Искам да се извиня, че ще причиня вероятно лош привкус на много от читателите на темата, но не мога да се сдържа, защото постоянно мисля за това.
Не мога да забравя преди години, когато родителите ми се пенсионираха и решиха да отглеждат животни, за да изкарват по-лесно прехраната си, а и да помогнат на децата си. Гостувах им и неволно станах участник на едно от най-ужасните преживявания, които съм имала. Тогава, моите родители бяха решили, че е дошло времето на отглежданите от тях прасенца, станали доста тежички и понеже нямаха нито възможността, нито необходимостта да се справят със задачата, трябваше да откараме животинките на заколение до близката кланица. Та, историята беше следната. От така наречената кочина ни трябваха навярно поне 2часа, за да ги изкараме само навън от имота. След това с всевъзможни трикове и усилия физически, едва успяхме с подкрепата на съседи да ги изведем на главната улица. По-нататък не зная, защото не поисках да взема повече участие в това. Сега настръхвам, дори само като пиша тези думи, а тогава, може би от адреналина, покачил се при това не всекидневно изпитание или от незаинтересованост към съдбата на прасчовците, въобще и не ми минаваха такива мисли. Прасетата бяха едри, не помня броя, но майка след това ми разказа подробности, които не знаех. Каза ми, че много често са ги извеждали навън и дори са се разхождали в малката затворена уличка. А в този ден като че ли са знаели къде отиват
, бореха се до последно, то не беше квичене, то не беше бягане и връщане обратно вкъщи, дори имаше съборени хора в калта. 
Не зная как да продължа мислите си, защото съм сигурна, че почти всички от Вас навярно не са стигнали до тези мои думи, а са затворили темата, която надали е толкова интересна като тази дали Гълтаме... семките на динята...
Та темата ми е за животните, не за тези, които са ни любимци и обсипваме с всякакви блага, не за тези глезеници на съдбата, които сме отредили да стоят на пиедестал да бъдат наши приятели, а за тези, които някой е решил, че са наш незаменим спътник на трапезата. Ще си позволя да си призная, че в момента ми се стичат сълзи от очите за тези мили създания, които ние успешно сме опитомили и още по-успешно използваме за какво ли не. Аз също - мляко, яйца, сиренце...
Посвещавам я на годишнината, откакто у нас не се готви месо.
Не желая да ангажирам никого с мнение. Ще бъда доволна дори само, ако съм предизвикала размисли у някого - защото и за мен преди време би било смешно, ако някой ми кажеше, че ще бъда вегетарианка. Не зная, може би е вредно за здравето, но поне съм сигурна, че правя това, което е добро за сърцето ми.
Днес моите родители живеят на село, защото така им харесва, но не отглеждат животни, дори и птици. Заявиха, че не е нужно, защото няма кой да ги консумира, но се надявам, че един ден ще престанат дори да си купуват месо, изпитвайки същите чувства, които изпитвам и аз, виждайки нещастните добичета.
.
Виж целия пост
Не мога да забравя преди години, когато родителите ми се пенсионираха и решиха да отглеждат животни, за да изкарват по-лесно прехраната си, а и да помогнат на децата си. Гостувах им и неволно станах участник на едно от най-ужасните преживявания, които съм имала. Тогава, моите родители бяха решили, че е дошло времето на отглежданите от тях прасенца, станали доста тежички и понеже нямаха нито възможността, нито необходимостта да се справят със задачата, трябваше да откараме животинките на заколение до близката кланица. Та, историята беше следната. От така наречената кочина ни трябваха навярно поне 2часа, за да ги изкараме само навън от имота. След това с всевъзможни трикове и усилия физически, едва успяхме с подкрепата на съседи да ги изведем на главната улица. По-нататък не зная, защото не поисках да взема повече участие в това. Сега настръхвам, дори само като пиша тези думи, а тогава, може би от адреналина, покачил се при това не всекидневно изпитание или от незаинтересованост към съдбата на прасчовците, въобще и не ми минаваха такива мисли. Прасетата бяха едри, не помня броя, но майка след това ми разказа подробности, които не знаех. Каза ми, че много често са ги извеждали навън и дори са се разхождали в малката затворена уличка. А в този ден като че ли са знаели къде отиват
, бореха се до последно, то не беше квичене, то не беше бягане и връщане обратно вкъщи, дори имаше съборени хора в калта. Не зная как да продължа мислите си, защото съм сигурна, че почти всички от Вас навярно не са стигнали до тези мои думи, а са затворили темата, която надали е толкова интересна като тази дали Гълтаме... семките на динята...
Та темата ми е за животните, не за тези, които са ни любимци и обсипваме с всякакви блага, не за тези глезеници на съдбата, които сме отредили да стоят на пиедестал да бъдат наши приятели, а за тези, които някой е решил, че са наш незаменим спътник на трапезата. Ще си позволя да си призная, че в момента ми се стичат сълзи от очите за тези мили създания, които ние успешно сме опитомили и още по-успешно използваме за какво ли не. Аз също - мляко, яйца, сиренце...
Посвещавам я на годишнината, откакто у нас не се готви месо.
Не желая да ангажирам никого с мнение. Ще бъда доволна дори само, ако съм предизвикала размисли у някого - защото и за мен преди време би било смешно, ако някой ми кажеше, че ще бъда вегетарианка. Не зная, може би е вредно за здравето, но поне съм сигурна, че правя това, което е добро за сърцето ми.
Днес моите родители живеят на село, защото така им харесва, но не отглеждат животни, дори и птици. Заявиха, че не е нужно, защото няма кой да ги консумира, но се надявам, че един ден ще престанат дори да си купуват месо, изпитвайки същите чувства, които изпитвам и аз, виждайки нещастните добичета.
. 
. Отвратително!!! Да им е прясно месото на масата вечерта, същия ден ще колят агънцето, а цяла нощ ще седи вързано и ще си чака смъртта... Има хора без сърца! Причиняват болка на друг, а тях да ги ощипеш и пищят и реват - боли ги. 
Имало е агънца, с които като дете сме играли, като с дете, ако щете вярвайте - гонят се, закачат се... и на другата сутрин е 6-ти май 
Нищо, което съм видяла пред мен живо, не мога да си представя да го ям. Дори в онези ресторанти, в които ти вадят пред теб рибата или рака не мога. Виждам тук често камиони. Пълни с крави. Карат ги... Гледат през решетката... а на мен сърцето ще ми се скъса. Започвам да си плача в колата, а мъжът ми казва "Това е животът". Такъв е, спор няма. Просто невинаги е хубав. И не за всички. 