Тъй като и на двама ни беше за първи път, не бяхме на ясно с много неща, но се учехме в движение. И така минаха първите 3 месеца. Казахме си "щом минеш този период всичко е наред.". Да, ама не. Влезнах в 6ти месец, усещах бебенцето активно. Голяма еуфория. Вече си представях как я гушкам. Мечтата ми беше на път да се сбъдне. Но Уви.
На 27.09.17 година след като пишках видях на тоалетната хартия доста слузесто течение, жълтеникаво, доста неприятно на вид. Познавайки тялото си, веднага се стреснах, защото знаех, че това не е нормално. Минути по-късно се обадих ма АГ, което ми следеше бременността и тя ме посъветва да полежа в болница. За наблюдение, за всеки случай.
Още на другия ден ме приеха и всичко беше наред първите 2 дни. Но уви на 30ти започнах да усещам леки болки в корема. Гледаха ме на ехограф и всичко с бебето беше наред.
С изминаването на часовете и дните билките се засилваха. Докато накрая не бях в една постоянна агония, въпреки всичките системи и инжекции.
Разбира се тези болки се оказаха контракции.
И така на 02.10.17 в 2:30 вечерта започна родова дейност в 24 г.с.
За жалост моята малка принцеса, моята мечта се роди без сърдечен пулс.
Това беше най-кошмарният ден в живота ми. Мъката жеш неописуема. Все още е.
Но предстоеше нещо също толкова тежко . Трябваше да кажа на таткото. Но как? Моя свят се бе сринал... как да срина и неговия? Как да му го причиня?
Едва намерих сили.
Сега, година по-късно отново съм бременна в 29 г.с. , но не смея да се зарадвам така както би трябвало.
Просто винаги ще има една празнина и болка в мен, която никога няма да избледнее.