За медицината и призванието с любов
Това е история разказана от първо лице, без никове, аватари и псевдоними. История за три бременности, радостта от две деца дочакани с много тревоги и едно загубено бебе почти преди да се роди.
Името ми е Ралица Райкова, сега маркетинг мениджър на частна фирма, а преди това в продължение на 6 години ПР на списание „9 месеца”. Мечтата за бебе се роди през 2009 г., заобиколена от стотици бременни като организатор на училищата за родители на списанието, на Дните на отворени врати в родилните клиники, от десетки, не стотици специалисти в тази област.
С тази професия, обградена от радостното очакване на бъдещите майки и аз забременях с така желаното бебе. Последва една бременност като по учебник – с ежемесечни изследвания на кръв и урина, перфектно кръвно налягане, чисти микробиологични изследвания, провеждане на всички скрининги, фетална морфология, фетална ефокардиография и т. н. Тази радост и спокойствие продължиха до средата на 8-мия месец когато лекарката ми остана твърде дълго загледана в монитора на ехографа. След мъчителна пауза ми съобщи, че плацентата изглежда зле, има много калцификати, изобщо функционира частично и слабо.
Така започна един месец изпълнен със страхове, изследвания за антитела за различни инфекциозни заболявания, съмнения ще родя ли здраво или увредено от неизвестно заболяване дете. И констатацията, че бебето ми изобщо не нараства на тегло. И второ мнение от „опитна” лекарка, сдобила се с чисто нов модерен ехограф, която ми заяви, че детето ми е с много къси крака и това е трябвало да ми бъде съобщено преди месеци. Въпреки уверенията на лекарката ми, проследяваща бременността д-р Рени Ковачева и д-р Мария Янкова, която ежеседмично ми правеше доплери, че всичко с бебето е наред страховете ми бяха много. Все пак две седмици преди термина родих дъщеря си Рая – доносена и жизнена предвид теглото си - 2050 гр., здрава и с нормални пропорции. Хистологията на плацентата показа наличието на вече известните калцификати и съдови промени, но обяснение защо са се получили нямаше.
Втората ми бременност завърши неочаквано и трагично в 36-а гестационна седмица. Ден след последния ми запис и 12 дни след добър доплер не усетих движенията на бебето си. Беше загинало. Няма да ви описвам гнева, болката и отчаянието когато осъзнаеш какво ти се е случило, на теб и на цялото ти семейство, на малката сестричката която с такава радост и нетърпение е очаквала бебето. Когато влезеш в родилна зала и чуваш плача на поредното новородено, когато си тръгнеш от болницата без бебе и се прибереш в дом приготвен вече за него.
Тръгнах си поне с един отговор – момченцето ми е имало възел на пъпната връв, който към момента на раждането беше силно затегнат. Обясниха ми, че този така наречен истински възел на пъпната връв се среща изключително рядко, а едва една на около 10 000 бременности завършва по моя начин. Имах съмнения дали с това се изчерпва всичко около смъртта на бебето ми. На последния ехограф и доплер плацентата отново имаше тревожни изменения, беше ми зададен и въпроса дали са ми правени изследвания за тромбофилия. Бебето отново беше по-дребно за гестационната си възраст. Всичко това след една още по-внимателно следена бременност и многократно задаван от мен въпрос – има ли опасност да се повтори сценария от първата ми бременност. Отговорът беше не, но все пак като профилактика от 9-а г.с. ми беше назначен аспирин, който да разрежда кръвта и да подобрява кръвотока към плацентата.
Още в болницата се видях с патолога, който трябваше да ми даде окончателните отговори за това как съм загубила детето си и какво е състоянието на плацентата. Заключението беше, че детето ми е загинало от задушаване заради „тромбозиране на умбиликалната вена в участъка между плода и възела”. След консултации с няколко специалисти ми се изясни и един алтернативен сценарии – възможно е не затягането на възела да е причина за смъртта на детето ми, а засядането на тромб в областта на възела. Няколкото срещи с патолога ме върнаха на въпроса за тромбофилията, още повече, че плацентата и този път имаше изменения характерни за това състояние – хорангиоза (съдова аномалия получена още при формирането на плацентата), „огнищни исхемични микроинфаркти, фибринови депозити”.
Още в деня, в който загубихме детето си с баща му си обещахме, че няма да се откажем от мечтата си отново да станем родители. Тази надежда ми даде сили веднага след случилото се да започна с генетични, имунологични и други изследвания за да имам ако не гаранции, то поне надежда, че няма да преживеем този кошмар отново.
Така се установи, че моите бременности са застрашени от повишено кръвосъсирване особено през бременността, което уврежда плацентата. Оказа се, че имам завишени тромбоцитно-левкоцитни агрегати, фосфолипидни антитела и мутация в един от гените за тромбофилия изследвани в Националната генетична лаборатория в Майчин дом. Въпреки личното уверение на генетика доц. Алексей Савов, че моята мутация е една от най-леките, едва ли не банална и незначителна, аз продължих да търся още информация по въпроса.
И взех едно много важно решение – следващата ми бременност да бъде много по-внимателно проследена, а акушер-гинеколога ми да бъде д-р Иван Сигридов. При първата си среща с него, 5 месеца след загубата си, бях бременна в 5 г.с. Разгледахме много внимателно всички изследвания, обсъдихме проблемите които може да очакваме и с какви медикаменти може да ги коригираме. Пред кабинета беше пълно с жени – бременни, очакващи скорошно раждане и такива дошли с надежда за бебе, чакащи с часове – дълго и търпеливо. Защото си струва да застанеш срещу своя лекар и за едно зависещо само от проблемите и въпросите ти време ти и твоето желано или очаквано дете да сте най-важните. Да получиш всички отговори и цялото внимание и професионализъм на един забележителен лекар. Да ти бъдат назначени всички необходими изследвания и терапията ти да бъде изцяло съобразена с тях.
Така след всеки преглед, след първия скрининг, когато доктора ми беше категоричен че очакваме и се борим да се роди здраво момченце, след всяко изследване на кръв, урина, плацентарни молекули, имунологични изследвания надеждата, не увереността ми растеше. Ежедневните инжекции с нискомолекулярен хепарин бяха част от терапията ми, една изпитана в световен мащаб практика, подлагане на съмнения и подозрения от много акушер-гинеколози у нас, ако не и отхвърляна. Междувременно разбрах, че генетичните изследвания за тромбофилия, които се правят стандартно в България са меко казано непълни. Че не само 3-4 гена които се изследват тук са отговорни за повишеното кръвосъсирване, а повече от 50! Предвид факта, че и баба ми и баща ми са с тежки инсулти, които имат пряка връзка с кръвосъсирването с брат ми направихме изследване на над 17 000 гена в американска лаборатория. Очаквано се оказа, че и двамата имаме и други от наследствените мутации на тромбофилните гени.
Казват, че диагнозата е половината път към успешното лечение. Но е страшно и тъжно, когато по този път изгубиш деца, много надежди и години в търсенето на отговор на въпроса „Защо на мен?” Познавам жени с по няколко изгубени бременности, защото не са им назначени стандартни и наложени във всички развити страни изследвания.
Никога няма да забравя и превъзмогна напълно загубата си, но съзнавам и късмета който имаме с моето семейство. Точно една година и един ден след като се разделих с предишното си бебе родих моя здрав и прекрасен Даниел. Благодарение на медицината в която не престанах да вярвам и на моя лекар – д-р Сигридов, който има познанията, желанието и твърдостта да прилага медицински стандарти чужди на много от „капсулованите” още от медицинското си образование лекари у нас.
Написах всичко това, за да скъся пътя към мечтаното бебе и на други бъдещи майки с тромбофилия.
Виж целия пост
Това е история разказана от първо лице, без никове, аватари и псевдоними. История за три бременности, радостта от две деца дочакани с много тревоги и едно загубено бебе почти преди да се роди.
Името ми е Ралица Райкова, сега маркетинг мениджър на частна фирма, а преди това в продължение на 6 години ПР на списание „9 месеца”. Мечтата за бебе се роди през 2009 г., заобиколена от стотици бременни като организатор на училищата за родители на списанието, на Дните на отворени врати в родилните клиники, от десетки, не стотици специалисти в тази област.
С тази професия, обградена от радостното очакване на бъдещите майки и аз забременях с така желаното бебе. Последва една бременност като по учебник – с ежемесечни изследвания на кръв и урина, перфектно кръвно налягане, чисти микробиологични изследвания, провеждане на всички скрининги, фетална морфология, фетална ефокардиография и т. н. Тази радост и спокойствие продължиха до средата на 8-мия месец когато лекарката ми остана твърде дълго загледана в монитора на ехографа. След мъчителна пауза ми съобщи, че плацентата изглежда зле, има много калцификати, изобщо функционира частично и слабо.
Така започна един месец изпълнен със страхове, изследвания за антитела за различни инфекциозни заболявания, съмнения ще родя ли здраво или увредено от неизвестно заболяване дете. И констатацията, че бебето ми изобщо не нараства на тегло. И второ мнение от „опитна” лекарка, сдобила се с чисто нов модерен ехограф, която ми заяви, че детето ми е с много къси крака и това е трябвало да ми бъде съобщено преди месеци. Въпреки уверенията на лекарката ми, проследяваща бременността д-р Рени Ковачева и д-р Мария Янкова, която ежеседмично ми правеше доплери, че всичко с бебето е наред страховете ми бяха много. Все пак две седмици преди термина родих дъщеря си Рая – доносена и жизнена предвид теглото си - 2050 гр., здрава и с нормални пропорции. Хистологията на плацентата показа наличието на вече известните калцификати и съдови промени, но обяснение защо са се получили нямаше.
Втората ми бременност завърши неочаквано и трагично в 36-а гестационна седмица. Ден след последния ми запис и 12 дни след добър доплер не усетих движенията на бебето си. Беше загинало. Няма да ви описвам гнева, болката и отчаянието когато осъзнаеш какво ти се е случило, на теб и на цялото ти семейство, на малката сестричката която с такава радост и нетърпение е очаквала бебето. Когато влезеш в родилна зала и чуваш плача на поредното новородено, когато си тръгнеш от болницата без бебе и се прибереш в дом приготвен вече за него.
Тръгнах си поне с един отговор – момченцето ми е имало възел на пъпната връв, който към момента на раждането беше силно затегнат. Обясниха ми, че този така наречен истински възел на пъпната връв се среща изключително рядко, а едва една на около 10 000 бременности завършва по моя начин. Имах съмнения дали с това се изчерпва всичко около смъртта на бебето ми. На последния ехограф и доплер плацентата отново имаше тревожни изменения, беше ми зададен и въпроса дали са ми правени изследвания за тромбофилия. Бебето отново беше по-дребно за гестационната си възраст. Всичко това след една още по-внимателно следена бременност и многократно задаван от мен въпрос – има ли опасност да се повтори сценария от първата ми бременност. Отговорът беше не, но все пак като профилактика от 9-а г.с. ми беше назначен аспирин, който да разрежда кръвта и да подобрява кръвотока към плацентата.
Още в болницата се видях с патолога, който трябваше да ми даде окончателните отговори за това как съм загубила детето си и какво е състоянието на плацентата. Заключението беше, че детето ми е загинало от задушаване заради „тромбозиране на умбиликалната вена в участъка между плода и възела”. След консултации с няколко специалисти ми се изясни и един алтернативен сценарии – възможно е не затягането на възела да е причина за смъртта на детето ми, а засядането на тромб в областта на възела. Няколкото срещи с патолога ме върнаха на въпроса за тромбофилията, още повече, че плацентата и този път имаше изменения характерни за това състояние – хорангиоза (съдова аномалия получена още при формирането на плацентата), „огнищни исхемични микроинфаркти, фибринови депозити”.
Още в деня, в който загубихме детето си с баща му си обещахме, че няма да се откажем от мечтата си отново да станем родители. Тази надежда ми даде сили веднага след случилото се да започна с генетични, имунологични и други изследвания за да имам ако не гаранции, то поне надежда, че няма да преживеем този кошмар отново.
Така се установи, че моите бременности са застрашени от повишено кръвосъсирване особено през бременността, което уврежда плацентата. Оказа се, че имам завишени тромбоцитно-левкоцитни агрегати, фосфолипидни антитела и мутация в един от гените за тромбофилия изследвани в Националната генетична лаборатория в Майчин дом. Въпреки личното уверение на генетика доц. Алексей Савов, че моята мутация е една от най-леките, едва ли не банална и незначителна, аз продължих да търся още информация по въпроса.
И взех едно много важно решение – следващата ми бременност да бъде много по-внимателно проследена, а акушер-гинеколога ми да бъде д-р Иван Сигридов. При първата си среща с него, 5 месеца след загубата си, бях бременна в 5 г.с. Разгледахме много внимателно всички изследвания, обсъдихме проблемите които може да очакваме и с какви медикаменти може да ги коригираме. Пред кабинета беше пълно с жени – бременни, очакващи скорошно раждане и такива дошли с надежда за бебе, чакащи с часове – дълго и търпеливо. Защото си струва да застанеш срещу своя лекар и за едно зависещо само от проблемите и въпросите ти време ти и твоето желано или очаквано дете да сте най-важните. Да получиш всички отговори и цялото внимание и професионализъм на един забележителен лекар. Да ти бъдат назначени всички необходими изследвания и терапията ти да бъде изцяло съобразена с тях.
Така след всеки преглед, след първия скрининг, когато доктора ми беше категоричен че очакваме и се борим да се роди здраво момченце, след всяко изследване на кръв, урина, плацентарни молекули, имунологични изследвания надеждата, не увереността ми растеше. Ежедневните инжекции с нискомолекулярен хепарин бяха част от терапията ми, една изпитана в световен мащаб практика, подлагане на съмнения и подозрения от много акушер-гинеколози у нас, ако не и отхвърляна. Междувременно разбрах, че генетичните изследвания за тромбофилия, които се правят стандартно в България са меко казано непълни. Че не само 3-4 гена които се изследват тук са отговорни за повишеното кръвосъсирване, а повече от 50! Предвид факта, че и баба ми и баща ми са с тежки инсулти, които имат пряка връзка с кръвосъсирването с брат ми направихме изследване на над 17 000 гена в американска лаборатория. Очаквано се оказа, че и двамата имаме и други от наследствените мутации на тромбофилните гени.
Казват, че диагнозата е половината път към успешното лечение. Но е страшно и тъжно, когато по този път изгубиш деца, много надежди и години в търсенето на отговор на въпроса „Защо на мен?” Познавам жени с по няколко изгубени бременности, защото не са им назначени стандартни и наложени във всички развити страни изследвания.
Никога няма да забравя и превъзмогна напълно загубата си, но съзнавам и късмета който имаме с моето семейство. Точно една година и един ден след като се разделих с предишното си бебе родих моя здрав и прекрасен Даниел. Благодарение на медицината в която не престанах да вярвам и на моя лекар – д-р Сигридов, който има познанията, желанието и твърдостта да прилага медицински стандарти чужди на много от „капсулованите” още от медицинското си образование лекари у нас.
Написах всичко това, за да скъся пътя към мечтаното бебе и на други бъдещи майки с тромбофилия.
Сега вие ще има на кого да сбъдвате мечтите. 
понеже несъм от най-суеверните за това реших да споделя с вас Прекрасната новина която ни върна към живота. пожелавам ви от сърце и на всички вас прекрасни жени успех гледайте напред и всичко ще дойде с времето си 