Как подготвихте и казахте на детето?

  • 73 175
  • 76
# 15
Благодаря, че отново сте събудили тази тема!!! И ние сме в периода на осъзнаване, кой от къде е дошъл. Бях и разказвала преди 3-4 месеца за идването и при нас и някак възприе спокойно казаното. От един месец и се случва да вижда една майка в напреднала бременност. Майката е на дете от детската градина и това породи още нови въпроси около факта как сме станали нейни родители. Започна да си измисля имена на жената която я е родила, а също и на бащата. Подхождаме търпеливо и без да впрягаме от казаното. Обяснила съм , че това е нашата история и не е необходимо да я разказва на другите, така както другите не разказват , че са излезли от коремите на майките си. Исках да се включа в една група с психолог, но за съжаление групата не успя да стартира. Притеснявам се да не й объркам главицата.
mama merita на каква възраст й каза за първи път?какво точно й каза?моля дай някаква идея ако желаеш на личен
Виж целия пост
# 16
За първи път и казах на 2 г. и половина! И бях доста изненадана-имах усещането, че помнеше. Разрева се с плач , който не бях чувала дотогава. Спрях да говоря за известно време. След тази случка , реших че подхода ми е грешен и започнах да чета и да гледам лекциите на Теа. Някак с времето измислих приказка, наредих албуми и стана като нещо много хубаво. Исках разказа ми да е позитивен. Да звучи като нещо прекрасно. А дали съм постигнала резултат времето ще покаже. Вероятно  ще отговарям на още много въпроси!!!
Виж целия пост
# 17
Какви са тези книги на Теа?
Виж целия пост
# 18
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=686970.msg28460184#msg28460184
Виж целия пост
# 19
Здравейте!Моят син скоро ще стане на 9 год. Когато беше на 5-6 год. имаше един период, когато непрекъснато ме атакуваше за братче или сестриче. И след поредното обвинение, че не искам да му родя такова, му казах, че не мога. Кратко замълчаване и последва резонния въпрос- "Ами мен как си ме родила?" Обясних ме, че го е родила друга жена, защото аз не съм могла, но съм го чакала цял живот и съм си мечтала точно за него. Последваха периоди на мълчание за това и незасягане на темата. Имам чувството, че той превърта информацията в главата си, разбира се не през цялото време, но на 2-3 месеца пуска коментар или въпрос за раждането си. С времето му обясних, че съм го взела от дом, в който е имало много такива деца, че е много специален, но така и не ме попита защо. До момента в първи клас, когато чели разказ за таралежа, който не се харесвал заради бодлите. И госпожата ги накарала да разкажат за нещата, които не харесват в себе си. И моят син, най- милото ми и обично детенце, се изправил пред целия клас и разказал, че не харесва факта, че е осиновен. След часовете забелязах, че е умислен, поговорихме, той се разплака и ми разказа случката. И тогава ми зададе въпроса "Защо? Защо ти си ме взела, а не тя?" И ми обясни, че му тежи факта, че не е пораснал в моето коремче, а в нечие чуждо. Много ми стана мъчно за него, представих си го изправен пред всички, взел за чиста монета подканата на госпожата да разкажат за своите страхове. След това разбрах, че е споделял и пред други деца, че е осиновен. Опитах се да му обясня, че това е нашия живот и не е необходимо да се разказва на всички....И така.... Понякога, когато му се карам, ми казва "По- добре да не ме бяхте осиновявали", или "Какво като ми се случи нещо- ще си осиновите друго дете". В такива моменти исках да не съм му казвала нищо, да не знае нищо и да не чувам тези думи. А от друга страна знам, че това наистина е нашият живот и не можем да избягаме от истината, че тя рано или късно ще излезе наяве, и когато израстваш с мисълта за нещо, то се превръща в част от теб самия и го приемаш... Може би.
Виж целия пост
# 20
Мисля да направите нещо нетрадиционно по въпроса. Имам приятелка , която е в една група на много активни дами. Те всяка година по няколко пъти ходят в дома в Доганово .http://www.milostiv.org/239
Предполагам ,че там където живеете наблизо също има такова място. Интересувайте се как може със сина си  да се присъедините към хора , които помагат , като помощта може да е не само финансова. Трябва да се събуди нещо в душата на вашето дете. Трябва също да се срещате с майки , чиито деца също са осиновени. Явно детето се чувства различно и търси утеха и съчувствие в обкръжаващата го среда на училището. Освен това е време и вие да му се "разсърдите" - все пак му давате цялата си обич, малко сърдене няма да навреди. Установих по моята дъщеря , че ни приемат като даденост и че сме длъжни да им прощаваме всичко. Да ама не , обърнах другата страна и нещата се промениха. А Болката от изоставянето можем само да я притъпим. Важно според мен е да запазим взаимното уважение родител -дете.
Виж целия пост
# 21
Беше толкова отдавна Simple Smile Помня, че опитвах, а той не искаше, на всяка проста реплика "Ах къде мама те намери такъв!" се обръщаше кръгом, изчезваше усмивката... Знаеше и не искаше да говори, макар да бе осиновен на година и два месеца.

Успях да ме изслуша, когато се бяхме събрали да ходим тукашни осиновители на екскурзия във Воняща вода. Стана простичко, казах му достъпно, че го е родила друга леличка (не, какичка! - поправи ме той), която не е могла да му бъде мама и че се събираме на екскурзия приятели също с осиновени деца.

Дълго не обичаше темата, затова се появи и приказката, която обичаше, за това как мама е търсила момчето си и е питала "Облаче, облаче, къде е моето момче, чакали ме?..." Питала е Слънчицето, което гледа от високо - къде е моето момче, чака ли ме?  И те са ми давали кураж да го търся... Питала съм голямото, сино и толкова любимо море и то ми е казало да побързам, защото ме чака моето момче... Питала съм и любимата планина Витошка, за която той сам вече измисляше приказки... После периодично и изневиделица изстрелваше въпроси, получаваше простичък отговор и без да задълбава хукваше да играе до следващото питане...

Сега вече знае всичко, което знам аз - за осиновяването, за произхода, за това, че има братя или сестри.
Не се бойте от тези разговори - те са прости и естествени, когато вие не се боите от тях. Децата знаят подсъзнателно истината и това е само една крачка към по-голямата близост и откритост с тях. При това е важно темата да не е фикс идея, болна точка, задължителна тема - детето трябва да води, аз поне така мисля.

А по въпроса за казването от детето на околните, понеже нямам време да пиша, копвам само мой пост от дискусия на друго място, но за нас е по-актуално и съвсем отскоро:

"Пак е говорил в училище на приятели, че е осиновен. Те идват да ми се оплакват, че Анди говори странни и лоши неща с буквата "о"... Какво говори Анди? И си мисля какви ли пак ги е натрошил - то било, че е осиновен! "Мама, кажи, че съм осиновен!" Потвърждавам, че Анди казва истината, гушвам си го и със смях обяснявам на децата, че това не е лошо, а прекрасно. Да, може да им изглежда малко странно, защото се случва по-рядко от раждането Simple Smile...............
 
Ох, как да ви кажа... Синът ми е голям вече - едно човече на 11 и половина си е много голямо и чувствително вече момче. Изключително отворен към света той не споделя много - не само с мен, не е от плещещите наляво и надясно. Вече е в трудната възраст на вълнения и неуверености, на желания и по-осъзнати мечти. Сам се осъзнава като човече и хем се бори да го възприемат като голям, понякога доста нервно вече, хем още се оглежда въпросително към мен. Как мога да го подведа?! Не мога! Той е осиновен, ние се обичаме и доколкото успяваме сме щастливи... Има нещо важно: Той е прекрасен и без мен и с мен и без БМ и с БМ. Той е - Той. И ако иска да сподели с приятел това е негово право. Ако го боли после - значи е трябвало да мине и през такова лошо приятелство. Аз ще съм редом и ще се борим и може би след това ще споделяме само с "душевно добри" както казва той. Никой никога не ми е определял с кого да споделям и да внимавам какво говоря. В съдбата му няма нищо срамно. И аз наистина мисля така. Срамът е за възрастните. И мен никога не ме е притеснявал факта, че е осиновен - не чувствам болка, че не съм раждала, че не е моята кръв и гени , че не съм пъхтяла с надут тумбак и позиви от първия до последния ден както сестра ми . Да има много неща, за които ми е мъчно - че видях усмивката му едва на година и почти два месеца, че е бил сам, че се е борил сам, че е преживял много, а и доста му предстои... Но това са нашите реалности. Вчера ме пита как мисля, дали съдбата му ще е светла или тъмна?... Знам ли - той иска светла , аз също  - ще се стремим да е такава. И наистина в редките случаи, когато е преценил, че има нужда да изрази нещо от своето си, пък дори то да е във вид на предизвикателство, не мога да го подкося и да му кажа "мисли с кого за какво говориш"... особено по такава тема, която сигурно ще е в основата на болките и неувереностите му. Искам не само съдбата му да е светла, искам и той да остане светъл и съм сигурна, че основите на това се залагат в детството, докато имат нашата вяра, подкрепа, любов и уважение."

 
Виж целия пост
# 22
Моят син е също трети клас, в ново училище, но с познати деца
В един от първите часове по български децата е трябвало да напишат благодарност към мама и извинение към някого.
Учителката задала началото "Благодаря ти, мамо, че си ме родила/Ако трябва да съм откровена точно за това аз не бих благодарила на майка си, а си мисля,че тя трябва да благодари на съдбата,че ме е родила, това на майтап, де Simple Smile/Благодаря ти мамо, за грижите, които полагаш за мен.

Моето човече се изцепило"Ама, госпожо, моята майка не ме е родила"Последвал хилеж от някои деца, шъткане и уточнение "Ами напиши тогава само ,че благодариш за грижите"
Детето се поразстрои, защото си казало истината, а излязло, че пак прави смешки, нещо за което често има проблеми в училище.

Ира, подскажи на лични къде е "актуалното място" и на мен ми се пише в по-камерна среда.Само се надявам да няма психолози, че с времето осъзнах не съвсем благотворителното им действие по темата, по принцип говоря и като мой извод, нямам никого предвид
Виж целия пост
# 23
Здравейте!Моят син скоро ще стане на 9 год. Когато беше на 5-6 год. имаше един период, когато непрекъснато ме атакуваше за братче или сестриче. И след поредното обвинение, че не искам да му родя такова, му казах, че не мога. Кратко замълчаване и последва резонния въпрос- "Ами мен как си ме родила?" Обясних ме, че го е родила друга жена, защото аз не съм могла, но съм го чакала цял живот и съм си мечтала точно за него. Последваха периоди на мълчание за това и незасягане на темата. Имам чувството, че той превърта информацията в главата си, разбира се не през цялото време, но на 2-3 месеца пуска коментар или въпрос за раждането си. С времето му обясних, че съм го взела от дом, в който е имало много такива деца, че е много специален, но така и не ме попита защо. До момента в първи клас, когато чели разказ за таралежа, който не се харесвал заради бодлите. И госпожата ги накарала да разкажат за нещата, които не харесват в себе си. И моят син, най- милото ми и обично детенце, се изправил пред целия клас и разказал, че не харесва факта, че е осиновен. След часовете забелязах, че е умислен, поговорихме, той се разплака и ми разказа случката. И тогава ми зададе въпроса "Защо? Защо ти си ме взела, а не тя?" И ми обясни, че му тежи факта, че не е пораснал в моето коремче, а в нечие чуждо. Много ми стана мъчно за него, представих си го изправен пред всички, взел за чиста монета подканата на госпожата да разкажат за своите страхове. След това разбрах, че е споделял и пред други деца, че е осиновен. Опитах се да му обясня, че това е нашия живот и не е необходимо да се разказва на всички....И така.... Понякога, когато му се карам, ми казва "По- добре да не ме бяхте осиновявали", или "Какво като ми се случи нещо- ще си осиновите друго дете". В такива моменти исках да не съм му казвала нищо, да не знае нищо и да не чувам тези думи. А от друга страна знам, че това наистина е нашият живот и не можем да избягаме от истината, че тя рано или късно ще излезе наяве, и когато израстваш с мисълта за нещо, то се превръща в част от теб самия и го приемаш... Може би.


Аз разбирам това дете.То страда.Душата му страда.И не от факта,че вие сте го осиновили-вярвам,че го обичате и гледате дори повече от собствено.То също ви обича.Но и "онова" чувство е силно,вътрешно.Поради факта,че то се е родило с тъга.Докато е износвано е усещало,че е нежелано,отхвърлено,самотно и изоставено.От вас зависи да помогнете да изкорени от себе си чувството,че е различен.Защото не е.Само дето може би е доста по-щастлив от много деца с биологични родители.   bouquet
Виж целия пост
# 24
Чета ви и все повече се замислям над това, че дори за възрастните осиновяването е тема табу, страни се от нея, всеки си подръпва кичура и си плюе в пазвата да не му дойде на главата. Според мен родителите на собствени деца от малки трябва да говорят за това редом с темата за коремчетата и произхода на живота. Никога няма да забравя племенницата ми (т.е. детето на братовчедка ми) как каза, че се пошегували с нея, че е осиновена и тя много плакала... Като цяло има един огромен пропуск във възпитателната система, според мен трябва да се говори повече за осиновяването в семейството, в училищата, но никой не отчита това за нужно, когато не е пряко засегнат.
Като чета реакциите на децата ви, си мисля, че не трябва да се казва на толкова малко дете, че е осиновено, тъй като то самото не може да го асимилира по правилен начин, може да го пресъздаде по неправилен начин сред връстниците си, което неминуемо се случва. Просто изразявам мнение. Аз разбрах на 17 години. Беше ми трудно в началото, но се радвам, че бях достатъчно развита като личност, за да го приема като нещо, което се случва в живота, за да ни покаже колко големи късметлии сме всъщност.
Желая на всички да намерите пътя към детето си и да уловите момента. Бъдете здрави ! Hug
Виж целия пост
# 25
Благодаря на Теичка за различния поглед върху темата. Моята дъщеря вече е запозната с факта къде е била преди да стане наше дете. Сега обаче имам друг проблем - изпитва зверска ревност към децата с които я срещам и които също са осиновени. Направо не мога да позная детето си.
А другия случай е милостива при среща с просещи деца-моли ме да им дам парички. Отговарям, че първо тя трябва да даде някоя от играчките си . Категорично отказва. След като говорим за това ,че може да си нямат мама и тате , които да им купуват, тя ми отговаря -ами да ходят в "големия дом"/има предвид дома да дечица/. Много бързо се ориентира как да се реши проблема. Моля яко има мами които да са имали проблем с ревността да споделят опит.
Виж целия пост
# 26
А защо изобщо трябва да знае, че децата, с които се среща, са осиновени? В началото и аз си мислех, че трябва да казвам на детето ако играе с други осиновени деца, че те са осиновени, но това се оказа абсолютно безсмислено. По този начин аз самата втълпявах на детето си, че е различно по някакъв начин, че принадлежи къмнякаква друга, различна група. Децата са си деца, играят си, без значение дали са осиновени или родени в семейството си. Да не говорим, че историята на всяко дете си е негова лична история и да разказвам на детето си личната история на други деца ми се струва некоректно. Нормално е да се дразни от подобно разделяне. По-спокойно и лежерно го давай и недей да му вадиш очите непрекъснато с това осиновяване. В усилията си да покажем на децата си, че осиновяването е нещо нормално, несъзнателно ги караме да се чувстват различни.
Виж целия пост
# 27
Дрън е права. Дори косвеното намекване на осиновеното дете, че е такова го кара да се чувства по-различно от другите. Ще се справиш, просто трябва да усетиш детето си, вгеждай се в него, съветите и споделения опит са като капка в океана.
Ревността я имам от дете, това е и нещото с което до ден днешен не мога да се справя. Страха ми от изоставяне е по-силен дори от страха ми от смъртта, както и да звучи. Можеш да прочетеш "Първичнаа рана" на Нанси Верие, аз открих много неща за себе си, или по-скоро си обясних много неща в поведението към околните, взаимоотношенията с родители, любими.
Виж целия пост
# 28
имам братовчедче ,което е осиновено ,но не са му казали ,а вече е на 20 +.На психолози ли е идеята да казвате на детето ,че е осиновено толкова рано?
Виж целия пост
# 29
Това, че те не са му казали не означава, че той не знае.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия