Дълго време мислих преди да пусна темата, но се реших, защото имам нужда да споделя.
Вчера проведох доста сериозен разговор с мъжа ми, който разговор обмислях отдавна, просто не ми достигаше смелост да започна да говоря. Накратко нещата у дома нв вървят както трябва доста отдавна. Живеем си като съквартиранти и всеки си е намерил неговия начин да си затваря очите за проблемите, които имаме. На мен лично ми писна от неговата незаинтересованост, мързела му и вечното му киснене пред компютъра, ако пък не е пред него спи. Детето е оставено единствено на моите грижи - хранене, къпане, извеждане и т. н., но това не се забелязва, напротив аз съм ужасна майка и жена. Хиляди пъти сме говорили за това му отношение и всеки път едно и също: "Ти си виновна за това положение, ако направиш така че на мен да ми е добре, на теб ще ти е сто пъти по-добре". Опитвах се във всичките разговори да му обясня, че според мен не е прав и за мен нещата не седят така. Очаква от мен инициативата за всичко, абсолютно всичко. Е, писна ми! Не съм била мила с него, не съм му обръщала внимание. Е кога да му обърна внимание - докато спи или докато играе на тъпата си игра. Не съм перфектна имам си и моите кусури, спор няма, но той поставя така нещата, че едва ли не вината е само и единствено в мен. Не иска да ходим заедно никъде, вечено го мързи, уморен е или пък не искал да вижда хора. Не мога повече така. Уморих се! Крещи за най-малкото нещо, което го дразни - псува, обижда, посяга. След вчерашния ни разговор ми поолекна, но все пак съм несигурна. В интерес на истината не съм зависима от него, имам къде да живея, има кой да ми помага, въобще няма нещо, което да ме спира да остана. Кофти ми е много естествено, свикнала съм с него, не мога да кажа, че го обичам още обаче. Абе като цяло съм объркана до някаква степен. Имах нужда да споделя ей така. Предполагам, че все пак ще се разделим, няма смисъл да продължаваме да живеем така. За себе си го знам! Яд ме е, че той е такъв човек, че никога няма да признае това дори пред себе си та камо ли пред мен и ще прехвърли вината изцяло върху мен или пък ще ме убеждава, че ще се промени. Аз обаче не искам вече неговата промяна, защото докато го чаках да се промених се промених самата аз. Не искам да ме спира, смятам, че и за двама ни и най-вече за детето ще е най-добре ако не сме заедно. Той е безотговорен към себе си на първо място, а какво остава за нас. От една седмица не е ходил на работа, мързелувало му се. Септември месец спира да работи, а все още не е търсил друга работа. Не знам просто...
Извинете ме за объркания пост, но исках да споделя.
Виж целия пост
Вчера проведох доста сериозен разговор с мъжа ми, който разговор обмислях отдавна, просто не ми достигаше смелост да започна да говоря. Накратко нещата у дома нв вървят както трябва доста отдавна. Живеем си като съквартиранти и всеки си е намерил неговия начин да си затваря очите за проблемите, които имаме. На мен лично ми писна от неговата незаинтересованост, мързела му и вечното му киснене пред компютъра, ако пък не е пред него спи. Детето е оставено единствено на моите грижи - хранене, къпане, извеждане и т. н., но това не се забелязва, напротив аз съм ужасна майка и жена. Хиляди пъти сме говорили за това му отношение и всеки път едно и също: "Ти си виновна за това положение, ако направиш така че на мен да ми е добре, на теб ще ти е сто пъти по-добре". Опитвах се във всичките разговори да му обясня, че според мен не е прав и за мен нещата не седят така. Очаква от мен инициативата за всичко, абсолютно всичко. Е, писна ми! Не съм била мила с него, не съм му обръщала внимание. Е кога да му обърна внимание - докато спи или докато играе на тъпата си игра. Не съм перфектна имам си и моите кусури, спор няма, но той поставя така нещата, че едва ли не вината е само и единствено в мен. Не иска да ходим заедно никъде, вечено го мързи, уморен е или пък не искал да вижда хора. Не мога повече така. Уморих се! Крещи за най-малкото нещо, което го дразни - псува, обижда, посяга. След вчерашния ни разговор ми поолекна, но все пак съм несигурна. В интерес на истината не съм зависима от него, имам къде да живея, има кой да ми помага, въобще няма нещо, което да ме спира да остана. Кофти ми е много естествено, свикнала съм с него, не мога да кажа, че го обичам още обаче. Абе като цяло съм объркана до някаква степен. Имах нужда да споделя ей така. Предполагам, че все пак ще се разделим, няма смисъл да продължаваме да живеем така. За себе си го знам! Яд ме е, че той е такъв човек, че никога няма да признае това дори пред себе си та камо ли пред мен и ще прехвърли вината изцяло върху мен или пък ще ме убеждава, че ще се промени. Аз обаче не искам вече неговата промяна, защото докато го чаках да се промених се промених самата аз. Не искам да ме спира, смятам, че и за двама ни и най-вече за детето ще е най-добре ако не сме заедно. Той е безотговорен към себе си на първо място, а какво остава за нас. От една седмица не е ходил на работа, мързелувало му се. Септември месец спира да работи, а все още не е търсил друга работа. Не знам просто...
Извинете ме за объркания пост, но исках да споделя.
) да се е променил и дълбоко ме съмнява, че е възможно. такова, като досега не се е осъзнало, тепърва ли... 
