Говорим си за свръхестественото

Като малък страдах от необичайно сетивно смущение, причинявано от появата на образи, често придружавани от силни блясъци светлина, които замъгляваха възприемането ми на реалните предмети и влияеха на мислите и действията ми. Това бяха картини или сцени, които съм виждал съвсем реално – никога измисляни от мен неща. Когато някой ми кажеше нещо, образът на предмета, който обрисуваше, се случваше да изниква живо пред взора ми и понякога ми бе трудно да преценя дали е пипаемо нещото или не. Това ми причиняваше серозен дискомфорт и чувство на тревожност. Никой от хората, занимаващи се с изучаването на психология или физиология, до които съм се допитвал, не е успявал досега да даде задоволително обяснение на този феномен. Изглеждаше да е като някакво рядко изключение, въпреки че аз най-вероятно бях предразположен, тъй като зная, че брат ми преживяваше подобни смущения. Теорията, която си изградих, е, че образите бяха резултат на рефлексия на мозъка върху очната ретина под влияние на силна възбуда. Това със сигурност не бяха халюцинации на болен и изтерзан ум, тъй като в други отношения си бях нормално и уравновесено дете. За да получите представа за състоянието ми, представите си, че съм присъствал на погребение или друго подобно стресиращо събитие. След това неизбежно, в покоя на нощта, жива картина от сцената се изпречва пред погледа ми и не иска да изчезне, въпреки усилията ми да я пропъдя. Понякога дори остава да виси неподвижно във въздуха, въпреки че прокарвам ръка през нея. Ако моето обяснение за това явление е точно, би трябвало да е принципно възможно да се прожектира върху екран образ на какъвто и да е предмет, който получим, и да го направим видим. Такъв напредък би революционализирал човешките взаимоотношения като цяло. Убеден съм, че това чудо може и ще бъде осъществено в идващите времена; мога до добавя, че съм посветил много мислене за намиране на решение по този въпрос.

За да се освободя от тези тормозещи ме визуализации, се опитвах да концентрирам мисълта си върху нещо друго, което съм виждал, и по този начин често успявах за известно време да туширам виденията, но за целта трябваше да призовавам непрекъснато нови образи. Не минаваше много време, докато установя, че съм изчерпал всичко, което имах към момента на разположение като натрупани впечатления; “кинолентата” ми се извъртяваше бързо, защото бях видял много малко от света – предметите в къщи и близката околност. Когато за втори или трети път превъртах даден ментален образ, за да прогоня виденията, силата на противодействието отслабваше. Тогава инстинктивно тръгнах на пътешествия извън пределите на своя малък свят и започнах да виждам нови картини. В началото бяха смътни и неясни и се разтапяха във въздуха при опит да се концентрирам върху тях, но с упражняването успях да ги фиксирам – започнаха да стават по-силни и определени, докато накрая придобиха конкретността на реални обекти. Скоро открих, че се чувствам най-добре, когато просто следвах картините – получавах нови впечатления през цялото време и така започнах да пътешествам, разбира се в ума си. Всяка нощ (а понякога и денем), когато бях сам, потеглях на моите пътешествия – виждах нови места, градове и държави, пълни с живот; срещах се с хора, създавах приятелства и познанства и, колкото и невероятно да звучи, факт е, че те ми ставаха толкова скъпи, колкото тези от реалния ми живот и не бяха нито на йота по-малко наситени в своята проява. Правех това постоянно докъм 17-тата си година, когато мисълта ми се насочи сериозно към изобретателството. Тогава за свое удоволствие открих, че мога да визуализирам желаното с изключителна лекота. Нямах нужда от модели, чертежи или експерименти. Можех да си представя в ума си всичко като че ли е истинско. По този начин несъзнателно съм развивал това, което мога да нарека нов метод за материализиране на нови концепции и идеи, който е напълно противоположен на чисто експерименталния и по мое мнение е далеч по-бърз и ефективен. В момента, в който някой създаде приспособление, за да провери в практиката някоя сурова идея, бива неизбежно поглъщан от детайлите и дефектите на устройството. Потапяйки се в процеса по усъвършенстване и реконструиране, силата на концентрацията намалява и се губи връзката с лежащия в основата главен принцип. Резултати може да се постигнат, но винаги за сметка на качеството.

Моят метод е различен. Не бързам да се впускам в реалната работа. Когато ме осени идея, започвам веднага да я разгръщам в съзнанието си. Променям конструкцията, правя подобрения и привеждам устройството в действие само в ума си. За мен е абсолютно без значение дали ще подкарам турбина във въображението си или ще я тествам в моята работилница. Мога да забележа дори когато леко й е нарушен баланса. Няма изобщо никаква разлика – резултатите са едни и същи. По този начин съм в състояние бързо да развия и усъвършенствам една концепция без да докосвам нищо. Когато стигна до там, че съм отметнал всяко възможно усъвършенстване и не виждам дефекти никъде, тогава пристъпвам към реализирането на този краен продукт на ума си. Устройството ми неизменно работи както съм си представял, че би трябвало, и експериментът протича точно както съм го планирал. За двайсет години практика не съм имал нито едно изключение. И защо да бъде другояче? Инженерството, било то в електричеството или механиката, дава недвусмислени резултати. Едва ли има предмет, който не може да бъде разглеждан математически и ефектите да не бъдат изчислени или резултатите определени предварително на базата на възможните теоретически и практически данни. Да се пристъпва към материализиране на сурова идея, както обичайно се прави, смея да твърдя, не е нищо повече от разхищаване на енергия, средства и време.

Моята злочестина от ранните ми години има обаче и една друга компенсация. Постоянното умствено напрягане разви възможностите ми за обективно изследване и ми помогна да открия една особено важна истина. Бях забелязал, че появата на образите бе винаги предшествано от действително наблюдаване на сцените при странни и като цяло твърде необичайни обстоятелства. Така че бях тласнат при всеки отделен случай да откривам първоначалния импулс. Не след дълго процесът се автоматизира и придобих изключителната способност да свързвам причина и следствие. Скоро, за своя изненада открих, че всяка пораждаща се у мен мисъл бе предизвикана от външно впечатление. Не стига това, но и всяко мое действие бе пораждано по подобен начин. С течение на времето стана напълно очевидно за мен, че съм просто един автомат, дарен с възможността да се движи, да реагира на сетивни стимули и да мисли и действа съобразно тях. Практическият израз на това мое осъзнаване бе изкуството на телеавтоматиката (роботиката), което дълго време си носех у мен в един незавършен вид. Скритите му възможности обаче ще се разкрият рано или късно, евентуално. От години обмислям създаването на самоконтролиращ се робот и вярвам, че подобен механизъм може да се произведе – ще се държи като че ли е разумно същество до известна степен и ще направи революция в множество комерсиални и индустриални сфери.

Бях около 12 годишен, когато за първи път успях да изгоня образ от полезрението си с волево усилие, но никога не съм имал какъвто и да е контрол над бликовете светлина, които споменах. Те бяха може би най-странното ми и необяснимо преживяване. Обикновено се явяваха, когато попадах в стресираща или плашеща ме ситуация или когато бях силно превъзбуден. В някои случаи виждах целия въздух наоколо изпълнен с езиците на жив пламък. Тяхната сила и яркост вместо да се стопява, с времето само нарастваше и като че ли чвлението достигна предела си, когато бях на около 25 години.


Това светлинно явление все още ме спохожда от време на време, когато някоя нова идея открие възможностите си пред мен, но това вече не е толкова вълнуващо, защото далеч не е така интензивно. Когато затворя очи, неизбежно съзирам най-напред един тъмно син еднороден фон – не особено различен от небето в ясна, но беззвездна нощ. В миг това небе се оживява от безчет бляскащи в зелено искрички, подредени в няколко пласта и устремили се към мен. След това се появява, в дясно, красив модел на две системи от паралелни и близки една до друга линии, под прав ъгъл една към друга, във всички видове цветове с преобладаване на жълто-зеленото и златното. Веднага след това линиите стават по-ярки и цялото се изпъстря от нагъсто разположени блещукащи точици светлина. Картината се мести бавно пред взора и след около десетина секунди изчезва наляво, оставяйки след себе си доста неприятна и инертна сивота, която бързо дава път на стелещо се на талази море от облаци, по подобен начин опитващи се да формират живи форми. Любопитното е, че не мога да проектирам форма в тази сивота, докато не бъде достигната втората фаза. Всеки път, преди да заспя, образ на човек или предмет прелита пред погледа ми. Когато видя това, знам че съм на път да изпадна в безсъзнателното. Ако отсъстват и откажат да се появят, това за мен означава безсънна нощ.

Как развитото ми въображение играеше роля в ранните ми дни мога да илюстрирам с друго чудато преживяване. Както повечето деца, обичах да подскачам и развих натрапчивото желание да се задържа някак си във въздуха. Веднъж силен вятър, добре обогатен с кислород, задуха от планините, подхващайки ме сякаш съм перце и в този момент можех да се отлепям от земята и да плувам във въздуха като че ли по цяла вечност. Усещането бе страхотно и разочарованието ми бе силно, когато разсеях по-късно заблудата си.


*****


След като приключих с учението в Политехническия институт и Университета, преживях пълен нервен срив и докато се възстановявах бях свидетел на най-разнообразни феномени – странни и невероятни.