Темперамент на дете с рев и песимизъм - как се справяте

Запишете е на театрална школа.
 Там ще придобие самочувствие и ще я научат да си владее емоциите.

Натоварващо е. Аз мразя да мрънкам, а и в повечето случаи единственото, което можеш да постигнеш по този начин, е да се вкиснеш още повече. Ако вали, ще е "сега защо вали", ако не вали, ще е " защо не вали". Нямаме власт да променяме много от нещата около нас, независимо колко много ни се иска, та с тях трябва просто да се примирим и да се опитаме да извлечем максималното хубаво. Ама човекът тези неща не ще и не ще да ги проумее и да ги приеме.

ston , Pyjamka , мрънкат, защото получават реакция.
Колко време биха мрънкали в празно пространство, т.е. празна стая?   
Като почнат, ако виждат само гърба ви излизащ от стаята, или "Нямам желание да слушам поредните глупости!Ще говорим, като ти мине!" съчетано пак с излизане от помещението, след време ще се откажат.Дори и малките деца са умни и усещат, че е тъпо да правиш цирк без публика.   

Amour, вярно че е скучно сам да си мрънкаш и отчитам, че и аз имам някаква вина. Обаче и аз съм човек, да му се не види. Уж все си казвам, че няма да му се връзвам, но не издържам понякога. Супер спокоен човек съм, но си признавам, че единственият човек, който може да ме изкара от равновесие, е големият ми син.

Колко, колко...  Конкретно онази вечер продължи да хленчи близо 40 минути, след като остана сам в стаята си. Друг път недоволството му минава и по-бързо, друг път - по-бавно.
Какво сравнение мога да направя - като да имаш в дома си свекърва, която през час намира за какво да ти хленчи и дудне. Само че да разчита изцяло на твоите грижи и да е собственият ти, роден син!
Подписвам се едно към едно под думите на ston. Като единствено дете в нашето семейство, той е човекът, за когото най-много ме е грижа и заради когото се случва да изляза извън релси.

С часове не е спирал като малък.Сега вече порасна и се усеща когато му кажа,че е голям и се излага,но преди това не действаше.

Amour* , непукист съм, но веднъж се развика на спирката, че съм лоша майка
Хората се заобръщаха, а аз изпитвах еднакво желание да се смея и да му плесна един зад врата.

Изобщо не ме впечатляват мене хорските погледи или подмятания...никой не живее моя живот.В такива моменти дори не забелязвам хората наоколо.....

Изчетох цялата тема и намирам много общи неща, защото работя с едни сладури с подобно поведение. Заниманията са учене, така че драмата е голяма, а и те са по-специални. Всяко дете си е различно, но по-основните причини при тях са:

- свикнали са като им е трудно някой веднага да им помогне или още по-добре да им го свърши вместо тях, което пък ги води към едно постоянно поведение на заучена безпомощност;

- тръшкането може да отмести вниманието от ученето и така да спечелят време, а туткането е задължително, защото хич не им се почва, а съществува и възможност от толкова туткане да не остане време и да минат метър за домашното;

- липса на самочувствие, че могат да се справят, защото имат база за сравнение, в която те четат по-зле от другите, все още смятат на пръсти и като цяло изостават много от съучениците си;

- понякога децата имат много енергия, която няма къде да изразходят (студено време, невъзможност за спорт и т.н.) и от толкова енергия не ги свърта на едно място, камо ли за учене, не могат да си задържат вниманието за дълго, лесно се отегчават.

За тези се сещам, със сигурност има още. В основата са най-вече причвличането на внимание и опитът да избегнат трудността. Винаги запазвам самообладание, но е лесно, все пак не сме нон стоп заедно. Гледам да се шегувам и закачам с тях, за да ги ободря. Хваля ги щедро, когато видя, че се справят добре и ги убеждавам, че само им се струва трудно и с повече упоритост ще видят, че е лесно. Убежденията като цяло не действат, но когато проявя твърдост да си свършат всичко докрай, после те самите са много горди със себе си и върви принципа "видя ли сега, нали ти казах". И след щедрата похвала, гушкане и т.н., получават и награда за усилията. Въпросът е да има постоянство, иначе става много по-трудно. Друго, за което се сещам е - обяснявам, че имат 2 минути да се нареват и после продължаваме и като минат двете минути те обикновено вече са излезли от криза и се чудят защо още не им обръщам внимание.

Не държа да привличам излишно внимание, ако не е наложително.
Аз не смятам, че някой е длъжен да слуша 15 минути едно дете да спори на висок тон (почти викайки), все пак не е на 2 години.

night_sky, много полезни насоки, благодаря.

sylviana, радвам се, че съм била полезна 

Аз имам подозрения, че подобно държание има общо със зодията.  

Моите и двете се скорпиони - каката /17г./ още от малко дете като има нещо за писане, учене започва едно тръшкане и вайкане с часове. Рядко сме стигали до плач, но за мен такова тръшкане беше доста.... странно - с години се опитвам да обясня, че за времето, което е изгубила в драматизиране щеше да си напише домашното.   Добрата новина е, че въпреки цялата "истерия" по учебния материал, тя все някак съумява да се подготви и има отлични оценки. /Слава Богу!   /
Малката /8г./ и тя със започване на училището и домашните, същата картина - два часа тръшкане и накрая писане.  

А не мога да кажа, че това произтича от прекалено помагане от наша страна. Голямата си беше доста самостоятелна. Малката по-малко, но е второ дете, с голяма разлика и предполагам е нормално малко повече да я обгрижваме. Както и да е, и тя вече отрасна.