"Творци на съвпадения" от Йов Блум.
Който иска да пуска нова загадка
Виж целия пост
Който иска да пуска нова загадка
Познай коя е книгата - 15
- Публикувана: 18 фев. 2017, 19:41 ч.
- Последно мнение: 17 май 2018, 08:20 ч.
# 675
21 фев. 2018, 13:25 ч.
# 676
2 март 2018, 16:12 ч.
Честита Баба Марта! Весели, засмени, бели и червени! 
Хайде малко да посъживим темата с едно цитатче:
„Навярно по този начин хората реагират на необяснимите явления — помисли си той. — Така реагират на всичко ирационално, което отказва да се подчини на причините и на следствията, които управляват западните цивилизации. Навярно нормалният човек реагира по същия начин, когато някоя сутрин забележи летяща чиния, която безшумно кръжи над градината му, когато от небето завалят жаби или когато посред нощ изпод леглото му се промъкне студена ръка и погали босия му крак. Обикновено човек избухва в смях… или в сълзи, но тъй като ужасът остава непокътнат и отказва да изчезне, накрая просто бива пренебрегнат, подобно на камък в бъбреците.“
Виж целия пост
Хайде малко да посъживим темата с едно цитатче:„Навярно по този начин хората реагират на необяснимите явления — помисли си той. — Така реагират на всичко ирационално, което отказва да се подчини на причините и на следствията, които управляват западните цивилизации. Навярно нормалният човек реагира по същия начин, когато някоя сутрин забележи летяща чиния, която безшумно кръжи над градината му, когато от небето завалят жаби или когато посред нощ изпод леглото му се промъкне студена ръка и погали босия му крак. Обикновено човек избухва в смях… или в сълзи, но тъй като ужасът остава непокътнат и отказва да изчезне, накрая просто бива пренебрегнат, подобно на камък в бъбреците.“
# 677
2 март 2018, 16:25 ч.
Първосигнално отговарям - Стивън Кинг. Това с босия крак и ръката, която го хваща е негов патент. За книгата конкретно не се сещам коя е.
Виж целия пост
# 678
4 март 2018, 08:58 ч.
Горното наистина е от Стивън Кинг. Пускам едно за разведряване, въпреки че не е мой ред 
Едно предизвикателство :
Виж целия пост
Едно предизвикателство :
Цитат
Нямаше да знаят едни за други, ако не бяха радиостанциите. От скука се подиграваха помежду си по моторолите, обиждаха се на национална чест, водеха разгорещени политически спорове, разправяха си просташки вицове и разни такива, чак докато една вечер някакъв техен командир, някой си лейтенант Любиша, не попита:
— Ало, усташи, някой там от вас да играе шах? Тия моите са пълни ретарди, не могат да различат топ от царица.
Културата се обади, че би поиграл с него. В бункера нямаха даже фигури и шахматна дъска, та трябваше да разиграва цялата партия наум. Седеше в ъгъла с моторола в ръка, забил съсредоточено поглед в една точка, и от време на време се обаждаше на лейтенант Любиша...
— Кон на d4! Пешка от с2 на сЗ... Топ на g7!...
А от другата страна лейтенантът отговаряше:
— Офицер от f2 на b5... Топ на а4!... Пионка на е5!
Започнаха след вечеря и чак до сутринта в ясната зимна нощ над хълмовете на Дърниш по радиовълните гърмеше техният шахматен двубой. Слънчевите лъчи се провряха през амбразурите на назъбения каменен зид, а взводът лениво се изтягаше в спалните чували, когато Културата, рошав и блед от безсъние, завърши епичния
двубой с победоносен възглас...
— Царица на d7! Шах и мат!
— Мамицата ти лелина! — изпсува горчиво от отсрещната страна на връзката лейтенант Любиша.
Пет минути по-късно от сръбската линия започна безмилостна атака с минохвъргачки, която продължи без прекъсване следващите седемдесет и два часа.
— Туй са то сърбите! — въздъхна недоволно ефрейтор Миле. — Не умеят да губят.
— Ама, хора, как да ви обясня, не беше в мен вината — опита още веднъж
— Ало, усташи, някой там от вас да играе шах? Тия моите са пълни ретарди, не могат да различат топ от царица.
Културата се обади, че би поиграл с него. В бункера нямаха даже фигури и шахматна дъска, та трябваше да разиграва цялата партия наум. Седеше в ъгъла с моторола в ръка, забил съсредоточено поглед в една точка, и от време на време се обаждаше на лейтенант Любиша...
— Кон на d4! Пешка от с2 на сЗ... Топ на g7!...
А от другата страна лейтенантът отговаряше:
— Офицер от f2 на b5... Топ на а4!... Пионка на е5!
Започнаха след вечеря и чак до сутринта в ясната зимна нощ над хълмовете на Дърниш по радиовълните гърмеше техният шахматен двубой. Слънчевите лъчи се провряха през амбразурите на назъбения каменен зид, а взводът лениво се изтягаше в спалните чували, когато Културата, рошав и блед от безсъние, завърши епичния
двубой с победоносен възглас...
— Царица на d7! Шах и мат!
— Мамицата ти лелина! — изпсува горчиво от отсрещната страна на връзката лейтенант Любиша.
Пет минути по-късно от сръбската линия започна безмилостна атака с минохвъргачки, която продължи без прекъсване следващите седемдесет и два часа.
— Туй са то сърбите! — въздъхна недоволно ефрейтор Миле. — Не умеят да губят.
— Ама, хора, как да ви обясня, не беше в мен вината — опита още веднъж
# 679
5 март 2018, 18:51 ч.
Това да не е Ничия земя?
А пък СТивън Кинг ... коя е книгата?
Виж целия пост
А пък СТивън Кинг ... коя е книгата?
# 680
5 март 2018, 18:59 ч.
На Стивън Кинг е "Гробище за домашни любимци". Цитата не е от Ничия земя !
Още един цитат:
Виж целия пост
Още един цитат:
Цитат
— Не е зле. Ризото с тиквички за предястие, а после сърнешко с ньоки и две
парчета торта добуш за десерт — обяви в понеделник след обяда, като се потупваше
по корема. — А у вас какво имаше за обяд?
— Качамак с кокос — отговори унило Домагой.
— Е, това също е добре — призна по-големият брат.
* * *
На другия ден, ей го пак, излиза от дома си с клечка за зъби в устата.
— Първо гъбена супа, а после шницел в сос от зелен пипер — обяви. — Тъй се
натъпках, че накрая не можех да погълна нищо друго освен една купичка белтъчен
крем. Ами вие какво папкахте?
— Качамак с кетчуп — процеди мрачно Бранимир.
— Ех, ако знаех, щях да дойда у вас на обяд — въздъхна Крешо.
* * *
— Днес на Ловорка нещо не й се готвеше — обясни в срядата, като си отпускаше
колана. — Направи само пълнен патладжан, агнешки котлети със запечени картофи
и щрудел с вишни. А вие какво мезнахте?
— Качамак с карамел.
— Бога ми, добре ви гощава Йозо — заключи Крешимир.
* * *
— Нямах представа, че говеждият език с каперси е толкова вкусен — призна в
четвъртък, докато се оригваше тихо. — А у вас какво имаше?
— Качамак с фъстъци.
— Стига бе! — ахна Крешо.
* * *
— Днеска са пости, та малко по-леко хапнахме — рече тъжно в петък. —
Зеленчукова супа минестроне, а после маринован лаврак, задушена блитва с малко
зехтин и крем карамел. А вие ядохте ли нещо по-солидно?
— Качамак — прошепна отсъстващо Звонимир.
— С какво? — попита Крешо.
— С нищо — поясни Домагой и избухна в плач.
парчета торта добуш за десерт — обяви в понеделник след обяда, като се потупваше
по корема. — А у вас какво имаше за обяд?
— Качамак с кокос — отговори унило Домагой.
— Е, това също е добре — призна по-големият брат.
* * *
На другия ден, ей го пак, излиза от дома си с клечка за зъби в устата.
— Първо гъбена супа, а после шницел в сос от зелен пипер — обяви. — Тъй се
натъпках, че накрая не можех да погълна нищо друго освен една купичка белтъчен
крем. Ами вие какво папкахте?
— Качамак с кетчуп — процеди мрачно Бранимир.
— Ех, ако знаех, щях да дойда у вас на обяд — въздъхна Крешо.
* * *
— Днес на Ловорка нещо не й се готвеше — обясни в срядата, като си отпускаше
колана. — Направи само пълнен патладжан, агнешки котлети със запечени картофи
и щрудел с вишни. А вие какво мезнахте?
— Качамак с карамел.
— Бога ми, добре ви гощава Йозо — заключи Крешимир.
* * *
— Нямах представа, че говеждият език с каперси е толкова вкусен — призна в
четвъртък, докато се оригваше тихо. — А у вас какво имаше?
— Качамак с фъстъци.
— Стига бе! — ахна Крешо.
* * *
— Днеска са пости, та малко по-леко хапнахме — рече тъжно в петък. —
Зеленчукова супа минестроне, а после маринован лаврак, задушена блитва с малко
зехтин и крем карамел. А вие ядохте ли нещо по-солидно?
— Качамак — прошепна отсъстващо Звонимир.
— С какво? — попита Крешо.
— С нищо — поясни Домагой и избухна в плач.
# 681
8 март 2018, 18:37 ч.
Още един цитат:
Виж целия пост
Цитат
— Сега вече загазихме — прошепна Мирта на Мирна.
— Аз трябва да пишкам — рече Мирна и се раздвижи, сякаш ще става.
— Не мърдай! — заповяда още веднъж Домагой и надигна заплашително
оръжието.
Мирна се върна в постелята.
— Никакво пишкане, докато не дойде високопоставената делегация — обясни й
Мирта тъжно.
След около минута на двора изскочиха Йозо и близнаците — бащата със стария шмайзер, а те двамата с израелски къси автомати за улични престрелки – и се запътиха с широки енергични крачки през градини и нивя към палатката. Над цялата долина кънтеше гласът на Йозо, който крещеше на Звонимир.
— Как тъй не си бил на пост?! Че къде си бил?!
— Заспах!
– Заспа, а?! Заспа?! Ах, твойта кожа...!
Мирна зърна отдалеч мъжете и се развесели.
— Ето ги! — оповести тя.
После стана и без да обръща повече внимание на Домагой с румънския калашник, излезе пред палатката и само по тениска, която едва покриваше дупето й в миниатюрните гащички, с две ръце взе да маха радостно на Бранимир и Звонимир.
— Юху! — викна тя. — Нали ви казахме, че ще ви открием!
— Момче, дължиш ми пица! — прибави доволно Мирта, която също се беше
провряла покрай нещастния пазач и посочи с пръст Бране.
— Аз трябва да пишкам — рече Мирна и се раздвижи, сякаш ще става.
— Не мърдай! — заповяда още веднъж Домагой и надигна заплашително
оръжието.
Мирна се върна в постелята.
— Никакво пишкане, докато не дойде високопоставената делегация — обясни й
Мирта тъжно.
След около минута на двора изскочиха Йозо и близнаците — бащата със стария шмайзер, а те двамата с израелски къси автомати за улични престрелки – и се запътиха с широки енергични крачки през градини и нивя към палатката. Над цялата долина кънтеше гласът на Йозо, който крещеше на Звонимир.
— Как тъй не си бил на пост?! Че къде си бил?!
— Заспах!
– Заспа, а?! Заспа?! Ах, твойта кожа...!
Мирна зърна отдалеч мъжете и се развесели.
— Ето ги! — оповести тя.
После стана и без да обръща повече внимание на Домагой с румънския калашник, излезе пред палатката и само по тениска, която едва покриваше дупето й в миниатюрните гащички, с две ръце взе да маха радостно на Бранимир и Звонимир.
— Юху! — викна тя. — Нали ви казахме, че ще ви открием!
— Момче, дължиш ми пица! — прибави доволно Мирта, която също се беше
провряла покрай нещастния пазач и посочи с пръст Бране.
# 683
11 апр. 2018, 12:25 ч.
Ехоо, много изостана тая тема, хайде някой да даде загадка
Виж целия пост
# 684
12 апр. 2018, 09:26 ч.
Радос - а защо направо ти не даде
Нещо лесно...
Виж целия пост
Нещо лесно...
Цитат
Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.
Бях на дванайсет години, карах тринайсетата, когато за пръв път видях мъртво човешко същество. Това стана много отдавна — през 1960 година, макар понякога това събитие да не ми изглежда толкова далечно. Особено нощем, когато се будя от сънища, в които ледени парчета падат в отворените очи на мъртвия.
Бях на дванайсет години, карах тринайсетата, когато за пръв път видях мъртво човешко същество. Това стана много отдавна — през 1960 година, макар понякога това събитие да не ми изглежда толкова далечно. Особено нощем, когато се будя от сънища, в които ледени парчета падат в отворените очи на мъртвия.
# 687
12 апр. 2018, 14:10 ч.
Мхъм, така си е - знаех си, че няма да ви затрудни
Dahlia - ти си
(навремето, на толкова да съм била и аз 12-13 когато четох Особени сезони за първи път, този цитат (така почва новелата всъщност) ми беше направил толкова силно впечатление, че срам не срам задигнах тази страница от книгата (бях я взела от библиотеката). Все още я пазя )
Виж целия пост
Dahlia - ти си
(навремето, на толкова да съм била и аз 12-13 когато четох Особени сезони за първи път, този цитат (така почва новелата всъщност) ми беше направил толкова силно впечатление, че срам не срам задигнах тази страница от книгата (бях я взела от библиотеката). Все още я пазя
)
# 688
12 апр. 2018, 17:21 ч.
Нова загадка:
"По Коледа гладуваха.
Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца. "
Виж целия пост
"По Коледа гладуваха.
Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца. "
# 689
13 апр. 2018, 00:13 ч.
Нов цитат:
" Том Строителя знаеше, че този ден бе заложено бъдещето му.
Филип му бе показал писмото от приора на Кентърбъри. Том беше сигурен, че ако катедралата се строеше в Шайринг, Уейлрън щеше да наеме свой майстор строител. Нямаше да пожелае да използва план, одобрен от Филип, нито да рискува да назначи някой, който можеше да остане верен на Филип. За Том това означаваше или Кингсбридж, или нищо. Това бе единствената възможност изобщо да строи катедрала и днес тя беше изложена на риск.
Поканиха го да присъства на катедралния съвет сутринта. Случваше се от време на време. Обикновено беше заради това, че щяха да обсъждат строителната програма и можеше да им потрябва експертното му мнение по въпроси около планирането, цената или сроковете. Днес щеше да организира разпределението на доброволците, ако изобщо дойдеха такива. Искаше строителният обект да ври и кипи от дейност, когато пристигнеше епископ Хенри.
Строителят седеше търпеливо при четенията и молитвите, без да разбира латинските думи и мислеше за плановете си за деня. След това Филип мина на английски и го покани да очертае организацията на работата.
— Аз ще градя източната стена на катедралата, а Алфред ще полага камък в основите — започна Том. — Целта и в двата случая е да покажем на епископ Хенри колко е напреднало строителството.
— Колко души ще трябват на двама ви за помощ? — попита Филип.
— На Алфред ще му трябват двама работници да му носят камъните. Ще му трябва и някой, дето да му забърква хоросана. На мен също ще ми трябва един за правене на хоросан и двама носачи. Алфред може да използва необработени камъни в основите, стига да се плоски отгоре и отдолу, но моите камъни ще трябва да са добре издялани, защото ще се виждат над земята, затова върнах двама каменоделци от кариерата да ми помагат."
Виж целия пост
" Том Строителя знаеше, че този ден бе заложено бъдещето му.
Филип му бе показал писмото от приора на Кентърбъри. Том беше сигурен, че ако катедралата се строеше в Шайринг, Уейлрън щеше да наеме свой майстор строител. Нямаше да пожелае да използва план, одобрен от Филип, нито да рискува да назначи някой, който можеше да остане верен на Филип. За Том това означаваше или Кингсбридж, или нищо. Това бе единствената възможност изобщо да строи катедрала и днес тя беше изложена на риск.
Поканиха го да присъства на катедралния съвет сутринта. Случваше се от време на време. Обикновено беше заради това, че щяха да обсъждат строителната програма и можеше да им потрябва експертното му мнение по въпроси около планирането, цената или сроковете. Днес щеше да организира разпределението на доброволците, ако изобщо дойдеха такива. Искаше строителният обект да ври и кипи от дейност, когато пристигнеше епископ Хенри.
Строителят седеше търпеливо при четенията и молитвите, без да разбира латинските думи и мислеше за плановете си за деня. След това Филип мина на английски и го покани да очертае организацията на работата.
— Аз ще градя източната стена на катедралата, а Алфред ще полага камък в основите — започна Том. — Целта и в двата случая е да покажем на епископ Хенри колко е напреднало строителството.
— Колко души ще трябват на двама ви за помощ? — попита Филип.
— На Алфред ще му трябват двама работници да му носят камъните. Ще му трябва и някой, дето да му забърква хоросана. На мен също ще ми трябва един за правене на хоросан и двама носачи. Алфред може да използва необработени камъни в основите, стига да се плоски отгоре и отдолу, но моите камъни ще трябва да са добре издялани, защото ще се виждат над земята, затова върнах двама каменоделци от кариерата да ми помагат."
Препоръчани теми