"Човекът от Пекин" от Хенинг Манкел


През една студена утрин на 2006 г. шведската полиция прави ужасяващо откритие – деветнайсет души са зверски убити в домовете си в едно малко селце. Инспектор Виви Сундберг, която е натоварена със следствието, подозира, че става дума за серийни убийства, извършени от луд. Не така мисли съдия Биргита Рослин, която има близки сред убитите и започва паралелно разследване. Но колкото повече се задълбочава в разследването, толкова по-невероятно й се струва зверствата да са дело на някой самотен луд. Случайно намерена червена панделка като че ли разказва съвсем различна история от официално възприетата и я отвежда в далечен Китай. В тази нова суперсила на световната арена Биргита Рослин става заложник на зловеща геополитическа машинация, която застрашава живота й.

Хенинг Манкел (роден 1948 г.) е най-нашумелият и превеждан в момента шведски автор, станал световна знаменитост благодарение на криминалните си романи, в които смразяващата кръвта интрига се преплита с невинаги лицеприятни прозрения за съвременното шведско общество. Те са преведени на 34 езика, спечелили са множество литературни награди (сред които Голямата награда за криминална литература на Шведската академия и "Златната кама" на Асоциацията на криминалните писатели) и нееднократно са служили за основа на игрални филми и телевизионни адаптации. Главният герой и полицейски инспектор в прочутата поредица е Курт Валандер, който постепенно се превърна в едно от познатите имена, редом с другите големи литературни детективи. Манкел успя да докаже на света, че да прекараш времето си с мрачен полицейски инспектор в мразовита Швеция може да е крайно интересно.



Лют студ. Средата на зимата.
В първите дни на януари 2006 един самотен вълк минава немаркираната граница и влиза в Швеция от Норвегия през долината Ваулдален. Водач на снежен скутер го мярва извън Фьелнес, но вълкът изчезва в горите на изток, преди някой да види накъде поема. Далече навътре в норвежката част на пла­нината Йостердалар бе намерил парче замръзнала мърша от лос с кокали, които ставаха за дъвчене. Но това беше преди повече от две денонощия. Сега започва да изгладнява и наново търси храна.
Вълкът е млад самец, тръгнал да търси собствена терито­рия. Без да спира, следва пътя си на изток. При езерото Не­вярна, на север от Линсел, намира още леш от лос. Необез­покояван, цяло денонощие яде до насита, преди да продължи. Все на изток. При Корбьоле притичва през замръзналото езеро Люсна, после следва лъкатушещия път на реката към морето. В безлунната нощ стъпва безшумно с лапи и преминава моста при Йервшьо, а после свива в гъстите гори, които водят право към брега.
Рано сутринта на 13 януари вълкът стига до Хешьовален, малко селище южно от Хансешьо в Хелзингланд. Спира и за­почва да души. Отнякъде идва мирис на кръв. Вълкът се ог­лежда. В къщите живеят хора, но от комините не излиза дим. Дори неговият остър слух не долавя никакви звуци. Но ми­рисът на кръв е там, вълкът е сигурен в това. Той изчаква в горската окрайнина, после бавно се затичва през снега. Ми­рисът се засилва, явно идва откъм къщата в края на малкото селце. Сега той е предпазлив – в близост до хората трябва да си и внимателен, и търпелив. Спира отново. Мирисът идва от задната част на къщата. Вълкът чака. Накрая отново тръгва. Когато приближава, вижда мърша. Започва да тегли тежката плячка към гората. Все още никой не го е забелязал, дори сел­ските кучета не са залаяли. Тишината в тази мразовита утрин е пълна.
В окрайнината на гората вълкът започва да яде. Понеже ме­сото не е замръзнало, става лесно. Сега вече е много гладен. Смъква една кожена обувка и започва да гризе крака най-долу, точно до стъпалото.
Снегът е спрял, след като през нощта е наваляло. Докато вълкът яде, върху замръзналата земя отново започват да падат снежинки.

*

Когато излезе навън, се оказа, че е по-студено, отколкото мислеше. Надигна се на пръсти и погледна термометъра на прозореца на рецепцията. Минус единайсет градуса. При това продължава да спада, помисли си. Досега зимата бе твърде топла. Сега дойде дългоочакваният мраз. Остави чантите на задната седалка, запали мотора и застърга предното стъкло. На седалката до него имаше карта. Още предния ден, когато направи пауза след заснемането на село близо до езерото Ха­селашьон, бе потърсил пътя до последното село. Най-напред трябваше да кара по главния път на юг и после да завие към Сьорфоша при Игесунд. След това имаше две възможности: или да кара на изток, или на запад към езерото, което наричаха ту Голямото езеро, ту Дългото езеро. Източният път бил лош, така чу на една бензиностанция на влизане в Худиксвал. Все пак реши да поеме по него. Щеше да е по-бързо. А светлината тази зимна утрин бе красива. Вече виждаше дима от комините, сочещ право към небето.
Стигна за четирийсет минути, през които бе успял да се заблуди само веднъж. Зави по път, водещ на юг, към Накшьо.
Хешьовален лежеше в малка падина до езеро, на което Карштен не помнеше името. Може би Хешьон? Гъстите гори стигаха чак до селото от двете страни на тесния път.
Карштен спря в края на селото и излезе от колата. Обла­ците бяха започнали да се разпръскват. Светлината щеше да стане по-неподходяща за снимане, може би не така изразител­на. Огледа се. Къщите си стояха по местата, всичко бе много спокойно. Отдалеч дочуваше глухия звук на коли, минаващи по главния път. Обзе го слабо безпокойство. Затаи дъх, както правеше винаги, когато не разбираше съвсем ясно какво му предстои.
После разбра. Комините. Бяха студени. Димът, който тряб­ваше да е ефектен щрих в снимките му, го нямаше. Бавно плъзна поглед по къщите. Някой тук е излизал и разчиствал. Но никой не бе станал да запали печките и да сложи тенджери­те. Спомни си за писмото, изпратено от мъжа, който му беше разказал за селото. Той споменаваше комините и как къщите си изпращали димни сигнали една на друга.
Въздъхна. В писмата хората не пишат истината, а онова, което искат да бъде прочетено. Сега трябва да снима студените комини. Или просто да зареже всичко? Никой не го принуж­даваше да снима Хешьовален и жителите му. Вече имаше дос­татъчно снимки от топяща се Швеция, от пустеещите дворове, самотните села, понякога спасявани от немци или датчани, които превръщаха къщите във вили, или просто оставени да се слеят със земята. Реши да се махне оттам и отново седна в колата. Но ръката му застина над стартера. Затова ли бе дошъл толкова далеч, я поне да опита да направи няколко портрета на хората, живеещи в селото. Въпреки всичко той търсеше лица. През годините си на фотограф Карштен Хьоглин все повече бе завладяван от старите хора. Сам си бе поставил тайна задача да състави фотоалбум с женски лица, преди завинаги да оста­ви фотоапаратите. Снимките му щяха да разказват за красота­та, която човек може да открие единствено в лицата на старите жени, живота и страданието, които бяха вдълбани в кожата им като изсечени в скала.
Отново излезе от колата, нахлупи на главата си кожената шапка, взе своята „Лайка М8“, която го следваше неотлъчно вече десет години, и тръгна към най-близката къща. Общо имаше десет къщи в селото, повечето бяха дървени, боядисани в червено, някои с пристроени крила. Забеляза само една нова постройка, ако можеше да се нарече нова къща от петдесетте години. Когато стигна портата, спря и вдигна фотоапарата. На табелата пишеше, че тук живее семейство Андрен. Направи няколко снимки, смени блендата и скоростта, затърси други ъгли. Все още е твърде сиво, помисли си. Вероятно ще излезе някаква мътилка. Но човек никога не знае. Да си фотограф оз­начава понякога да разкриваш неочаквани тайни.
Карштен Хьоглин често работеше по чиста интуиция. Им­провизацията бе част от работата му. Веднъж в Оскашхамн на рейд лежеше платноход с вдигнати платна. Бе ясен ден със силно слънце. Тъкмо да направи снимката и от мъглата изплу­ва призрачен кораб. За тази снимка бе получил награда.
Портата заяждаше. Трябваше да напъне, за да я отвори. По пресния сняг нямаше следи. Все още нито звук, дори куче не ме е забелязало, като в пустиня, помисли си той. Това не е село, това е някакъв „Летящ холандец“.
Изкачи стъпалата и почука на вратата, почака, почука пак. Ни куче, ни мяукаща котка, нищо. Сега вече се позамисли.

Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. За­ключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците.
Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст.
Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръж­ката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома.
Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в ко­лата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече.
Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита вра­та, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия про­зорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стена­та. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отнача­ло помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозо­рец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода.
Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата ѝ бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части.
Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покрив­ка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв.
Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли.
Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и на­мушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук.
– Не чувам – каза женски глас.
Опита отново. И отново само хриптене. Умираше.
– Можете ли да говорите по-високо? – каза жената – Не разбирам какво казвате.
С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи.
– Умирам – прошепна. – О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.
– Къде сте?
Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навле­зе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шо­фьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

*

Онова, което видяха тримата полицаи, беше без аналог в шведската криминалистика и щеше да се превърне в част от шведската съдебна история. Минаваха от къща на къща с извадени оръжия. Навсякъде попадаха на човешки тела, кучета и котки, намушкани с нож до смърт, дори на един папагал с откъсната глава. Общо намериха 19 души, всичките възрастни, с изключение на едно момче на около дванайсет години. Някои бяха убити в креватите им, други лежаха на пода или седяха на столове до кухненските си маси. Старица бе умряла с гребен в ръка, мъж – до една печка с разлята кана кафе. В една от къщите откриха двама вързани един за друг. И всички бяха подложени на едно и също безумно насилие. Сякаш кървав ураган бе нападнал селото точно когато старите хора са ставали от сън. И тъй като старците на село най-често имаха навика да стават рано, Виви Сундберг предположи, че убийствата са станали на разсъмване.
Виви Сундберг имаше чувството, че цялата ѝ глава се дави в кръв. Въпреки че трепереше от възмущение, остана видимо равнодушна. Сякаш наблюдаваше мъртвите и обезобразени тела през бинокъл, отдалеч.
И миризмата. Въпреки че телата още не бяха изстинали, те издаваха вече миризма, едновременно сладникава и горчива. Докато Виви Сундберг бе вътре, дишаше през устата. Пристъпеше ли навън, бързо поемаше дъх. Да прекрачиш прага на следващата къща бе като да се приготвиш за нещо непоносимо.
Всичко пред нея, труп след труп, бе белязано от едно и също безумство. Рани, причинени от остро наточено ръчно оръжие. Списъкът, който състави по-късно на същия ден и който така и никога никому не показа, се състоеше от кратки бележки, точно описващи видяното:
Къща номер едно. Мъртъв възрастен мъж, полугол, разкъсана пижама, пантофи, полулегнал на стълбите към горния етаж. Главата почти отделена от тялото, палецът на лявата ръка на метър от трупа. Мъртва възрастна жена, нощница, коремът разпорен, части от червата висящи навън, избити изкуствени зъби.
Къща номер две. Мъртъв мъж и мъртва жена, и двамата стари, най-малко на по осемдесет. Телата намерени в двойно легло на долния етаж. Жената е убита в съня си с удар от лявото рамо през гърдите до десния хълбок. Мъжът е опитал да се предпази с чук, но едната му ръка е отсечена, гърлото прерязано. Забележителното е, че двете тела са била завързани заедно. Впечатлението е, че мъжът е бил жив, когато е бил завързан за жената, докато тя е била мъртва. Разбира се, няма доказателства за това, само моментно хрумване. Младо момче, убито в малка спалня. Може да е било убито в съня си.
Къща номер три. Самотна жена, умряла на пода в кухнята. Куче от неустановена порода заклано до нея. Гръбнакът на жената наръган на повече от едно място.
Къща номер четири. Мъртъв мъж на трема. Облечен в панталони, риза, бос. Изглежда е оказал съпротива. Тялото почти разрязано на две през корема. Възрастна жена, убита, както е седяла в кухнята. Два, вероятно три удара по черепа.
Къща номер седем. Две възрастни жени и старец, убити в леглата си на горния етаж. Впечатление: били са будни, в съзнание, но не са успели да реагират. Котка, наръгана до смърт в кухнята.
Къща номер осем. Възрастен мъж, умрял извън къщата, единия крак го няма. Две кучета с отрязани глави. Жена, убита на стълбището, неописуемо обезобразена.
Къща номер девет. Четирима убити в дневна на долния етаж. Полуоблечени, с чаши кафе, включено радио, първа програма.
Три възрастни жени, един възрастен мъж. Главите им са поставени в скутовете.
Къща номер десет. Двама много стари хора, мъж и жена, умрели в леглата си. Не е ясно дали са съзнавали какво им се случва.
Накрая нямаше вече сили да регистрира всички подробности.
Това, което бе видяла, така или иначе нямаше да забрави.
Номерира къщите, където бяха открити жертвите. Но в селото те не бяха в такава последователност. В петата къща се натъкнаха на живот. От двора се чуваше музика, която сякаш минаваше през стените. Ютерстрьом твърдеше, че звучала като песен на Джими Хендрикс. Виви Сундберг много добре знаеше кой е музикантът, докато Ерик Худен дори нямаше представа за кого говореха. Негов фаворит бе Бьорн Шифс.
Преди да влязат, извикаха още двама полицаи от тези, които слагаха ограждения. Нужни им бяха толкова много, че се обадиха в Худиксвал за нови рола с пластмасови ленти. С извадени оръжия приближиха външната врата. Ерик Худен затропа.
Виж целия пост