но не намерих в нея това което ще ме успокои.
може би никъде няма да го намеря.
но човек като е неспокоен - търси.
тук пишат хора семейни, а аз ще питам за човек който изпитва паника от това.
от наложителното установяване на едно място (иначе би живял за по малко в различни държави), от наложителното установяване с един човек може би (няма голям опит в моногамните връзки), от наложителното установяване в общ дом с този човек, от старостта, която сякаш настъпва не с всяка секунда, а от момента, в който вземеш решение като това: да бъдеш с някого.
хем му се и иска, впрочем.
даже деца му се искат.
нямам чувството, че "се развива" в посока да стане като пишещите тук. опитва се - но изведнъж дум и се сгромолясва - не мога, не ставам, не съм свикнал, не още. следват извинения, съжаления, молби.
аз ли? обичам го. не го насилвам да порасне, не го насилвам да се обвърже, той го иска докато му повярвам и го поискам и аз, а после казва че още не можел и че аз трябва да му помогна да стигне дотам.
звучи сякаш ме манипулира.
обича ме, знам.
но искам сигурност. не битова, финансова, социална или каквато и да било друга, а емоционална сигурност.
бих оценила всякакви доброжелателни коментари. съвети в интернет не търся и ви съветвам да не търсите. просто искам някой, по възможност мъж и по възможност подобен на описания, да ми обясни:
какво преживява един мъж, когато е сигурен в любовта на една жена и е сигурен в своите чувства към нея? не почва ли да му тежи именно от тази сигурност? ако е така, защо не иска да скъса? какво очаква да променя в отношенията си с него?