Здравейте на всички 
Честно казано не съм мислила, че ще пиша във форум за този ми проблем, но просто вече не виждам начин как мога да се справя... най-вече със себе си.
В опитите ни да забременея мога да кажа, че с мъжа ми не се пазим вече почти 2 години.
Преди около година минах през операция за премахване на полип и от тогава целенасочено работим за бебе.
Беше ясно, че полипа е един от проблемите да не мога да зачена.
След като го махнаха обаче се започна едно изчисляване на овулации, изчисляване на отпуски, според овулациите, едно лудо очакване и на края на всеки цикъл - разочарование.
Говорили сме си с мъжа ми, че трябва да си пусне спермограма, това е едно от първите неща, които се правят в подобни случи. Казва ок и всичко си минава постарому. Аз минах през 3-ма лекари за 2 години и всички ми казват едно и също - нужна е спермограма, за да знаем на какво да наблегнем занапред.
Междувременно аз си пуснах хормонални изследвания, които ще разчетем с док другата седмица. След това ще направя и цветна снимка най-вероятно, за да видим дали всичко е наред. Но проблемът с мъжкия фактор си стои... Идеята му била, че искал всичко да се случи нормално и да не насилваме излишно нещата. Чувствал се притиснат с всички тези рамки, които си поставяме - срокове, дати и т.н.
А мен цялото това неведение ме побърква - искам да знам преди всичко дали сме здрави, защото тогава вече ще знаем на какво да наблегнем - на почивката или на прегледи и изследвания. Времето си минава, а аз дори не знам дали можем да заченем нормално и няма изгледи да разбера това.
От цялото това очакване в периода ову-цикъл съм станала тотална топка от нерви. Нямам желание за нищо, не ми се излиза, не ми се говори. Не дай си Боже да се случи да имаме гости в момент на овулация или да се налага да бъдем извън града по това време. Това просто ме съсипва, вярвайте ми. Вече плача от най-малкото нещо. Жените от обкръжението ни една по една вече забременяха. Случи се няколко пъти подред да излезем с наши близки и всеки път да чуваме новината, че тя е бременна. Радвам се, искрено се радвам за тях и искрено, съвсем искрено съжалявам за себе си. Сега като помисля, че скоро ще държа бебетата им и сълзите ми напират. Не мога да се позная, а лошото е, че ставам все по-зле. Мъжът ми смята, че това моето е фикс идея, да спра да мисля за това и да се отпусна.
Как да спра да мисля за това, което желая с цялото си сърце?
Може би съм имала нужда да излея това, което чувствам и стана малко дълго, но ще се радвам да споделите как се справихте с очакването и с нервите си около надеждата чертите най-сетне да са две
Виж целия пост
Честно казано не съм мислила, че ще пиша във форум за този ми проблем, но просто вече не виждам начин как мога да се справя... най-вече със себе си.
В опитите ни да забременея мога да кажа, че с мъжа ми не се пазим вече почти 2 години.
Преди около година минах през операция за премахване на полип и от тогава целенасочено работим за бебе.
Беше ясно, че полипа е един от проблемите да не мога да зачена.
След като го махнаха обаче се започна едно изчисляване на овулации, изчисляване на отпуски, според овулациите, едно лудо очакване и на края на всеки цикъл - разочарование.
Говорили сме си с мъжа ми, че трябва да си пусне спермограма, това е едно от първите неща, които се правят в подобни случи. Казва ок и всичко си минава постарому. Аз минах през 3-ма лекари за 2 години и всички ми казват едно и също - нужна е спермограма, за да знаем на какво да наблегнем занапред.
Междувременно аз си пуснах хормонални изследвания, които ще разчетем с док другата седмица. След това ще направя и цветна снимка най-вероятно, за да видим дали всичко е наред. Но проблемът с мъжкия фактор си стои... Идеята му била, че искал всичко да се случи нормално и да не насилваме излишно нещата. Чувствал се притиснат с всички тези рамки, които си поставяме - срокове, дати и т.н.
А мен цялото това неведение ме побърква - искам да знам преди всичко дали сме здрави, защото тогава вече ще знаем на какво да наблегнем - на почивката или на прегледи и изследвания. Времето си минава, а аз дори не знам дали можем да заченем нормално и няма изгледи да разбера това.
От цялото това очакване в периода ову-цикъл съм станала тотална топка от нерви. Нямам желание за нищо, не ми се излиза, не ми се говори. Не дай си Боже да се случи да имаме гости в момент на овулация или да се налага да бъдем извън града по това време. Това просто ме съсипва, вярвайте ми. Вече плача от най-малкото нещо. Жените от обкръжението ни една по една вече забременяха. Случи се няколко пъти подред да излезем с наши близки и всеки път да чуваме новината, че тя е бременна. Радвам се, искрено се радвам за тях и искрено, съвсем искрено съжалявам за себе си. Сега като помисля, че скоро ще държа бебетата им и сълзите ми напират. Не мога да се позная, а лошото е, че ставам все по-зле. Мъжът ми смята, че това моето е фикс идея, да спра да мисля за това и да се отпусна.
Как да спра да мисля за това, което желая с цялото си сърце?
Може би съм имала нужда да излея това, което чувствам и стана малко дълго, но ще се радвам да споделите как се справихте с очакването и с нервите си около надеждата чертите най-сетне да са две
Човекът отива на изследване в случая - спермограма, не в публичен дом 
