неща, за които като си спомните, челото ви се набраздява… от вина, от срам? Не пиша роман, не диря имена, дати и цифри. Разкажете без тях.
Уж не съм чувствителна натура, но ми се иска да вярвам, че има и други като мен. Понякога нещо ми свива гърлото. Не защото някой ме е обидил. Защото аз съм обидила. А не можеш да върнеш времето назад, за да поправиш грешката.
- били ли сте груби понякога с хора, които не го заслужават съзнавайки още в момента, че не сте прав/а?
- проявявали ли сте коравосърдечие, злоба, завист?
- удряли ли сте?
- лъгали ли сте? Грозно и съзнателно…?
- били ли сте неблагодарни – към родител? Към близък?
- срамували ли сте се в компанията на някого само защото е беден, неугледен…?
- мамили ли сте, манипулирали ли сте за своя изгода?
- копняли ли сте нечие семейство да се разпадне, за да вземете едната половинка за себе си?
Например. Надявам се ме разбрахте. Това за да не се отплесвате в споделянето на уж лоши, но очарователни дреболии.
Конкретният повод при мен: Днес за първи път случайно попаднах на историята за едно починало момиче на 20 години. Вероятно лекарска грешка. Разбира се ужасна история. След недълго ровичкане в интернет разбирам, че изстрадалият й доведен баща е писал в половината от възможните български блогове, форуми. И… качвал видео с умиращата си дъщеря. За да покаже лекарското безхаберие. Гледайки материалите изведнъж... изпитах неприязън към тоя човек. Мъчно ми стана за момиченцето, но за бащата… грам. Даже обзе ме ярост. Ей така внезапно и без причина реших, че има нещо комерсилано в бащицата и… го оплюх в един блог. Още докато натисках „публикувай” знаех, че ако не съм права това би наранило безкрайно човека. Знаех, но… публикувах.
Или… Като на цветна снимка ми е пред очите друго. Отдавна. Стоя на автогарата чакайки автобуса. Ядосана. Тръгнах без да кажа „чао” на майка ми ядосана не помня вече от какво. Била съм сигурно на 23. Тръшнах вратата на човека, които отделяше от залъка си за да уча. И така докато чаках автобуса майка се появи (живеехме наблизо до автогарата). Носеше ми нещо. Май парички. Запечатало се е в съзнанието ми – върви към мен, с розова блузка на бели точки, купена май от втора употреба. Времето е топло, лято. Толкова ми е ярък споменът и подробен, че... дерайлирам. Защото няма, знаете, машина на времето.
Помня, помня толкова неща. А уж все пак не съм чак толкова ужасен човек. Дали има и други като мен? Моля, нека не пишат в темата ССФ-та. За тях знаем – семейство - чудо и приказ, образование, пари, секс. Неее… темата е за истинския живот в другите му измерения.
Но не искам да е песимистична. Реалистична, но не отчайваща. Честна най-вече. 2 месеца преди Коледа. Ето повод, скрити зад относителна анонимност, да споделим и неща, трудни за изричане. Може пък да открием как се опитомяват „лошите спомени” и да посрещнем Коледа в мир със себе си. Какъв е успешният модел? Или дето се казва – ние сме просто хора. Или… не, на мен такива неща не ми се случват, аз съм разумен и добър човек?