Въпросът "Защо са ме изоставили?"

Аз,пак да си кажа,но никога не съм се замисляла защо ме е оставила.А пък честно да си кажа не ме и интересува.Той Господ бае,ама не забравя.Аз,сам имала най-прекрасното детство и тогава и сега като осъзнат и отговорен човек пак не се интересувам.Тези,които изоставят деца,те губят.Ох,малко объркано стана,ама ще ме простите!

А мен вече ме попитаха. Това лято. Е, намерих сили и отговорих, без да излъжа. Простичко разказах как жената, която го е родила е била много млада и е преценила, че няма да може добре да се грижи за малкото си бебе. Детенцето ми ме изслуша, може би остана спокойно. Накрая простичко попита: "Чудя се, мамо, как ли се е казвала?". Така че при мен сериозните въпроси и сериозните отговори започнаха. Пожелайте ми смелост, момичета... Още не смея да нарека тази жена "майка". Нямам лоши мисли за нея, напротив - знам, че и нея сигурно я боли...

Да са живи и здрави децата ни!

Аз вече минах през този период.
Моите деца са на 12 и 10 години /и двамата са осиновени/. Бяха още доста малки /на 6 и 4/, когато попитаха защо тези, които са ги родили, са ги оставили в детския дом. Отговорих, че не знам, но предполагам, че най-вероятно не са имали възможност да си ги отгледат - може би са били сами, без подкрепа, може би не са имали къде да живеят, или са нямали достатъчно средства, или са били много млади. И винаги добавях, че сигурно са ги обичали,защото са се погрижили да могат да бъдат осиновени и да имат дом и семейство. Около година по-късно, когато съпругът ми почина и ние останахме да се гледаме тримата, една вечер синът ми /тогава на почти 5/ попита "Мамо, нали това, че вечи си нямаме татко и че нямаме много пари не значи, че ще ни върнеш в детския дом?" Какво можех да ми отговоря? Уверих ги, че за нищо на света няма да ги изоставя и тримата се прегърнахме и си поплакахме .....
Децата разбират много повече отколкото понякога си мислим...

Дефи

Мама ми казваше, при всеки удобен момент, че ТЯ е имала основателна причина да го направи и ако някога ТЯ пожелае да се срещне с мен, аз трябва да имам търпението да я изслушам.....
 Никоя майка не би изоставила детенцето си без причина....


Поздрави

Моето притеснение е, че не искам по никакъв начин детето ми да се настройва срещу рождената си майка. Страх ме е да не кажа нещо погрешно без да искам и то да живее с озлобление към нея. В живота си имам максима, че всеки има право на избор и ние трябва да го уважаваме, това важи с пълна сила и за жените, които оставят децата си.

Това все едно съм го писала аз.

А относно "изоставянето" си мисля да обясня, че такова има само ако преди това е имало връзка - емоционална и не само. За тази цел трябва да си познавал въпросният човек, да си живял с него, да си го обичал, да си споделял добро и лошо и т.н. Когато това липсва "изоставяне" няма. Тези жени нито виждат бебетата си, нито ги кърмят, нито ги гушкат, нищо. Затова има само раждане и осиновяване.

Майка ти е била много мъдра жена. Дай Боже, повечето да сме като нея.

незная как след време ще кажа на моята принцеса че биологичните и родители са нямали възможност да я отгледат. как ще я накарам да разбере че след като могат да се справят с три деца за четвъртото не са намерили възможност.

Аз си мисля и друго, ако кажа на детенцето ми, че жената, която го е родила, не е могла да го гледа и го е оставила, за да може ние да го вземем и да го гледаме, няма ли то да се настрои и срещу нас и да гледа на нас като на една от причините да бъде изоставено. Това е малко егоистично, знам, но не ми излиза от главата.

И аз се страхувах точно от същото, като теб, но детето ми не го възприе от тази страна. Напротив - колкото пъти иска да му разказвам за осиновяването, толкова пъти очичките му заблестяват и съзирам в тях истинска радост... Как ще е по-нататък, ще видим...

При нас се наложи да говорим на тази тема защото Криси която е на 5 и е от 7 месеца при нас все казваше "когато ме оставихте в дома".Тогава и обясних че не ние сме я оставили а друга жена, която не е имала възможност да я гледа и е оставила там, където сме я намерили и сме я взели защото е била най-послушната и най-красивата.И сега понякога когато и се радвам много все и викам "Ех Криси къдете намериме"  тя отговаря "Ами  в дома" Но мисля че все още не осъзнава нещата напълно.Аз също мисля, че майка е жената която се грижи за детето е не тази която го е родила, защото аз имам и сабствена дъщеря, но немога да кажа че правя разлика между двете си деца.

Здравейте мили хора!
Имам проблем с моето дете.Тя е вече на 8 ,почти 9 години.Знае ,че е осиновена лично от мен от 4 -годишна.От няколоко седмици много страда.Отначало мислеше ,че единствена и непрекъснато задаваше въпроса "Защо само аз?"Говорих с приятелки, които имат също осиновени деца-запознахме ги за да не се чувства сама. Сега пък плаче и пита "Защо точно аз?, Защо не ме е искала тази, която ме е родила,Защо не е направила аборт за да не съм жива? "и още, и още....Разбира се,всички вкъщи се опитваме да й помогнем-обясняваме колкото и както можем, обграждаме я с много нежности любов, но .....мъката й е голяма. Моля Ви, помогнете ми -какво да направя?

Мила Ива,

Това, което описваш, че се случва с дъщеричката ти, е напълно нормално и често срещано сред осиновените деца на тази възраст.

Приблизително на 8-9 години децата минават в нов етап от своето интелекуално развитие - започват да осъзнават причинно-следствените връзки, да правят заключения. Ако до този момент осиновяването за нея не е било проблем, защото тя го е възприемала преди всичко от позитивната му страна, сега - в резултат на интелектуалното съзраване, дъщеричката ти започва да осмисля нещата по малко по-различен начин. Тя разбира, че преди да бъде осиновена от вас, е била изоставена от биологичната си майкa, че осиновяването е не само "създаване на семейство", но и "загуба на семейство" - загубата на биологичните родители.

Осъзнаването на тези непознати до момента за нея последствия от осиновяването я поставят пред нов етап в адаптацията й. В нея започват да бушуват много конфликти емоции, с които тя не знае как да се справи:

            - гняв   ("Защо точно аз?", "Защо точно на мен?")
            - тъга, мъка   ("Защо не ме е искала тази, която ме е родила?", "Защо ме е изоставила?")
            - отчаяние   ("Защо не е направила аборт, за да не съм жива?")
            - чувството за загуба (загубата на биологичната майка и биологичното семейство)
            - чувството, че е различна ("Защо само аз?")

и още много други.

Какво да направиш? Бъди до детето си, удържай емоциите й - сега тя има нужда да знае, че каквото и да сподели, каквито и реакции да покаже, ти (и цялото й семейство) ще я приемете. И ще я обичате - повече от всякога. Нека изразява болката, скръбта, загубата, нека изразява навън всички тези толкова объркващи я емоции.

Следи детето си. Ако видиш, че състоянието й се влошава, че започва все по-често да плаче безпричинно, ако поведението й рязко се промени, ако се отчужди от вас, ако се затвори в себе си и избягва контакти, ако рязко влоши успеха си в училище, или каквито и да е други тревожни симптоми, потърси професионална психологична помощ.

Искрено се надявам нещата скоро да се успокоят!