ами ако майка е права...?

Здравейте. Имам нужда от съвет или да споделите опита си.Историята не е драматична и надявам се няма да ви натовари, но натоварва мен, защото не знам как да постъпя, а това ме кара да се чувствам несигурна в решенията си. Накратко... Почти тригодишна връзка, с човек, който на този етап от живота ми е този с който бих искала да опитам да създам семейство. Не живеем заедно все още. Нещо, което не ми е правило кой знае какво впечатление, не защото не съм го искала, а заради обстоятелствата около него, които са ме спирали да повдигна въпроса. Той е специализант по хирургия, има още година и половина ,живот и здраве, за да вземе специалност. Живее в студентски град, разчита на родителите си/лекари също/, които го издържат за момента, защото няма ординаторско свободно място и той не получава пари за труда си.В същото време след около три, четири месеца все пак ще се нанесе в ново жилище, благодарение на родителите си, ще разчита за съжаление те да го обзаведат на първо време.Виждам го, как приема тази помощ от тяхна страна с всяка изминала година все по-трудно и по-трудно. Боли го, макар да не го показва, че на 29 години все още не е взел хляба в ръцете си. Мисля, че понякога когато се връща целия кървав след поредните операции се замисля колко още време ще живее така, без да може да печели собствени пари от труда си.Опитвам се да го успокоя, но лекар трудно проявява емоциите си и дори не съм сигурна как възприема думите ми. Факт е , че ученето му, издръжката от семейството му и това че не е зависим сам от себе си, не ме е карало да мисля за съвместно съжителство. Струваше ми се нормално да изчакам, да го назначат, да се отърси от родителската помощ и тогава да поговорим за това но....Майка ми се намеси по бързо в тези неща, не физически, а с въпроси."Защо не пробвате да живеете заедно.Откъде си толкова сигурна, че когато започне работа ще иска да заживеете заедно.Бъди деликатна, но го попитай и предложи ти да живеете заедно.Мислиш ли, че парите са проблема за да не постави на въпрос досега съвместното съжителство. Говорите ли си за бъдещето.Достатъчно големи сте за да създадете семейство.Всичко е въпрос на решителност. Не се ли замисляш дали си струва да чакаш без да си наясно какво и т.н.Ако и след пет години не е на работа, това значи ли, че няма да създадете семейство." Отначало стопирах атаките, като ги пропусках покрай ушите си с факта, че са малко мъжете, които биха предложили съвместно съжителство на човека до себе си, ако все още парите ги дават родителите му.След време обаче започнах да се замислям, ами ако това наистина продължи още 5 години, не е ли по добре да му покажа, че можем да живеем заедно и с моята заплата .На 27 и половина съм и изтръпнах при мисълта, че на 30 може все още  да не живеем заедно, или да не сме помислили  за дете.Не знам дали под давление на майка ми, но го попитах дали иска да заживеем заедно. Всичко, което той ми каза е , че няма смисъл сега да предприемаме такава крачка, при условие, че апартамента му ще стане след известно време готов и и излишно ще се местим.Приех отговора, стори ми се логичен, приех го като съгласие да опитаме, когато апартамента стане готов.И тук е другия фактор, който причинява безпокойството ми- не се познавам с родителите му, никога и не съм поставяла въпроса да ги познавам, исках само те да знаят, че съществувам и че не преча на сина им в лекарското развитие.Той обаче винаги е смятал, че колкото по- малко информация за личния му живот имат родителите ми, толкова по добре.Добре де, но имайки предвид, че те купуват апартамента, как една амбициозна майка ще възприеме факта, че сина и няма да живее там сам, а веднага ще се нанесе с приятелката си и то за която тя не знае.Дали ще се опита да се противопостави, дали той ще се подаде и дали изобщо ще вземе такова решение преди да вземе хляба в ръцете си.От друга страна майка ми продължава да настоява да се замисля сериозно за бъдещето си, че аз съм тази която трябва да вземе нещата в свои ръце и да каже какво иска.Тотален натиск и то всеки път когато се чуем.Не искам да я засегна, знам, че се притеснява за мен и за това да не би да остана сама след известно време, което според нейните престави ще ме постави в категорията на жените, които късно ще се омъжат и късно ще родят.Аз съм млада, с хубава работа с възможност за развитие, жена, в никакъв случай не мисля, че съм закъсняла за каквото и да било, но...започнах да се притеснявам. Започнах да следя темите в които пише, кога се запознахте, след колко време заживяхте заедно, след колко време се оженихте, на колко родихте първото си дете и т.н.Започнах да го питам все по-често защо не иска да се запозная с родителите му.Казах му,че искам да имам дете преди 30, а на толкова ще бъда когато приключи всичко с ученето.Когато се скараме понякога си позволявам да изразя съмнение относно съвместното ни съжителство.Гледам всеки удобен момент в който мога да кажа и да подскажа , че искам да живеем заедно, търся поводи да го намекна, а като не получа нищо успокоително насреща, започвам да се питам: Ами ако майка е права, ако нерешителността е в основата на всичко и неговото пасивно отношение по този въпрос е може би знак, че приоритетите за момента са му различни и не се знае кога ще се променят?Той е млад, очаква го убедена съм хубава кариера, но професията му е такава, която изисква повече време за развитие.Очаквам мнението Ви, за това как да не позволя на майка ми да повлияе на разумния ми избор, да се притеснявам ли от факта, че не се познавам с родителите му и  нерешителност ли е мълчаливото отбягване на темата за съвместно съжителство?