За отношението на учителите към учениците и ролята на родителите за неговото преодоляване

Ако на родителската среща учителите хвалят горещо детето, за някои родители това е повод за гордост, а други се чувстват неловко. Когато изглежда, че педагозите не го забелязват, някои се радват, а други се обиждат. Когато се оплакват от него, някои са отчаяни, а други - гневни. На учителите, на детето, на цялата образователна система. Затова понякога родителите отказват да посещават родителските срещи, но това не разрешава проблемите, които детето им има в училище. В триъгълника учител-ученик-родител заравянето на главата в пясъка е най-погрешната тактика.


Чия е вината

Обществена тайна е, че учителите имат любимци сред децата. И това е напълно нормално – всеки човек има различно отношение към околните. Някои ни допадат повече, други – по-малко. Някои са ни симпатични, други – силно неприятни.

Обикновено харесваме повече хората, в които като че ли се отразяват нашите собствени качества, които споделят нашите възгледи и ценности, които правят нещата по нашия начин. И всеки се дразни от тези, които притежават чертите, които самите ние не притежаваме, но много искаме да имаме или такива, които са ни присъщи, но от които бихме желали да се отървем.

По принцип в това няма нищо лошо, проблемът се състои в степента на тези чувства, в тяхната уместност и начините за тяхното изразяване. Но когато става въпрос за отношенията между висшестоящ и подчинен, родител и дете, учител и ученици, подобни дребни на пръв поглед неща могат да придобият особена етична значимост. Ненапразно в научните среди се среща терминът дидактогения*.

Сериозни психологични изследвания потвърждават, че учителите се отнасят много по-добре към децата, които са прилежни, дисциплинирани, изпълнителни, умерено умни и умерено любознателни, безкористни и сговорчиви. Опърничавите, буйните, уникалните, нетипичните и т.н., които се отличават с нещо от масата, не могат да се похвалят с любовта на педагозите или прословутия индивидуален подход.

Не може да се пренебрегне и силата на стереотипите. Ако ученикът се учи добре, има по-голям кредит на доверие от страна на учителите, в сравнение с този, който е попаднал в „черния списък“ и на когото се приписват всякакви реални и мними недостатъци и грешки. Към този списък можем да прибавим и други фактори като външността на детето, етноса му и др.

Естествено, не може да се твърди, че всички учители са силно пристрастни в отношението си към учениците. Някои от тях искрено се стремят да се отнасят към тях с еднакво внимание, уважение, даже с любов. Разпределянето по роли е по-скоро характерно за хората с авторитарен стил на общуване. Когато разделят класа на „добри“ и „лоши“, на „талантливи“ и „бездарни“, на „лидери“ и „аутсайдери“, могат много по-лесно да управляват. „Разделяй и владей!“ – зад този девиз обикновено се крие банален дефицит на педагогическо умение и творчески потенциал.

Пак в научните изследвания се потвърждава ролята на феномена самоизпълняващо се пророчество (англ. self-fulfilling prophecy) – ако възрастният вярва, че пред него стои самостоятелно, отговорно, умно дете и му покаже това, скоро то и на практика ще прояви тези качества. „Грешката“ на педагога в положителна посока, в комбинация с демократичните методи на преподаване, дава прекрасни резултати – неговите ученици показват по-големи успехи както в училище, както и в по-нататъшния си живот.

Но какво да правят родителите, чиито деца не са от любимците на учителите? Вярно, това може да е причинено от личните комплекси на конкретен учител, на неговата младост и неопитност, на невъзможността му да овладее класа или да излее гнева си на този, който всъщност го е причинил и мн.др. Но всеки родител иска да предпази детето си от несправедливото отношение, както и да го научи как да се защитава само и да предотвратява неприятностите с висшестоящите. Все пак това са умения, които ще са му нужни цял живот. И най-вече, да разреши успешно конкретния конфликт.


Какво да правим

Ако детето ви разказва за неприятностите си в училище, това е прекрасно, значи то ви се доверява. Ако не разказва, но вие усещате, че нещо не е наред, техниките за активно слушане могат да са ви от помощ. Овладейте ги, защото в умели ръце те творят чудеса.

Детето трябва да има възможност да изразява вкъщи всички негативни чувства, които предизвиква у него училището, да изразява на глас мислите си. Ако то счита учителката си за тъпа, нека я нарече в дома си „тъпа“, нека да изпусне парата, за да не му се наложи да ù го каже в очите в училище, с всички произтичащи от това последици. Не започвайте веднага с репликите: „Виж първо себе си!“ и „За учителите така не се говори!“. Ние самите много добре знаем, че големите не винаги са прави, умни или нормални. Още повече, че понякога самите възрастни (в т.ч. и учителите) говорят за (и на) децата по начин, който е напълно недопустим.

Опитайте да кажете на детето си нещо такова: „Аз виждам, че не ти е лесно да общуваш с нея. Много ми се иска да ти помогна. Знаеш, че всеки от нас харесва определени хора, други – не, а някои просто ни вбесяват. Нас също така могат да ни харесват или не. Това е нормално. Не го приемай много навътре. Знам, че ти е особено важно как се отнасят към теб околните, защото си във възраст, когато усилено събираш информация за себе си. Но на практика отношението на околните няма такова голямо значение за теб, както ти се струва. Ти ходиш на училище, за да се учиш. Ами – учи! Всички тези неприятности след време ще се забравят. Ако тя те изкарва виновен за всичко, не се притеснявай, просто ще трябва да намерим някакъв компромис. Аз съм уверен/а, че ще се справиш. Приеми го като проверка колко си пораснал. Сега ти е тежко, но след време нещата ще се уталожат и ти ще покажеш, че си по-силният и правият.“ Ако във вашия живот има такива примери, разкажете ги. Споменете и за чувствата, които сте изпитвали тогава. Как ги виждате от сегашната си гледна точка? Какво е помогнало или попречило да бъде разрешена ситуацията конструктивно? Предайте опита си на следващото поколение, ако то се нуждае от него.

Но да бъдеш любимец на учителите също е рисковано за незрялата детска психика. В началното училище често популярността зависи от благоволението на учителката (обикновено това са момичета). Децата все още се отнасят едно към друго така, както решават възрастните. В прогимназията и особено в гимназията ситуацията се променя кардинално. Тези черти, които най-много допадат на педагозите, често стават причина и повод за изолиране от тийнейджърското общество. Затова много от децата започват да водят двойна игра, за да не се окажат против течението и в ролята на аутсайдери.

Освен това покровителството на учителите налага маса ограничения върху развитието на детето. На практика то се оказва защитено от куп дребни проблеми и затруднения, закаляващи характера. При такова дете се забелязва снижаване на способността за критично мислене и свобода на избора, предизвикани от специалното отношение към него. Нима това иска за детето си един родител? Едва ли.

Естествено, много е важно как педагозите се отнасят към своите ученици. Но несправедливото отношение в училище не е краят на света. Всички сме чували за Айнщайн и Сезан, които в детството си са били лишени от признанието на своите учители. Но ако родителите обичат и уважават детето си, ако то има мечти и любими занимания, всички училищни неприятности рано или късно ще се разсеят като дим.

 


*дидактогения - негативно, болезнено състояние на психиката на учащия се (психична травма), предизвикано от нарушаване на педагогическия такт от страна на учителя (възпитателя, треньора…). Изразява се в повишено нервно-психично напрежение, страх, потиснатост и др. Влияе отрицателно на работата на учащия се, затруднява общуването му. Нерядко прераства в невроза, което може да породи необходимостта от специализирано лечение.
Виж целия пост