откъс от книгата "Пътуването на осиновения Аз - в търсене на цялостност", Б.Лифтън
Това, че осиновеният е решил да не търси биологичното си семейство тази година, не означава, че няма да промени решението си следващата година. Споменаването на “търсенето” пред осиновени, които са решили да не търсят, е все едно да треснеш с всичка сила вратата през нощта, за да събудиш спящите. В книгата си “Изгубени и намерени” сравних осиновените със спящите герои от вълшебните приказки (Снежанка, Спящата красавица) и направих паралел между решението да търсиш и събуждането от Големия Сън. Това беше един от начините, по които показах, че осиновените започват да търсят, след като осъществят контакт със своето несъзнавано, или казано по-простичко – когато престанат да отричат чувствата си и си позволят да ги изживеят.
Някои осиновени получават прозрение и сами се събуждат от съня. При други събуждането е по-драматично – чрез неочакван обрат в живота, чрез дълбока криза, при която изведнъж се озовават в тъмната бездна на своето несъзнавано. Всичко, което те до момента стриктно са подреждали и контролирали в психиката си, изведнъж се разпада...
Страшен е този момент, в който осъзнаваш, че прекрачваш прага и навлизаш някъде, от където може и да не се върнеш. Знам какво е усещането, защото го преживях. Никога не съм искала да търся майка си. Подобно на Спящата красавица, бях заспала дълбоко и непробудно. Може би все още щях да спя, ако моя роднина не ми беше споменала, че родителите ми загинали при катастрофа и затова ме осиновили. В този миг прекрачих прага...
Всичко в мен сякаш започна да се разпада. Единственото нещо, което можеше да ми даде спокойствие и да подреди хаоса вътре в мен, беше истината – да разбера какво наистина се е случило с родителите ми. До този момонт се мислех за смела жена – бях кореспондент във Виетнам, бях преживяла ужасите на войната, а сега нямах сили да прекрача прага на агенцията за осиновяване, за да попитам какво се е случило с родителите ми. Така и не намерих смелост. Съпругът ми отиде вместо мен. От агенцията му казали, че нямат известие за смъртта на родителите ми – т.е и двамата са били живи, когато са ме изоставили. Нещо повече, от агенцията дали на съпруга ми името на майка ми.
Исках да се срещна с тази майка, която изведнъж сякаш възкръсна, но в същото време ме беше страх да я търся. Дори при мисълта за това чувствах вина: “Кой, аз? Да търся?” – питах себе си в недоумение, “Та нали толкова пъти си казвах, че никога няма да търся. Никога!”. Но с всяко следващо никога все повече се доближавах до осъзнаването на факта, че ще търся. Месеци наред се борих с чувството, че предавам соиновителите си и с истинския ужас, който изпитвах само при мисълта, че навлизайки в забранената зона на търсенето, мога да изчезна... за самата себе си, от самата себе си... Ту исках да забравя всичко това, ту исках да науча колкото се може повече за биологичните си родители.
Всичко, което описвам, беше един труден, мъчителен процес, в който събуждах толкова много неща, които години наред бях потискала, забранявайки си да ги изживявам. По този начин разбрах, че решението да търсиш не е импулсивно решение – това е решение, което узрява бавно, докато Азът постепенно минава от едно ниво на осъзнатост в друго. Разбрах, че когато човек осъществи връзка с потребността си да търси, той вече се е променил – вече не е човекът, изгубил връзка с миналото си, а е човекът, тръгнал към тази връзка...
Прекрачвайки първия праг на несъзнаваното, попадаш някъде, където нямаш контрол. Търсенето, както Маргарит Дюрас казва за писането, е начин да дешифрираш нещо, което вече е там, нещо, което ти вече си направил в съня на живота си...
Глен
Глен, учител, 35 годишен, прекрачил прага, след като прочел книгата ми “Изгубени и намерени”. Пишейки писмо до мен, в което ми обяснявал защо смята, че осиновените нямат право да търсят майките си, той осъзнал, че всъщност се опитва да излъже самия себе си. “Когато бях в гимназията, изгарях от желание да се срещна с майка си, предтсвях си какво ли не – например, че се обличам като куриер, звъня на вратата и й казвам: “Хей, мамо, това е за теб”. Когато бях в колежа, погребах това мое желание толкова дълбоко в себе си, че повече никога не го изпитах”. Дори сега, когато Глен вече беше решил да търси, той се колебаеше – чувстваше се виновен спрямо осиновителите си и по-малкия си брат, тяхно биологично дете.
“Знам, че търсенето е егоистично – правя го заради себе си”, казва Глен, “Но аз искам да разреша този си проблем, преди да се оженя. Това е емоционален товар, но в същото време е и начин за постигане на реалност. Имам усещането, че ако не го направя, ще възприемам света през очите на нараненото дете вътре в мен. Атакувайки този проблем е начин истински да порасна. Дразня се от факта, че няма да имам контрол върху това, което ще се случи, дали ще намеря майка си или не, но по-важното в случая е, че мога да контролирам избора си да търся.”
Рейчъл
Когато Рейчъл била на 20 години, попаднала на статия в списание за жена, която намерила биологичната си майка. “Сякаш веднага трябваше да погреба мисълта за биологичната си майка. За една ужасяваща секунда се опитах да си я представя – тя нямаше ясно различими черти, приличаше на създание, дошло от тъмната ничия земя, което заплашваше, че ще ме погълне със самото си съществуване. Биологичната връзка мeжду нас беше като разкъсана психична пъпна връв, която сякаш имаше силата да ме завлече някъде на дъното на мрака. Това вътрешно земетресение беше първият път, когато започнах да изграждам някакъв човешки или получовешки образ за майка си - за мен тя беше лоша, беше ме изоставила. Това преживяване също така беше първият път, когато осъзнах, че мога да търся. Това, за което винаги съм мислила, че е отвъд границите, абсолютно недостижимо, изведнъж беше навлязло в царството на реалното и възможното”.
Прекрачването на прага често се случва при смъртта на осиновителите, при раздяла с любимия, при загуба на добър приятел или на нещо много ценно. Тези преживявания отново напомнят на осиновения за липсата на свързаност. Ужасът на космичната бездомност нахлува в несъзнаваното, на някои места прави малки цепнатини, на други – големи, докато не пробие защитите.
Търсенето може също така да е провокирано от раждането на свое дете или дете на приятел. Бременността и раждането напомнят на осиновения за мистичността около тяхното собствено раждане.
Карол
На 39 години, Карол била разведена, без деца, без сериона връзка. Тя започнала да чувства, ченещо в нея умира. “Опитът ми да търся беше последното ми усилие да спася себе си. Не наех какво искам да намеря, не знаех какво ще ми донесе търсенето, не знаех дори дали ще ме сапси. Знаех само, че животът ми не е истински и че искам да намеря своята истина.”
Диана
Диана, 35-годишна бизнес-дама, прекарала целия си живот, опивайки да бъде “нормална”, защото “фактът, че си осиновен те кара да се чувстваш толкова различен”. Нещо в нея се прекършило, когато годеникът й в пристъп на гняв й казал: “Ти си толкова различна!” Тя развалила годежа и изпаднала в толкова дълбока депресия, че не можела да спре да плаче – дори по време на работа. Тогава, за пръв път в живота си, Диана отишла на психотерапевт и му признала, че е осиновена. Когато той я попитал какво смята да прави, тя отвърнала: “Нищо. Това не означава нищо за мен”.
Терапевтът току-що бил работил с една биологична майка, която търсела дъщеря си и бил наясно, че осиновените често често отричат чувствата си. Той насърчил Диана да се включи в група за взаимопомощ. Тя го направила, но не започнала да търси, докато не убедила родителите си, че “Проблемът не е осиновяването, а ПРЕДИ осиновяването. Проблемът е ИЗОСТАВЯНЕТО, не осиновяването.”