?Въпроси всякакви за СО?

В случая е търпяла достатъчно и е чакала достатъчно. Той не взима насериозно изобщо факта, че има някакъв проблем. Даже я пита тъпотии от сорта на "Ама ти да не си сърдита нещо". Не. Въобще не ти е сърдита, пич. Думите, че те напуска си ги приказва ей така. Той я е приел за даденост. Ползва си я като ония топчици, които мачкаш, за да отпуснеш нервно напрежение. И дори да говори с 1000 психотерапевта (което той не желае) няма да погледне изведнъж на нея като на любима и мила жена, защото вече я вижда като обект, изпълняващ прищевките му и лесна възможност да отпусне стреса като я обижда и унижава, включително пред други хора.
Оттам нататък няма абсолютно никакво значение дали става дума за защитни механизми, компенсаторни и тн, защото нея причината няма да й помогне с нищо освен още повече да седне да го съжалява, и да си седи в ролята на емоционален спаринг партньор.

И аз така мисля, чета кой какво пише, особено нейните постове и вероятността да го напусне клони към нула.

Аз също съм на мнение, че трябва, но едва ли ще го напусне.

Гугъл, права си, но след 19 години брак, задълбаването в причините е неизбежно и шансът да се съхраниш до степен, да правиш кардинални промени, клони към много малък процент.

Авторке, звучиш убедено, последователно и обмислено, но предстои най-тежката битка, а именно - в потъващи пясъци. Мисля, че ще минете на фазата "периоди", в които той ще прави достатъчно от това, заради което го обичаш, до степен единствено да те задържи до следващия ти порив. Така, вероятно, ще минат още години, дотогава, докато все по-трудно ще намираш основания да тръгнеш и все повече доводи да останеш. Той няма да се промени, но ще обещава и това ще храни напразните ти надежди и илюзии, залъгвайки с емоционални трохи нуждите ти.

Той има дълбок проблем, но това не е твоя работа. Ще кажеш, че знаеш, че е така и така звучиш наистина. Но ти си се оплела в ролята на спасителка, което те е превърнало в жертва, а с годините ти е докарал и стокхолмски синдром "обичам го, ще ми липсва, забавен е" и т.н. Аз дори не се съмнявам, че той те обича, но това е един извратен начин на обичане. А те наказва, защото осъзнава, че си наясно с неговите психопатии. За това и пие, за това и мълчи, за това и се изолира, защото НЕ е нормален и НЕ е щастлив, колкото и да се преструва на друго. Но ти си убедена, че той е, и години си опитвала да си щастлива по неговия начин, до степен да отгледаш две деца с такъв пример, модел и обстановка.

Надявам се да имаш сили да се разкараш, защото него няма да спасиш от демоните му, но себе си можеш. И ще трябва да стане този път, защото за следващ едва ли ще събереш кураж.

Редактирам се, за да допълня, че аз съм от тези, които много рядко желаят разпадане на семейство и смятам, че семейството трябва да е, докато смъртта ви раздели. За съжаление тук не виждам семейството и най-вече семейните ценности, които го основават като такова, а една вариация на жертва-насилник, която, макар да е доста украсена с детайли, в основата си е класически случай.

Чудесно резюме! Общо взето така стоят нещата.

Надявам се точно тази анонимна да ни държи в течение на нещата и занапред. Струва ми се, че е една от малкото, които са успявали с интелигентно и скромно поднесена мисъл да спечелят симпатиите на форума. Успех!

Абсолютно съм съгласна. Според мен е страшно, че са минали много години и авторката на това отгоре му дава още година, може да станат и повече, за "оправяне" - това е време, през което той бавно и неусетно я смачква, и изобщо не е задължително той да осъзнава това. Според мен към момента има нулеви данни, че той може да се "оправи", защото в неговите очи няма проблем за оправяне. Той не приема сериозно нищо от това, което тя му казва по въпроса,  а по-скоро като фон, като бръмченето на муха, влязла през прозореца, която ще се полута и ще намери отново откъде да излезе - няма нужда да се предприема нищо. Ще разбере, че става нещо, чак когато се сблъска с реални действия, но и тогава вероятно действията му ще целят запазване на ситуацията, която го устройва.

На авторката препоръчвам да прочете тази книга "Мъжете, които мразят жени и жените, които ги обичат" на Сюзън Форуърд и Джоан Торес. Заглавието е малко подвеждащо - по-ясна представа дава тази част от анотацията "Тя е задължително четиво за онези жени, които искат да разберат защо мъжете, които ги обичат, злоупотребяват с техните емоции и им причиняват страдания."
И каквато и да е причината за неговото поведение, след като той не вижда проблем и няма желание дори да говори за него - единственият изход за нея е "да бяга с 200 в час" , но няма как да стане от днес за утре. Според мен затова е и седяла в този брак толкова дълго, защото влиянието на този тип взаимоотношения е подобно на бавно отравяне, често неусетно за отравяния. Детето за жалост, вероятно също приема тези взаимоотношения за нормални, след като казва, че обича баща си... За мен това е също толкова ужасно.

Авторке, пожелавам ти сила, смелост и искрено се надявам да успееш, наистина смятам, че заслужаваш да си щастлива. То всички заслужаваме де.

Към Анонимната, която за съжаление е трила своите първи постове тук, но за която научавам от последвалите постове какъв е животът й с мъжа й:
Работя в Център за социална рехабилитация и интеграция на лица със зрителни увреждания, като психолог и зрителен терапевт, в София. Вече повече от 6 години ежедневието ми е сред напълно незрящи и слабо виждащи хора - включително шеф, колеги и всичките ни потребители.
Държа да подчертая, че слепият човек има капацитета да бъде съвсем нормално социално и семейно функциониращ, стига да няма допълнителни увреждания, разбира се. Щом съпругът Ви се държи толкова недопустимо, обидно, неуважително и гадно с Вас, право №1 е да се погрижите за самата себе си и децата си. С предимство. И без грам да Ви пука, че бил сляп. Какво като е сляп? Това дава ли му право да се държи като идиот с Вас? Не. Вие сте Жена му и Майка на децата му, а не парцал, не боклук.
Разбира се, вероятно той също има нужда от психологическа или психиатрична помощ. Но тъй като отказва терапия, да се оправя сам! Вие не можете насила да го водите на лекар или психолог, при положение, че не е опасен и агресивен.
Наистина Ви желая успешно разрешаване на проблемите Ви. Без угризения и без чувство за вина. С годините сте доказала, че сте плътно до него, независимо от слепотата му. Тоест Вие не бягате от недъга, Вие бягате от човека и неговото поведение. Вие се спасявате. С Вас съм и желая да Ви подкрепя. Можете да ми пишете на лични.

Здравейте! Включвам се с питане по тема, която ме терзае в момента - прекратяването на отношения с приятелка, която ме натоварва психически. Знам, че това е нещо, което един зрял човек би следвало да може да извърши без угризения. Аз, обаче, дали поради незрялост, или друго, се чувствам гузна, че планирам подобни действия. Познаваме се от 16 години. Живяли сме заедно на два пъти в различни етапи от живота си. Тя е умен и забавен (когато желае) човек, но и такъв, който е хронично недоволен от живота си, много амбициозен, но се мята  от поприще в поприще, няма реална самооценка, не знае какво иска и в следствие на това остава вечно разочарован. Винаги другите са ѝ виновни, винаги някой ѝ завижда, винаги някой не я оценява. Не може да създаде нормална връзка с мъж, макар да е доста привлекателна и чаровна, понеже ги обсебва още от първата седмица и те, разбира се, се дръпват. През годините аз съм ѝ била много често рамо, на което да поплаче, но напоследък все повече започва да ми тежи. Винаги съм забелязвала, че след среща с нея се чувствам изтощена и нямам желание да я виждам известно време, за да презаредя. Моята лична чаша преля наскоро. Дадох ѝ информация за една възможност да започне обучение на място, което тя твърдеше, че много харесва. Нещата се получиха, аз много се радвах за нея. Мислех, че може би най-накрая  ѝ се е случило нещо, което ще я накара да се чувства по-пълноценна и щастлива. Още преди да започне въпросното обучение, обаче, след като уж много се радваше, че се е случило, тя ми изсипа нова доза негатизивъм с разкритието, че всъщност тя реално не е искала това нещо. Някак нещо в мен се пречупи тотално. В допълнение забелязвам, че ме търси само, когато има нужда от компания за излизане някъде. Тотално не се интересува от детето ми (което е малко и около което се върти целия ми свят в момента). Мисълта за нова среща с нея ме натоварва. Вярвам, че е по-добре за мен самата да прекратя това приятелство, но нещо ме човърка, че да си приятел само в доброто е лесно, но именно в кризите е ценно. Когато човек се мята само от криза в криза, обаче, и не подема от съветите ти, длъжен ли си да го обгрижваш емоционално вовеки?

Аз съм прекратявала такива отношения два пъти. Нито веднъж не съжалих. Единия път, след инициатива от другата страна, опитахме да възобновим приятелски отношения. Беше за кратко и приключих окончателно.

Ако не можеш да се дистанцираш емоционално - разделяй се с нея. Не виждам взаимност - тя те натоварва, но както казваш не се интересува от важните за теб неща.
Имах две такива познанства, които прекратих през изминалите две години, като при мен го имаше и елемента "ти си ми банкомата", и да ти кажа - от сегашната ми гледна точка - трябвало е да го направя по-рано.

Въобще не се чуди. Аз съм си прекратявала такива приятелства, защото ме натоварват и пораждат притеснение и негативни емоции у мен. Всеки си има приоритети и при положение, че имаш семейство и дете не можеш да търчиш по всякакви капризи, на всеки който се сети. Аз лично не бих прекратила рязко приятелството, но бих разредила контактите до санитарния минимум. Детето ти е добро оправдание за това.

Аз пък бих те посъветвала да се съсредоточиш върху детето си и да не страдаш за приятелство, за което така или иначе нямаш време. Не е нужно да прекратяваш от раз взаимоотношенията с въпросната персона, просто престани да си ѝ на разположение. Малко, по-малко нещата ще се случат от само себе си.

Да, но ако става дума за криза. Кризата е временно състояние, не хронично.
Тя е типичен енергиен вампир и пробвай да се дистанцираш емоционално, ако не можеш да прекратиш от раз- ще видиш, че сама ще избяга.

В грешка си според мен. По-трудно е да останеш приятел, виждайки че на приятеля ти му върви. Без да завидиш, без да опитваш да омаловажиш.
Може да не спираш да й бъдеш приятелка, но да се отдалечиш или да спреш да опитваш да й помагаш.  Ако желаеш. А може и да си пораснала и да виждаш приятелката си в по-действителни краски.

Е, то никой не казва да се интересуват само от твоето дете, но е нормално и естествено когато една жена роди, да говори и за детето. Все пак това ѝ е ежедневието. Същото е като да говориш за гаджета, мъже, пътувания и прочие. Даже на мене темата за децата напоследък ми идва по-приемлива  от други теми, нищо че моите пораснаха. Хората все за нещо говорят и когато не прекаляват,  всичко е наред.
По темата - аз също бих се дистанцирала и съм го правила. Не прекратявам напълно отношенията, но си давам почивка. Помага.