Здравейте, трудно ми е да споделя това, което се случва с мен, защото, който не се е сблъсквал с психично разстройство няма как да ме разбере, за много от вас ще е чудно и дори смахнато, но аз пиша за онези, които имат моя или подобен проблем със себе си или с близък в семейството.
Извинявам се, ако поста е дълъг, но имам нуждата да го излея, защото усещам, че иначе ще " гръмна".
Извинявам се и ако по някакъв начин ви натоварвам, но споделената мъка, казват, че е половин мъка.
Много ще се радвам, ако темата стане активна, това ще ми даде утеха и надежда.
Преди много години, бях около 10 годишна се отключи нещо в мен и моя най-близък и скъп до тогава човек-моя брат се превърна в моя кошмар.
Всяко негово движение с устата ме подлудяваше, дъвчене, мляскане, говорене. Постоянно се втренчвах в тази негова уста и чаках психичната атака. Този звук на премлясване ме довеждаше до истерия. Молех го да притиска устни, за да имам покой.
Така започнах да го избягвам,а и той мен. Години минаха докато живеехме с родителите си и ритуалите с претискане на устата се повтаряха сутрин преди да изляза от къщи и вечер преди да заспя, като стигнах до там да слагам тапи в ушите си, за да не го чувам през ноща.
Слава Богу когато завърши гимназията реши да замине за Гърция, така нещата се успокоиха и аз успях да завърша право в университета. В един прекрасен момент обаче, господина реши да се върне в България и така, моя кошмар се завърна. Докато учех, аз работех и успях за 6 години да събера пари за малък апартамент. По желание на родителите си, купих апартамент в същия квартал, в който и преди живеехме, за да може те да ми помагат при нужда. Малко след това се омъжих, за човек, с когото имах 10 годишна връзка, но когото не обичах. Той беше много мил с мен, но не разбираше проблема. Преместването в новото жилище не реши проблема. Страхувах се да излизам, за да не срещтна брат си. Опитах се да работя, намерих си кантора в центъра на София, но тревожността от стреща с този човек ме преследваше постоянно. Минаха години на адски психически тормоз и кризи. Съпругът ми започна да ходи на казино, а аз оставах вечно сама с проблема си. Отчуждихме се. Родителите ми също не разбираха моята мъка. За тях беше непонятно. Минаха 5 ужасни години, през които аз сама се борех със себе си. Обиколих всички психиатри завеждащи психиатрични клиники в София, консултации, психотерапия, антидепресанти. Получавах нервни кризи през ноща- събуждах се със сърцебиене, гадене, виене на свят. Съпругът ми ме караше към Бърза помощ, където ми се караха, че съм ги обезпокоила за нищо. Случи се да викаме и лекари в къщи, когато ми прилошаваше.
Брат ми, който много добре знаеше състоянието ми и родителите ми не реагираха по никакъв начин. Казваха, че аз съм се превземала и " да се взема в ръце". Ритуала с притискане на устни ми беше категорично отказан, защото било " глупости". Страдах, плачех постоянно, тровех се с антидепресанти, престанах да работя. Една приятелка ми каза за един сайт за запознанства, в който аз направих регистрация, исках да намеря човек, който наистина да ме разбира. След 5 години безнадеждни опити и доста разочароващи запознанства, намерих Човека. Влюбих се от първата ни среща. Явно чувството е било взаимно, защото много скоро станахме неразделни. Той беше от Пловдив, а аз от София, но за любовта няма граници. Тази любов ми върна силите и желанието за живот. Разведох се и се преместих в Пловдив. Така избягах от дразнителя си, но уви временно. Когато започнах да гледам новините по телевизията, моя мозък реши, че е много вероятно, някъде там из репортажите из София да засека брат си. Така телевизията се оказа мостът с моя брат кошмар. Когато даваха новини започвах да вдигам кръвно, да се потя, да се задъхвам, появи се и виенето на свят. Хайде отново тръгнах да търся помощ. Ходих при радистезисти, врачки и гледачки, накрая стигнах пак до психятър. Отново антидепресанти, качих 12 кг., но забременях и се наложи да ги спра. След раждането на втората ми дъщеря, от умората, недоспиването и проблема си нещата станаха непоносими. Отново антидепресанти. Дозите бяха убийствени, пиех три вида по два пъти на ден. За една година качих 18 килограма. Подух се като топка, всичко ме болеше, нямах сила и желание за нищо. Антидепресантите не решиха проблема, само замаскираха клиничната картина. Един ден беше август миналата година ги хвърлих всичките. Четох, че можело да има кризи при рязкото им спиране. Нищо подобно. Брат ми тогава работеше в Гърция, чувствах се стабилно и реших, че е време да се "взема в ръце", както казваха хората. Наистина чувствах се супер, осещах се, дишах спокойно и свободно. След два месеца започнах да свалям и килограми. За съжаление щастието ми било за кратко. В края на октомври брат ми се завърна в София. И нещата се повториха, криза, след криза, задух, виене на свят, главоболие, гадене, плач по цял ден. Будех се нощем обляна от сълзи с пулс 120 и задух. Чувствах се ужасно, сутрин след будуване цяла нощ, нямах сили, плачех , когато гледах дъщеричките си, които чакаха да ги облека за детска градина. Връщах се в къщи обляна в сълзи, сълзи от безпомощност да се справя с този на глед " смешен проблем". Чувствах се безпомощтна, слаба, непълноценна и страдах, когато гледах колко мъка причинявам на децата си, които ме гушкаха виждайки ме " плачеща" и ме питаха" мамо, защо плачеш". Не исках така да ме виждат,аз следваше да съм пример за тях. Съпругът ми , който за мен е най-благородното същество на земята, стоеше и до момента стои до мен, стиска ръката ми и ми казва" ти можеш". Наложи се да сменим апартамента, в който живеехме, защото съседът под нас, слушаше телевизия, която се чиваше поне два етажа нагоре и на долу. Макар да правихме забележки нещата не се промениха. Разбирам го, дядото е малко глух, но това по никакъв начин не облекчи положението. Преди Нова Година се преместихме в нов апартамент, нова кооперация без комшии. Съпругът ми е много щастлив, децата също. Купихме нови мебели, обзаведохме го чудесно. Да ама не, отреща има друга кооперация, един прозорец стой постоянно отворен,а там има телевизор. Винаги мозакът ми си намира дразнител. След последната ми среща с психиятърката ми, която ме лекува вече две години, тя ясно ми каза, не разбираш ли, ти си болна от ОБСЕСИВНО КОМПУЛСИВНО РАЗСТРОЙСТВО/ НАТРАПЧИВА НЕВРОЗА/, това НЯМА ЛЕЧЕНИЕ!!!!
Просто с антидепресантите ще те поддържаме малко по-спокойна. Това ми прозвуча, като ОСЪДЕНА ДО ЖИВОТ!!!!
Отново ги спрях, като няма да ме лекуват, поне да съм АЗ,защото с тези хапчета не съм. Те претъпяват всичко в мен, не изпитвам радост, нямам желание за секс, да не говорим за оргазъм.
Сега нещата са отново ужасни. След доживотната ми присъда, която беше най-накрая произнесена гласно след близо 15 години, мрънкане от страна на лекарите, аз отново съм в агония.
Пия само ривотрил от 0.5 мл., по един вечер, но вече и от нехо няма ефект. Сутрин щом стана и видя отворения прозорец на сеседите сърцето ми лудо подскача, остра болка в гърдите, гадене и световъртеж. Отново безсъние и безсилие.
Говорих с родителите си, писах и на брат си за състоянието си, молех ги да вземат решение брат ми да замине за Гърция, там той има работа, говори гръцки и вече 12 години е пребиваване там. Само, че зимата си идва за 6 месеца, защото така е по-лесно, Гърция му плаща обещетение, като сезонен работник. Не последва отговор от брат ми, преди време ми беше писал, че съм безполезна твар, която вместо да работи, все учи нещо и затова съм " откачила". Явно господина е забравил, че аз винаги съм работила от 18 годишна, дори му помогнах финансово, през първите му години в Гърция. Майка ми се обади и каза, да се взимам в ръце и да спра да съсипвам живота си, както и да престана да ги тормозя. Брат ми след като искал да живее тук, ще си живее, а аз да се оправям както мога. Продадох апартамента си в София, напуснах Адвокатската Колегия, сега се боря да съм в кондиция и да помагам на съпруга си в неговия бизнес, за да поне малко да съм от полза.
Много ми е тежко, виждам как страда съпруга и децата ми и се опитвам да се държа, но това затаяване на емоциите разтърсват тялото ми. Не знам до кога ще издържа. Вече изгубих надежда от обикаляне по лекари, врачки, гледачки и психолози. Пръскане на толкова пари,а в същото време,аз съм неспособна да работя. Започна и съвеста да ме гризе.
Не знам какво да правя, когато разказвам на хората за този проблем, те ме гледат странно и аз ги разбирам, собствените ми родители и брат ми, който е причина за ужаса ми, не ме разбраха и ме " изхвърлиха" от живота си, как да очаквам разбиране от другите.
Виж целия пост
Извинявам се, ако поста е дълъг, но имам нуждата да го излея, защото усещам, че иначе ще " гръмна".
Извинявам се и ако по някакъв начин ви натоварвам, но споделената мъка, казват, че е половин мъка.
Много ще се радвам, ако темата стане активна, това ще ми даде утеха и надежда.
Преди много години, бях около 10 годишна се отключи нещо в мен и моя най-близък и скъп до тогава човек-моя брат се превърна в моя кошмар.
Всяко негово движение с устата ме подлудяваше, дъвчене, мляскане, говорене. Постоянно се втренчвах в тази негова уста и чаках психичната атака. Този звук на премлясване ме довеждаше до истерия. Молех го да притиска устни, за да имам покой.
Така започнах да го избягвам,а и той мен. Години минаха докато живеехме с родителите си и ритуалите с претискане на устата се повтаряха сутрин преди да изляза от къщи и вечер преди да заспя, като стигнах до там да слагам тапи в ушите си, за да не го чувам през ноща.
Слава Богу когато завърши гимназията реши да замине за Гърция, така нещата се успокоиха и аз успях да завърша право в университета. В един прекрасен момент обаче, господина реши да се върне в България и така, моя кошмар се завърна. Докато учех, аз работех и успях за 6 години да събера пари за малък апартамент. По желание на родителите си, купих апартамент в същия квартал, в който и преди живеехме, за да може те да ми помагат при нужда. Малко след това се омъжих, за човек, с когото имах 10 годишна връзка, но когото не обичах. Той беше много мил с мен, но не разбираше проблема. Преместването в новото жилище не реши проблема. Страхувах се да излизам, за да не срещтна брат си. Опитах се да работя, намерих си кантора в центъра на София, но тревожността от стреща с този човек ме преследваше постоянно. Минаха години на адски психически тормоз и кризи. Съпругът ми започна да ходи на казино, а аз оставах вечно сама с проблема си. Отчуждихме се. Родителите ми също не разбираха моята мъка. За тях беше непонятно. Минаха 5 ужасни години, през които аз сама се борех със себе си. Обиколих всички психиатри завеждащи психиатрични клиники в София, консултации, психотерапия, антидепресанти. Получавах нервни кризи през ноща- събуждах се със сърцебиене, гадене, виене на свят. Съпругът ми ме караше към Бърза помощ, където ми се караха, че съм ги обезпокоила за нищо. Случи се да викаме и лекари в къщи, когато ми прилошаваше.
Брат ми, който много добре знаеше състоянието ми и родителите ми не реагираха по никакъв начин. Казваха, че аз съм се превземала и " да се взема в ръце". Ритуала с притискане на устни ми беше категорично отказан, защото било " глупости". Страдах, плачех постоянно, тровех се с антидепресанти, престанах да работя. Една приятелка ми каза за един сайт за запознанства, в който аз направих регистрация, исках да намеря човек, който наистина да ме разбира. След 5 години безнадеждни опити и доста разочароващи запознанства, намерих Човека. Влюбих се от първата ни среща. Явно чувството е било взаимно, защото много скоро станахме неразделни. Той беше от Пловдив, а аз от София, но за любовта няма граници. Тази любов ми върна силите и желанието за живот. Разведох се и се преместих в Пловдив. Така избягах от дразнителя си, но уви временно. Когато започнах да гледам новините по телевизията, моя мозък реши, че е много вероятно, някъде там из репортажите из София да засека брат си. Така телевизията се оказа мостът с моя брат кошмар. Когато даваха новини започвах да вдигам кръвно, да се потя, да се задъхвам, появи се и виенето на свят. Хайде отново тръгнах да търся помощ. Ходих при радистезисти, врачки и гледачки, накрая стигнах пак до психятър. Отново антидепресанти, качих 12 кг., но забременях и се наложи да ги спра. След раждането на втората ми дъщеря, от умората, недоспиването и проблема си нещата станаха непоносими. Отново антидепресанти. Дозите бяха убийствени, пиех три вида по два пъти на ден. За една година качих 18 килограма. Подух се като топка, всичко ме болеше, нямах сила и желание за нищо. Антидепресантите не решиха проблема, само замаскираха клиничната картина. Един ден беше август миналата година ги хвърлих всичките. Четох, че можело да има кризи при рязкото им спиране. Нищо подобно. Брат ми тогава работеше в Гърция, чувствах се стабилно и реших, че е време да се "взема в ръце", както казваха хората. Наистина чувствах се супер, осещах се, дишах спокойно и свободно. След два месеца започнах да свалям и килограми. За съжаление щастието ми било за кратко. В края на октомври брат ми се завърна в София. И нещата се повториха, криза, след криза, задух, виене на свят, главоболие, гадене, плач по цял ден. Будех се нощем обляна от сълзи с пулс 120 и задух. Чувствах се ужасно, сутрин след будуване цяла нощ, нямах сили, плачех , когато гледах дъщеричките си, които чакаха да ги облека за детска градина. Връщах се в къщи обляна в сълзи, сълзи от безпомощност да се справя с този на глед " смешен проблем". Чувствах се безпомощтна, слаба, непълноценна и страдах, когато гледах колко мъка причинявам на децата си, които ме гушкаха виждайки ме " плачеща" и ме питаха" мамо, защо плачеш". Не исках така да ме виждат,аз следваше да съм пример за тях. Съпругът ми , който за мен е най-благородното същество на земята, стоеше и до момента стои до мен, стиска ръката ми и ми казва" ти можеш". Наложи се да сменим апартамента, в който живеехме, защото съседът под нас, слушаше телевизия, която се чиваше поне два етажа нагоре и на долу. Макар да правихме забележки нещата не се промениха. Разбирам го, дядото е малко глух, но това по никакъв начин не облекчи положението. Преди Нова Година се преместихме в нов апартамент, нова кооперация без комшии. Съпругът ми е много щастлив, децата също. Купихме нови мебели, обзаведохме го чудесно. Да ама не, отреща има друга кооперация, един прозорец стой постоянно отворен,а там има телевизор. Винаги мозакът ми си намира дразнител. След последната ми среща с психиятърката ми, която ме лекува вече две години, тя ясно ми каза, не разбираш ли, ти си болна от ОБСЕСИВНО КОМПУЛСИВНО РАЗСТРОЙСТВО/ НАТРАПЧИВА НЕВРОЗА/, това НЯМА ЛЕЧЕНИЕ!!!!
Просто с антидепресантите ще те поддържаме малко по-спокойна. Това ми прозвуча, като ОСЪДЕНА ДО ЖИВОТ!!!!
Отново ги спрях, като няма да ме лекуват, поне да съм АЗ,защото с тези хапчета не съм. Те претъпяват всичко в мен, не изпитвам радост, нямам желание за секс, да не говорим за оргазъм.
Сега нещата са отново ужасни. След доживотната ми присъда, която беше най-накрая произнесена гласно след близо 15 години, мрънкане от страна на лекарите, аз отново съм в агония.
Пия само ривотрил от 0.5 мл., по един вечер, но вече и от нехо няма ефект. Сутрин щом стана и видя отворения прозорец на сеседите сърцето ми лудо подскача, остра болка в гърдите, гадене и световъртеж. Отново безсъние и безсилие.
Говорих с родителите си, писах и на брат си за състоянието си, молех ги да вземат решение брат ми да замине за Гърция, там той има работа, говори гръцки и вече 12 години е пребиваване там. Само, че зимата си идва за 6 месеца, защото така е по-лесно, Гърция му плаща обещетение, като сезонен работник. Не последва отговор от брат ми, преди време ми беше писал, че съм безполезна твар, която вместо да работи, все учи нещо и затова съм " откачила". Явно господина е забравил, че аз винаги съм работила от 18 годишна, дори му помогнах финансово, през първите му години в Гърция. Майка ми се обади и каза, да се взимам в ръце и да спра да съсипвам живота си, както и да престана да ги тормозя. Брат ми след като искал да живее тук, ще си живее, а аз да се оправям както мога. Продадох апартамента си в София, напуснах Адвокатската Колегия, сега се боря да съм в кондиция и да помагам на съпруга си в неговия бизнес, за да поне малко да съм от полза.
Много ми е тежко, виждам как страда съпруга и децата ми и се опитвам да се държа, но това затаяване на емоциите разтърсват тялото ми. Не знам до кога ще издържа. Вече изгубих надежда от обикаляне по лекари, врачки, гледачки и психолози. Пръскане на толкова пари,а в същото време,аз съм неспособна да работя. Започна и съвеста да ме гризе.
Не знам какво да правя, когато разказвам на хората за този проблем, те ме гледат странно и аз ги разбирам, собствените ми родители и брат ми, който е причина за ужаса ми, не ме разбраха и ме " изхвърлиха" от живота си, как да очаквам разбиране от другите.
