Имате ли подобни случки?

Скъпата ми майка ми беше напълнила главата с такива "случки". На днешно време, като я чуя да ги раздува пред децата, веднага скачам!

Същата работа. За всеки случай има някоя позната или е чела някъде за някакви ужаси.

Страхът е най-тежката и отвратителна емоционална травма, която възрастен може да нанесе на дете. После детето трябва да се бори цял живот с нея. Ако има сили за това.

Оф, това са малко стил "скаутски истории" спомням си, че имаше доста наплашени от Дама Пика дори.

Иначе съм израснала с истории за забравени инструменти. Между другото, червата на човек не могат да се извадят по този начин. Градска легенда.

Не знам дали е по темата моята история, но ще я разкажа.
Не ям агнешко.
Живеех в малко градче и имахме овце, които се извеждаха на паша. Имаше една овца, на която виках "приятелката". Всяка вечер я посрещах след паша, дори още помня звука на чана й, по него я познавах че идва, преди дори още да съм я видяла. Беше доста стара и явно нашите бяха решили да я колят и да правят пастърма. Та пристига него ден съседът, който ще помага в коленето, аз съм в кухнята на топличко, идва той и казва- Ооо, днес ще колим приятелката, а?
Леле, що рев изревах, нашите не можеха да ме успокоят. Седях на прозореца, пищях и гледах към двора. Заклаха я де, но винаги го помня това нещо и не близвам агнешко. Да съм била на 9 годинки.

Веднъж викахме Дама Пика в двора на една приятелка. Тъкмо я извикахме и се чу някакъв страшен трясък до нас. Всяка побягна където й видят очите. Оказа се прабабата на приятелката ми, която е била с складчето на двора до нас и е съборила нещо, ама много се бяхме изплашили.

Имах една колежка,която родила много млада-на 19години.И много обичаше да разказва за естественото раждане ,което било доста тежко.Ама с всички подробности-как се мъчила,как пищяла,как я зашили....Разказваше го по най-отвратителния начин.
И всички,които не бяхме раждали я слушахме ужасени и с ококорени очи .От тогава започнах да изпитвам страх от раждането.
После разбрах,че всъщност тя силно преувеличава.Може би е била неподготвена ,защото тогава нямаше интернет и не се говореше много за това.

Някъде в гимназията ни водиха в противоатомното скривалище под президентството. То си е действащо, но някаква част беше оформена като музей със снимки и макети на последиците от радиацията. Сумати ми време после сънувах кошмари. На всичкото отгоре следващата година пак имахме някакво такова обучение и айде пак там. Тоя път като знаех какво ще видя просто стоях далеч от "експонатите". И сега като се сетя ми става едно такова гадно.

Нямам траен страх, насаден от подобни истории, но ми се е случвало нещо, подобно на описаното от теб. Преди доста години пътувахме с братовчедка ми с тролея, беше от големите и бяхме застанали в средната част, откъдето се извива, с гумираните стени, т.е. без прозорци. До нас мъж и жена коментираха някаква позната, която си правила операция на носа, описваха кръвоизливите, синините, превръзките и т.н. Аз слушах с голям интерес, докато в един момент ми се догади от описанията им и изведнъж буквално ми причерня пред очите. Стоя права, чувам всичко, с отворени очи съм, но не виждам нищо Никога повече не ми се е случвало такова нещо, не знам на какво се дължеше. Питах братовчедка ми има ли ми нещо на очите, тя вика - нищо ти няма, нормално изглеждат. И в следващия момент помня, че хората се развикаха "дайте път, направете място", явно съм тръгнала да припадам Поведоха ме към някаква седалка, аз дойдох на себе си, зрението ми се върна, огледах се - тъкмо приближавахме моята спирка. И казах "а, аз тук ще слизам" И това беше, само малко ми трепереха краката после.

Този страх у някои деца и сега е актуален, както и от зомбита, защото непрекъснато играят на телефоните и таблетите с такива малоумни игри.  Не е рядко явление възрастният да си спомня такива истории от детството и още да изпитва страх от тъмното или от духове например, макар че знае за произхода му, а също така, особено при жени, страховете на майката, че и на бабата, могат да се предадат на дъщерята и да си останат с нея за цял живот.  Тя на свой ред може да предаде някой страх на своите деца, ако не ги изчисти своевременно. 

"Музеят" скривалище е под съдебната палата.

Страхът от тъмното си мисля, че е много дълбоко вкоренен, от векове, не се дължи на истории от детството.

Ами възможно е и да е насаден страх в прекалено ранната възраст да се осмисли подобна ситуация, но може и заради сензитивността и способността за емпатия такава фобия да е била въпрос на време и обстоятелства.

Аз имам едно преживяване в ранните си двайсет години, след което знам, че не съм травмирана от ранните случки и филми в детството, които пък по това време са ми причинявали кошмари с години.
Имахме някакъв курс в работата по първа помощ, целодневен, без никакво изклинчване. Отивам сутринта в залата за първата лекция и преживявам истински ужас, защото в градация с различните описвани спешни състояния, аз самата изпадам във все по-спешно. Като стигна лекторът до симптомите на инсулт, после инфаркт, аз с всеки един пример започнах да получавам физически симптомите, ама буквално, изби ме студена пот, започнах да се задушавам, прималя ми, пулсът ми скочи, изтръпнаха ми крайниците и т.н. и към почивката вече полуприпаднала, избягах и не се върнах за втората част, макар че шефът ми чете конско, беше задължително, но аз си мислех, че ще умра ако „изкарам” още някое спешно състояние.

Обаче има си хора, които много обичат да разказват такива „кървави” истории. Някои действително се наслаждават да те накарат да изпитваш ужас, а пък други самите те са ужасени и не могат да се справят сами и затова изкарват историята навън, за да не ги тероризира несподелено само тях.

Да. Майка ми и нейната леля неволно ми нанесоха такава травма, че и днес над 17 години след случилото се аз не съм го преживяла.
Да чукна на дърво станала съм почти на 24 години и единствения ми починал близък е мъжа на въпросната леля на майка ми. Та, бяхме си на село и винаги като си идем с мама сме ходили до гробищата да запалим свещичка на нейните баби и дядовци и чичо. Веднъж отидохме ние трите - аз, мама и леля й. Била съм на 7 годинки. Никога преди това не съм имала проблем да ходя на гробищата, дори ми е било интересно да разглеждам надгробни плочи и различните гробове, до този ден. Отидохме ние и гроба на чичото е доста навътре от входа, направо не се вижда от там и те двете решиха, че ще отидат да налеят вода от чешмичката, която е до входа, да полеят цветята на гроба му. И ме оставиха сама. Не знам колко време ги е нямало, може и 10 минути да са били, на мен ми се стори цяла вечност. Нищо не се е случило, но в моята детска глава почнаха да ми се привиждат разни неща, да ми се причуват шумове, зави ми се свят, абе ужас направо.
От тогава, до ден днешен, аз не съм стъпила на гробища. изпитвам панически ужас от тях. Ако ми се налага да мина покрай гробищен парк започвам да се задушавам, да треперя.. А за сънищата изобщо не искам да говоря. Сънувам гробища, Бога ми, през вечер години наред. Имала съм периоди от по 1-2 месеца да сънувам всяка Божа вечер.. и така. Изпитвам ужас от деня, в който ще ми се наложи да отида там отново.

Не знам дали е точно по темата, но като дете изпитвах ужас от инжекции. Мисля че за това допринесе една сестра. Била съм на около три. Правя бронхопневмония и ми изписват АБ на инжекции. Тшгава нямаше спринцовки за еднократна употреба. Иглите бяха големи и дебели, изваряваха ги в стерилизатор. Та се разплаквам, нещо нормално за дете, но сестрата взе да ми крещи, че ще изгони майка ми, че ще ме остави с иглата в крака... Е, и аз не й останах длъжна. Спомням си, че през сълзи й се разкрещях, че повече кракът ми няма да стъпи там, че ще стана сестра да бия инжекции на нейните деца и да ги боли и разни такива... Майка едва ме измъкна от кабинета. Започна да ме води в работническата поликлиника, която беше и по близо, при едни млади и внимателни сестри, но аз се сковавах от страх. Докторката повече не ми изписа инжеции. Но заради прекалено честите пневмонии щом навърших пет ме вкараха в Трявна в санаториума, а майка я взеха санитарка в отделението. Вече бях получила и епилепсия. Усещам една сутрин на закуска, че ще припадна и в сестринската стая да кажа на сестрата, а тя ми вика "Чакай малко да сложа тази инжекция..." и аз се озовах на земята. Много се уплашиха.

Не помня колко голяма съм била, може би 10-11- годишна. Братовчедка ми вечерта ми разказва един "виц". Да ама то не било виц, а някаква история за черни рози и ръка, която се промушва през стената и души... Дълго време след това ме беше страх да заспивам на тъмно, въпреки, че на улицата пред прозореца имаше улична лампа. Щом затворех очи и се сещах за тази ръка. Нашите пък се чудеха защо упорито заспивам на лампа. Не им казах, защото нямаше да ме разберат.