Към преживелите спонтанни аборти

  • 5 446
  • 14
Имам въпрос. Знам, че засягам тема, болезнена за много от нас, но ми се иска да разбера как в било при вас.. Как се случи? И бяха ли вашите половинки до вас в момента? Как се държаха с вас след това?
Ако темата е повдигана преди, предварително се извинявам   bouquet
Виж целия пост
# 1
Защо не разгледаш закованата тема по въпроса?

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=97873.0

За половинката ми, нямаше да се справя без подкрепата му. И до ден днешен ми помага да не тъжа толкова много.
Виж целия пост
# 2
Защо не разгледаш закованата тема по въпроса?

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=97873.0

За половинката ми, нямаше да се справя без подкрепата му. И до ден днешен ми помага да не тъжа толкова много.

Светли, мерси за идеята, но ми се иска да попитам конкретно за денят, в който е станал аборта.. А ме е страх, че измежду многото споделяния, този въпрос ще се загуби.

Иска ми се да знам къде са били мъжете точно тогава и как са реагирали?
Съответно и после как са се държали...
Виж целия пост
# 3
Идеята ми беше да продължиш да пишеш в закованата тема, тя е за това. Иначе в конкретния ден мъжът ми беше на работа, като мен. Към 10.30 установих, че кървя, обадих му се и двамата хукнахме към болницата. Той беше там преди мен, успокояваше ме докато чакахме лекаря. Аз плачех, той ме утешаваше колкото може. Когато се разбра, че бебето е паднало, излязохме двамата навън и се успокоявахме взаимно. През следващите дни той се държеше, не показваше много емоции задари мен. После смятам, че го преодоляхме и двамата, макар и донякъде.
Виж целия пост
# 4
Мъжът ми беше в командировка в Ст.Загора от няколко дни, а аз бях сама у нас.
Цялата нощ изкарах много неспокойно, а на сутринта забелязах, че гърдите ми са спаднали. Разревах се и му се обадих, той ме успокой, защото същия ден имах час за доктора. Отидох на работа, но нервите ми не издържаха и се обадих на доктора, че не мога да чакам до следобед за прегледа и че е вече късно според мен. (Имах кафяво зацапване повече от месец, което при предния преглед той ми каза, че е нормално.).
Отидох на преглед, нямаше сърдечна дейност. Трябваше да ме кюртират веднага, но не исках, защото бях сама. Съпругът ми щом разбра хвана първия автобус и дойде при мен. Беше много разтревожен за мен, но не го показа. Чух го да плаче по телефона в другат стая като се обади на брат си. 
На другия ден пристигна и майка ми и двамата стояха пред Шейново докато ми правиха аборта.
В началото беше трудно, и не искаше да говори за това. Чудеше се как да ме успокои и това го караше да забрави своята болка. После нещата преминаха и двамата споделяхме мъката.
Сега съм бременна, но той е станал суеерен, радва се на бебчето, говори му, но не иска нищо да купуваме докатоне се роди.
     
Виж целия пост
# 5
аз  имам два  аорта. При първият вследствие на тъпа болка долу ниско  отидох на преглед  и се  оказа кухо  яйце. Малко поплаках около 15-тина минути  сама. След това ми се наложи  да  успокоявам всички роднини около мен, защото  всички ми ревяха по телефона, притесняваха се и беше страшна работа. След два дни  беше  аборта. По собствено желание  отидох сама в болницата  и  мъжът ми дойде  да ме прибере. На следващият ден  имах сили да подигна планина  и  карах колело 3-4 часа. При вторият  аборт си бях в болница  и  след аборта полежах да  остана още 3 дни там по собствено желание. Мъжът ми  идваше всеки ден. Не ми беше притеснено т. к.   от болницата се вижда  нашият блок " и се чувствах като у дома си"
каквото има да се случи, ще се случи.
Дано  са  останали само хуавите неща  Simple Smile
Виж целия пост
# 6
Когато ме приеха в болницата заради кървене мъжът ми тъкмо беше заминал в командировка.Върна се, аз още бях там, опитваха се да закрепят нещата, но явно на това бебче не му беше писано SadВ деня, в който ме кюретираха, той имаше рожден ден...
Виж целия пост
# 7
Когато забременях, не подозирах, че се е случило, закъсняваше ми седмица, но ми се струваше нормално, защото и преди ми е закъснявало. Станаха 10 дена и тогава една колежка ми каза - върви си купи тест, направих го и резултата беше - две чертички. Не знаех дали да му вярвам, не можех да определя какво чувствам - по-скоро беше страх, а не радост, не знам защо. Мъжът ми и той някак не посмя да се зарадва, сякаш предчувствахме, че нещата не са напълно нормални. Лекарката нищо не виждаше, ходих две седмици подред и все не виждаше нищо, а аз треперех в очакване да рзбера резултата, но някак вътрешно усещах, че нещата не се развиват нормално.  На третата седмица прокървих, обадих се на мъжа ми, плачейки и той веднага пристигна, видимо притеснен повече от мен, закара ме в болница и ме остави там. Лежах 6 дни. Всеки ден идваше рано сутрин, на обяд и вечер стоеше с мен там, 8 години чакахме този момент на бременност, а сега загубвахме отново всичко. Той ме успокояваше и когато беше при мен и аз се чувствах спокойна. На шестия ден, след поредния преглед, доктора каза, че тази бременност няма шанс, направих тест - отрицателен и лекаря каза, че трябва да ме кюртира, но да не решаваме дълго. Обадих се на мъжа ми и той веднага дойде, говори с лекаря и после ме убеди, че това е най-добрия вариант. Кюртираха ме, изпаднах в нервен шок, но мъжа ми беше непрекъснато до мен. Вкъщи плачех една седмица всеки ден и нощ, а той не знаеше как да ме успокои, накрая ми каза, че и за него е тежко, но трябва да спра да плача и да продължиме двамата напред, подкрепяйки се. И аз спрях да плача, но това не значи, че го преодолях. Все още ми е болно. Обвинявах себе си, че не вярвах достатъчно, че всичко е наред и че така съм предизвикала лошото. Ше ви кажа нещо момичета, плачете, докато имате нужда да изплачете болката, говорете за това, когато сте готови, не се затваряйте в себе си. Аз се затворих и сгреших. Но мъжа ми ме е подкрепял и сега ме подкрепя, а още чакаме двете чертички.
Виж целия пост
# 8
Беше до мен. Оох, толкова много мисли ми минават през главата, та се страхувам, че ще изпадна в прекалени подробности. Основното е, че той беше до мен, без да ми досажда, а аз едва сега осъзнавам, как потънала в скръбта си, бях забравила, че той също искаше това дете.
Мислех си, че ми е минало, но уви, не е така...
Виж целия пост
# 9
Когато синът ни стана на три години, решихме, че е дошло времето за второ. Някъде по това време, въпреки ваксините, малкият хвана коклюш. Ние семейно си караме всички болести, пихме едни силни антибиотици и за няколко дни се отървахме от коклюша. Точно тогава разбрах, че съм бременна. Много се притесних и след месец се разбра, че имало защо. Един ден почувствах, че бебето не е живо, и аз не знам как, разбрах го. Надявах се, че не съм права, но след няколко дни прокървих, отидохме спешно в болницата, лежах един ден с надежда за оправяне. Разбра се, че всичко е свършило на другия ден.
Не бях казала на никого, че чакам дете, та ми се разминаха обясненията. Мъжът ми беше ужасно притеснен. Както винаги, много ми помогна - с обич и грижа, с утеха и сила.
Сега пак чакаме бебе и този път се похвалих къде ли не, като се надявам, обратно на суеверията, да стигнем до край и да си имаме още едно пиле в гнездото.  bouquet
Виж целия пост
# 10
   Първият път на кюртажа бяха майка, татко, мъжът ми, свекърва ми и свекър ми. Аз още не осъзнавах какво става с мен. Всички се опитвахме да поддържаме изкуствени усмивки, а в очите ни се четеше неповторима болка. При мен проблемите продължиха месеци след това, тъй като не спрях да кървя. Следваха непрекъснати прегледи, убийствени болки, кръвоспиращи инжекции и т.н. Мъжът ми се държа перфектно. Изтрайваше ми всички избухливи настроения, часове прекарани в плачене, скачаше в леглото само като се помръднех, утешаваше ме...беше ми подкрепа на милиард процента.
   Втората ми бременност завърши отново с кюртаж, пред болницата бяха съпругът ми, мама и татко. Като вече минала по този път и знаейки как им се отразява на тях
 моето страдание се опитвах да не показвам каква болка раздира душата ми. До ден днешен само мъжът ми ме е виждал да плача...един път. Останалите-насаме с болката. Той дава повече вид на съсипан, аз видимо се държа мъжки.
   Никога никой не ме е укорил /а имаше за какво/, били са до мен, подкрепяли са ме.........спирам дапиша. Има какво, но такава болка ми е стегнала сърцето, че се издържа трудно.......вторият кюртаж беше преди 2 месеца............
Виж целия пост
# 11
Бяхме планирали сватбата за 29.06.02г. Май месец разбрах, че съм бременна и много се зарадвахме. На 28.04 паднах по стълбите пред входа на офиса и много се притесних. На 02.06/събота/ след като се събудих - прокървих. Веднага се обадихме в Окръжна, понеже моя съседка е акушер там и отидохме. Мъжът ми през цялото време ме поддържаше, защото бях с кръвоизлив. Приеха ме и казаха/след преглед/, че нищо не могат да направят. Качиха ме горе / не знам кое отделение се води, май патология/, казаха че не могат да ми сложат упойка, защото съм колабирала, а анестезиолог нямаше в момента. Та кюртираха ме на живо. Мъж ми и брат му бяха пред вратата на стаята, в която ме кюртираха. Когато ме извеждаха, като им видях лицата, се сетих, че крещях като луда. Ама наисина болеше. След като ми изтече системата се подписах и си тръгнах. Не исках да говоря за аборта с никого. Мъж ми / тогава още гадже/ се разправяше с всички. Три дне след случката му излезе псориазис. Казаха - от шока. Накрая на месеца се оженихме. Дълго се притеснявах, че са ми направили нещо и няма да мога да забременея, но.... Господ си знае работата.
Дано всички, които са претърпели този ужас, да се радват на бебчета. Успех момичета.
П.С. Извинете ме, че стана дълго. Но толкова пъти гледам, което сте писали и исках да пиша...
Виж целия пост
# 12
Разбрах, че съм бременна през седмицата, а в петък отидохме на лекар и потвърди бременността. Бях много болна, с тежка настинка, кашлях непрекъснато, направо усещах спазмите в корема си и ми беше много тревожно.

В събота ходихме да си купуваме спалня, а като се прибрах видях, че кървя малко. Обадих се доктора, предписа ми Дуфастон, половинката отиде да ми купи от аптеката, остави ми го и отиде да върши някаква работа, а аз легнах в леглото и спах до вечерта. Вечерта станах за малко, кървенето се усили и към 1 часа след полунощ започнаха да падат парчета лигавица и на мен ми стана ясно, че всичко е свършило.

В неделя отидох на лекар, потвърди че зародиша е паднал. Излязохме, качихме се в колата и се прибрахме вкъщи. Той ме успокояваше, изглеждаше спокоен, но явно се е опитвал да бъде силен заради мен, защото после разбрах, че е плакал пред майка си.

Нямахме много дни да се радваме за бременността, но наистина си имах надеждите за нея. Вечерта останах сама за около час и се наревах, седнах и написах едно писмо до тази душица, която не получи шанс да се роди. Някак ми олекна.
Виж целия пост
# 13
Момичета, благодаря ви за отговорите.. Сега да разкажа и при мен как беше. И аз имам 2 аборта. При първият и двамата бяхме неопитни изобщо на темата забременяване. Около мен се пушеше, ходехме напред назад и май хич не се пазехме. Вечерта бяхме ходили на купон и аз го накарах да се приберем, че много ме болеше стомаха. Легнахме си и на сутринта като отидох в тоалетната потече тъмна кръв.. Много се уплаших и след като му казах се обадих на майка и заедно отидохме на преглед ( по ирония на съдбата това беше в деня, в който ми беше определен прегледа за потвъждаване на бременност). Докато отидем до там явно беше паднало... Лекарката ме прегледа и сухо каза: "Ами няма нищо вече. Подпишете тук..." Аз ревейки вече се подписах и излязох в коридора при майка, където и двете се разплакахме. (Боже, като се сетя и пак ми се доревава..) Сестра ми живееше на близо и отидохме у тях, където тя ме прегърна и аз още повече се разплаках. После му пратих смс, защото не ми се говореше и той ми върна такъв, където беше дал максимума от себе си да ме успокои (а и тогава беше с телефон, от който не можеше да звъни. Извън групата можеше само да праща смс-и). След 1 кафе аз тръгнах за работа (защото "милата" ми лекарка не ме изпрати да се прибера у дома, нито ми даде болничен и аз реших, че това е нормално). Към обед вече много ме болеше и писах на М, че ме боли, но се чудя как да кажа на шефа си и добре, че той ми отговори почти строго да заминавам удома и че той ще си дойде като свърши. Някакси събрах смелост и се обадих на шефа и хванах 83 (!) от хладилника, който ме вози 1 час точно до дома. В момента, в който се качих удома и влязох в тоалетната... Няма да ви казвам каква беше ситуацията. Всички сте го видели. И се разплаках отново...
Легнах и някакси съм задрямала след една шепа хапчета и малко след това той се върна... Много ме успокояваше и през цялото време беше до мен....
За втория аборт няма да разправям, че стана дълго, но и тогава пак виках майка си. Той обаче беше поел цялата къщна работа и през всичкото време обикаляше около мен да види от какво имам нужда и ме успокояваше, когато плачех. Знаех, че и на него му е много болно, но и аз не събрах сили да го утеша...
Сега като се замислям и се чудя защо не съм го викала с мен на прегледите.. Естествено ми беше майка да дойде с мен..
Надявам се скоро да забременея за 3ти път и го пожелавам и на вас!   bouquet
Виж целия пост
# 14
При мен - аборт в 13 г.с. - бебето вече го нямаше Sad имаше съмнения за хепатит и ненужно лежане в инфекциозна болница.
Беше неделя - появи се кървене в събота. На следващият ден съпруга ми дойде в болницата и отидохме на преглед заедно. Д-рката каза, че няма бебе. По неин съвет изчаквахме преглед с вагинален ехограф, но не се стигна до там. В неделя след обяд прокървих обилно със съсиреци и болки. Добре че мъжа ми остана с мен - от инфекциозна пак със собствен транспорт отидохме в съседната болница (АГ отделение във ВМИ) и ме кюртираха.
Първата ми картина след процедурата беше неговото лице - чудех се дали сънувам. Първите ми думи - „Искам си бебенцето”. Последваха два часа лежане и отново прехвърляне в инфекциозна болница. Милото остана да спи при мен - и добре че му позволиха, беше ми малко по-леко като знам че е при мен и го виждам .... Не знам как бих се справила без него
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия