Аз ли съм виновна?

  • 537
  • 5
Здравейте,

Не знам дали съм избрала подходящия подфорум, но наистина имам нужда да споделя, а и да чуя нечие странично мнение. Имам син на 6 години. Живеем само двамата. Като цяло той е едно прекрасно, много любопитно и интелигентно дете - изключително комуникативен, открит и слънчев.

В определен момент мислех, че всичко, което ме притеснява, се дължи на това, че сме един вид "недовършено" семейство. Имахме търкания. Аз съм доста емоционален човек и давам воля на гнева и радостта си доста спонтанно. Големите проблеми приемам стоически - не драматизирам, просто гледам да ги реша. Дреболиите обаче ме вбесяват и именно в този пункт се появиха пукнатините.

В началото просто се молех за неговото внимание и след всяко скарване, сякаш търсех реакцията му, за да съм сигурна, че още ме обича...Изключителен егоизъм, ще кажете...Истината е, че не исках да го наранявам - винаги се стараех да разбере, че гневът ми е импулсивен и не е насочен към него конкретно.

С времето обаче желанието ми дори да споря отмина. Сега не споря, не викам, не се ядосвам - сякаш нещо изтля...Разбира се, продължаваме да си говорим, да общуваме, дискутираме и спорим, но аз усещам една студенина от него, която така и не преодолях през годините. По-лошото е, че аз, в своята свръхемоционалност, не изпитвам такава жива емоция спрямо него.

Караниците са били за глупости, разбира се - необути чорапи, непусната вода в тоалетната, неизмити чинии. Казвала съм доста страшни неща в гнева си...Въпросът е, че сякаш фитилът ми свърши...Кажете ми, къде бъркам и дали наистина ме очаква отчуждение с детето ми?
Виж целия пост
# 1
Много откровено написано и звучи много истинско.
Разбирам те, понеже аз страдам от т. нар. синдром на взнезапния гняв- мога да запаля от нищо, да го излея навън, за жалост и върху децата, невъзможно ми е да го контролирам и всички глупости за броене до 10 и не знам какви техники за предодоляване на гнева съм ги пробвала. Знам му генезиса, знам си вътрешните конфликти и  мога просто за секунди да избухна.
Ако въпреки това обаче, освен че правиш тези неща, показваш на детето си че го обичаш, ако говориш с него и наистина се стараеш да му покажеш колко много значи за теб, пораженията няма да са толкова големи.
Иначе, какво точно те очаква с детето ти никой не би могъл да ти каже.
Виж целия пост
# 2
Според мен детето ти е порастнало и няма толкова нужда от теб, колкото като по-малко. Съвсем естествен е процеса на порастването, но някак на теб ти се вижда като отч1уждаване. Аз с такова впечатление остнах от постинга ти. Не виждам да си виновна с нищо   bouquet
Виж целия пост
# 3
Звучиш много искрено.
Търпение,в търпението е ключът.Почни бавно да вървиш към него,аз мисля,че отношенията могат да се нормализират.Не мисля,че причината е порастването на детето.Моята голяма дъщеря е на 12 и в момента има нужда от мен толкова,колкото и преди.Нуждите на детето се променят,но чувствата не.И не прави драми за две чинии...И аз съм голям педант,но правя всичко възможно да не крещя,да не драматизирам.Това ми е съветът-тръгни към него спокойно и с любов.Няма начин да не забележи усилията ти.Та той е малко дете,не е мъж!
Виж целия пост
# 4
Благодаря ви за окуражаването!

Наистина, осъзнавам, че малкият пораства и вече има свой собствен живот и мисли. Просто винаги съм се страхувала от собствения си неконтролиран гняв, че дори шумно изразена позитивна емоция. Страхувам се, че макар да съм посветила цялото си време и енергия на него, не успявам да му покажа достатъчно категорично, че го обичам, а все по-често даже усещам собственото си безразличие, отчасти подхранвано и от странични житейски ситуации, които те карат да обръгнеш като човешко същество.

В моменти, когато губя контрол над емоциите си, чувствам, че вместо да поставя ударение, удрям с камшик и както казва Jaly, не мога да се спра. А след това отчуждаването вътре в мен се засилва и това ме плаши.

Благодаря ти, Chanel. Наистина, педантизмът, съчетан с избухливостта, са ме довели до това вътрешно състояние. Жалкото е, че не знам как да го преодолея...
Виж целия пост
# 5
Благодаря ти, Chanel. Наистина, педантизмът, съчетан с избухливостта, са ме довели до това вътрешно състояние. Жалкото е, че не знам как да го преодолея...
Спокойно,ще се справиш.Личи,че си интелигентен човек,не се съмнявам,че ще намериш начин.Като видиш трохи по пода или хвърлени чорапи-кажи му нещо по-шеговито или "Моля те,майче,прибери,че съм адски уморена.Много ти благодаря Simple Smile" .Свиркай си,бе,човече!Полза от трагедии няма.Хората по принцип избягват контактите с избухливи личности.Такива хора натоварват и себе си и околните.А какво остава за едно дете?Ще се справиш!Аз вярвам в теб newsm51
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия