Коя беше най-трудната, но сладка промяна в живота ви?

  • 13 204
  • 57
Да си поговорим за промените около нас и вътре в нас. За решенията, които са повлияли живота ни.
Кои бяха най-големите, но положителни промени за вас?
Смяна на професията? Встъпване в брак? Раждането на дете? Започване на изцяло нов живот в чужбина? Или пък нещо друго?
Споделете как се решихте на такава крачка и как това се отрази на живота ви и на вас самите като личности?
Виж целия пост
# 1
Най-голямата промяна ми беше, когато надмогнах страха си.
Събрах сили и прекратих с огромна болка една отровна връзка.
 Усещането беше..като да откъснеш живо месо от себе си. Но иначе знаеш, че си смъртно заразен и това е единственият начин.
С след това - целият ми живот се промени.
Все едно е друг човек сега.
Благодарна съм.
Виж целия пост
# 2
А какви са неочакваните неща? Разбира се, че ще е свързано с някаква промяна. Промяните могат да са многообразни - смяна на професия, загуба на близък, нов бизнес, спечелване на лотарията.
Виж целия пост
# 3
Осиновяването на децата ми. Станах майка, макар и не по обичайния път. И да, това е кардинална промяна, която сблъсква с много трудности, с които не се сблъсквате при раждането на собственото си дете.
Самото решение да осиновя не беше толкова трудно, колкото решението да го направя сама, без партньор. А после чакането. Две години. Първата среща с дъщеря ми - уплашено, необщително момиченце на 3г, което изглеждаше на две, а имаше развитието на 1-1,5годишно. Борбата да прояде, за да не умре от глад, да се адаптира и да спре агресията, да не взема храна от земята и от непознати, да не проси храна (вкъщи отказваше при пълен хладилник), да навакса изоставането... За повечето проблеми бях неподготвена и дори не подозирах, на курсовете никой не ги спомена, не намерих и подкрепа за нея и за мен, налучквах пътя, правих грешки, дано ми прости някой ден.
Втората голяма промяна беше, че продадох родителския апартамент и теглих голям кредит, за да сменя квартала и да живеем на по-хубаво място и по-добре условия, за да учат децата ми в добро училище, да има спортна база наблизо и т.н.
За някои това може да са нормални неща, но за мен това са големи стъпки, които ме изправиха пред трудности, с които трябваше да се справя сама, решения, които трябваше да взема сама и за, които отговорността е изцяло моя. И все пак крайният резултат си заслужаваше.
Виж целия пост
# 4
Мама Ру, тези неща сами по себе си са нормални, защото се случват на голяма част от хората. Но всеки от нас ги изживява като уникални, защото засягат собствения живот, а ги възприемаме за уникални, защото нямаме предишен опит - нито раждаме всеки ден деца, нито всеки ден осиновяваме, нито всеки ден сменяме местоживеене и т.н.
Виж целия пост
# 5
Мама Ру,
 bouquet
 Hug
Виж целия пост
# 6
Да, не са нещо изключително. Но темата е лична и усещанията си лични - най-трудната, но сладка промяна.
Понякога най-трудно е да вземеш решение за нещо, друг път осъществяването му ни сблъсква с проблеми и предизвикателства, за които не сме подготвени. За мен най-трудното е, че съм сама - сама вземам решенията и сама нося отговорността за тях, но те са свързани и с хора, които са зависими от мен и ако сгреша, нямам рамо, на което да се облегнат, нямам спасително въже.

Escuse me, твоето решение е много по-трудно и важно bouquet
Виж целия пост
# 7
Мама Ру, благодаря!

Но от моята камбанария, твоето ми се струва много по-съществено, отговорно и важно.. Peace
 Hug
Виж целия пост
# 8
Да, не са нещо изключително. Но темата е лична и усещанията си лични - най-трудната, но сладка промяна.
Понякога най-трудно е да вземеш решение за нещо, друг път осъществяването му ни сблъсква  bouquetс проблеми и предизвикателства, за които не  bouquetсме подготвени. За мен най-трудното е, че съм сама - сама вземам решенията и сама нося отговорността за тях, но те са свързани и с хора, които са зависими от мен и ако сгреша, нямам рамо, на което да се облегнат, нямам спасително въже.



Имаш моето най-искрено възхищение.


Виж целия пост
# 9
Да, не са нещо изключително.
Скрит текст:
Но темата е лична и усещанията си лични - най-трудната, но сладка промяна.
Понякога най-трудно е да вземеш решение за нещо, друг път осъществяването му ни сблъсква с проблеми и предизвикателства, за които не сме подготвени. За мен най-трудното е, че съм сама - сама вземам решенията и сама нося отговорността за тях, но те са свързани и с хора, които са зависими от мен и ако сгреша, нямам рамо, на което да се облегнат, нямам спасително въже.

Escuse me, твоето решение е много по-трудно и важно bouquet
НАпротив, изключителни са.    Peace
Не се подценявай.
Не са много хората в днешно време, които САМИ, без човек до себе си, биха предприели това, което ти си направила.
Аз си признавам (без бой    Laughing  ), че дори и с партньор до себе си, няма смелостта и силата да направя това, което ти.    Hug

Моята промяна?
Лична е.И елементарна, и човешка, е ежедневна, и обикновена.
Но за мен е голяма.Защото ми беше важно.И донакъде животоспасяващо.
Скрит текст:
Цитат
Та, защо реших твърдо да отслабна и да стигна до тук, където съм сега?
Защото теглото започна да влияе на здравето ми.Защото затлъстяването е болест, СЗО го включи (или се обсъждаше да се включи) сред заболяванията бич на 21 век.
Започнах да вдигам кръвно, струваше ми усилие да изкача стъпалата до първия етаж.Не се харесвах, не се обичах, имаше моменти, когато не можех да се гледам в огледалото.
Преди това:опитах да се харесам, опитах да не обръщам внимание на кг, самоубеждавах се, че има милиони дебели жени по света, които са усмихнати, щастливи и доволни от себе си и живота си, когато видех дебела жена на улицата, самоуспокоително си казвах "Ето, и тя води дете за ръчичка, значи и нея някоя  я харесва и обича такава, каквато е.".Повтарях си, че макар и 100 кг-ова жена, пак съм си същото онова момиче по душа, каквото бях и на 60 кг.
Е, не се получи.Имаше период, в който уж вярвах, че е така, че всичко е наред, но .....не се огелждах, не се контех, не си купувах нищо хубаво, не излизах, затворих се в себе си, някак се "скрих от света".
Запитах се:Това ли искам?
Цял живот да се крия, да се самосъжалявам, да съм тъжна, да съм болна, да се мразя, да живея самотна, депресирана и да се тъпча с боклуци, за да успокоявам душата си?
Запитах се и дали такъв живот е искала и си е представяла мама за мен? (аз напълнях основно след нейната смърт).Дали би била щастлива там някъде, ако вижда в какво съм се превърнала и колко тъжен живот имам?Не мисля...
Поставих се на нейно място и ....сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, виждайки децата ми на моето място-дебели, тъжни, самотни, отчаяни, болни, откъснати от света.Не това искам за децата си.Значи, и мама иска най-доброто за мен.
Аз също искам най-доброто за себе си, заслужавам го.
И тогава реших:не искам такъв живот за себе си.Не искам да съм дебела, не искам да съм болна, не искам да пия лекарства с шепи, не искам денят ми да минава пред лекарските кабинети за поредната рецепта, не искам да съм тъжна, ядосана, отчаяна, самотна и всички негативни чувства, породени от кг...само защото съм дебела.
Искам пак да си бъда предишното момиче-весела, усмихната, щастлива, закачлива, забавна, енергична, здрава, купонджийка, радостна, обичаща себе си, обичаща света, обичаща живота.
А когато човек стигне дъното, пътят за изход е само един-нагоре.
ХУбавото на това да удариш дъното, е че вече имаш твърда почва под краката си и можеш да се оттласнеш рязко, с отскок, за разлика от времето, в което си потъвал и под краката ти не е имало стабилна основа.
Останалото....е история.    Laughing

Всеки път, като ми се прияде някакъв боклук, се питам точно :"А струва ли си цената, която ще платя за няколко хапки удоволствие?Искам ли да се върна там, откъдето тръгнах?Искам ли пак да се изгубя, пак да съм дебела, грозна, депресирана и отчаяна?"
Ами, не, не искам.Харесвам това, което виждам сега в огледалото.Харесвам усмивката си, щастливото изражение на мъжа ми, виждайки пак отново "предишното си гадже", (не че някога е казал или направил нещо, с което да ме нарани, но сега истински се радва за/с мен и му личи), харесват ми завистливите погледи на познати и съседи, ужасно ми харесва усещането да мога да вляза във всеки магазин и да мога да си купя която дреха ми хареса (не е като да ти казват "ами нямаме номера като за вас"   Mr. Green  ).
Та така, дълго стана, но не искам да загубя това прекрасно чувство.И докато зависи от мен, от моите решения и действия, няма да стане.
Аз и начина, по който се чувствам сега, сме безценни.И няма да се предам пред "натиска" на боклучавата храна.Не си струва цената.Веднъж я платих, втори път няма да се излъжа.    Laughing
Поглеждайки напред в бъдещето, една изядена вафла (например) няма да ми струва 1 левче, а стотици левове, изхабени в лекарства, "дебели" дрехи и още вредна храна за "терапия".

Знам, че за много хора това е нищо работа.
За мен, за момента, това е Всичко.

Виж целия пост
# 10
Не обичам промените, всички са трудни за мен.  Peace
Тези сладките са свързани със семейството (няма да задълбочавам, явно е демоде или скучно това да са деца или съпруг)
И загубата на 30 кг. Сега с бременността това се променя малко де, но важното е че вече знам формулата. bouquet
Виж целия пост
# 11
Мама Ру, тези неща сами по себе си са нормални, защото се случват на голяма част от хората. Но всеки от нас ги изживява като уникални, защото засягат собствения живот, а ги възприемаме за уникални, защото нямаме предишен опит - нито раждаме всеки ден деца, нито всеки ден осиновяваме, нито всеки ден сменяме местоживеене и т.н.
Не са нормални в този вид.
 Много малко жени биха имали смелостта и силата да вземат такова решение, още по малко биха стигнали до изпълнението му...Така, че Мама Ру може само да се гордее със себе си.
Виж целия пост
# 12
Аз съм в кюпа на мнозинството - раждането на дъщеря ми. Доста голяма промяна в иначе подредения ми и подчинен на работохолизъм живот.
Виж целия пост
# 13
Когато чуя или прочета изказване точно от този стил за сила и смелост за осиновяване, започвам много да се дразня. Човек осиновява дете или деца, защото иска да има деца, не за да извършва смели постъпки или за да прави добро. Осиновяването не е благотворителна акция, нито някакъв подвиг, то си е лично решение, което е изпълнено. Човек защо иска да има деца? Защото така му идва отвътре и по един или друг начин прави възможното, а в някои случаи и невъзможното, за да има деца. Всеки се гордее постигнатото, а особено много се гордее, когато постигнатото е било плод на трудно решение и изпълнение, защото тогава човек съвсем съзнателно полага много повече усилия, отколкото,  ако беше лесно. Радвам се за хоратта, които са осиновили, защото са получили шанса да бъдат родители. Колкото до възхищението, то няма да е заради осиновяването на едно, две или повече деца, а защото родителството е трудна, отговорна и често изтощителна работа всеки ден, независимо дали едно дете е осиновено или родно. Никой не си избира децата - каквото се падне и толкова- болно-здраво, спокойно-нервно - гледа си го.
Виж целия пост
# 14
Андарител, аз много пъти съм се замисляла за осиновяване и точно смелост и сили не намирам за това.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия